1
1226

30

Ако се доверим на нумерологията, числото 30 няма самостоятелна стойност, определя се стойността му от съчетанието между тройката и нулата. Три, знаем, е свещено число: Светата Троица; по трима са и владетелите на отделните свещени „пространства“ в езическите митологии: Зевс (небето), Посейдон (морето), Хадес (отвъдното) в гръцката; тримурти в индийската – създателят Брахма, пазителят Вишну и разрушителят Шива; в скандинавската Один Прорицателят, Тор Воинът и Локи Злосторникът… В тройката, казват нумеролозите, имало неистова сила към разширяване, надмогване, преодоляване, която обаче в числото 30 била укротявана и усмирявана от нулата – число на покоя, уравновесеността, устойчивостта. По такъв начин 30 се явява число на успокоението и удовлетворението: постигнал си напредък – доволен си от резултата.

В историята обаче 30 свързваме не с успокоение, а с разрушение: Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), квалифицирана от Уикипедия – този източник на всеобщо елементарно знание, като „един от най-пагубните конфликти в човешката история“. Краят ѝ дошъл със сключването на т.нар. „Вестфалски мир“, който е определил религиозната, а и политическата карта на Западна Европа чак до наши дни. Един от принципите е: „Каквато е вярата на владетелят, такава е вярата и на поданиците“. Събитията през тези 30 години на смърт, плячка и опустошение са дали много значими литературни произведения, като се започне от „Приключенията на Симплицисимус“ на Ханс Якоб Кристофел фон Гримелсхаузен, мине се през „Валенщайн“ на Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер и се стигне до „Майка Кураж и нейните деца“ на Бертолт Брехт.

Прочее, 30 са и тираните, креатури на Спарта, установили изпълнено с насилие и произвол управление в „Атинската полития“ след краха ѝ в Пелопонеските войни. 

В литературата числото 30 няма такова осезаемо присъствие или поне аз не се сещам. Други са там важните числа: „Тримата мускетари“, „Трима другари“, „Знакът на четиримата“, „Александрийски квартет“… Но пък, от друга страна, немалко писатели играят със символиката му, особено онази на 30 сребърника, които Юда получил за предателството на Христос. В „Престъпление и наказание“ например Достоевски непрестанно подчертава тези 30 сребърника: Соня Мармаладова, когато за първи път излиза на улицата, донася от „разпътството“ си 30 сребърни рубли; майката на Родион Разколников обещава да му изпрати също 30 рубли; той изземва от Соня последните ѝ 30 копейки, за да си „оправел“ махмурлука; за 30 000 бившата жена на Свидригайлов, Аркадий Иванович, Марфа, го откупва от затвора за длъжници, той от своя страна предлага същата сума на Дуня, сестрата на Разколников, за да избяга тя с него. Тоест, в светогледа на Достоевски 30 е число, свързано с покупко-продажба и то не каква да е, а такава, след която персонажът сякаш губи душата си и се омърсява гибелно…

Прочее, в кирилицата 30 е числовата стойност на буквата „Л“, „люди“: Иже (йота) како люди мислите, наш он покой; отбелязва човечеството, качеството му, вразумлението… Преди 30 години и на Източна и Централна Европа ѝ дойде вразумлението с падането на Берлинската стена и поемането по пътя на демократичните промени. Датата е забележителна, затова и много събития я ознаменуваха: двутомникът на Димитър Луджев „Преходно време. Личности, идеи, събития. История по… и отвъд документа“, сборникът на „Колибри“ „Преходът. България 30 години по-късно“, излъчването на филма на Детелин Бончев „Календар на търпението“ (1990) с оператори Георги Николов, Христо Ц. Ковачев и Пламен Гелинов в кино „Одеон“… След тези събития си струва да откроим и изложбата с фотографии от онова време „30 години свобода“, открита в Унгарския културен институт. Открояваме е, тъй като тя (със снимки от платформата FORTEPAN) успява да ни покаже нещо, което сме склонни да забравяме покрай историческите дати: събарянето на Стената не е еднократен акт, а е процес от множество събития, довели до краха ѝ. Прочее, едно от най-смайващите беше как гражданите на още съществуващата Германска демократична република „гласуваха с краката си“, по-скоро с трабантите си, проточили се във върволица на унгарско-австрийската граница, която по взаимно споразумение външните министри на двете страни Дюла Хорн и Алоис Мок отвориха, символично прерязвайки оградата от бодлива тел през юни 1989 г. Всъщност народите от някогашния социалистически лагер никога не са се примирявали с руската (съветска) окупация, неслучайно едни от думите, цитирани в изложбата, са на сегашния министър-председател на Унгария Виктор Орбан, подканили съветските части да напуснат страната (Орбан в момента е в прекрасни отношения с Путинова Русия, но това изисква друг анализ). Изложбата проследява големите съпротиви: 1953 – ГДР, 1956 – Унгария, 1968 – Чехословакия, 1980 – Полша. Няма ги, за жалост, горяните, противопоставяли се на тоталитарния режим в България цели 13 години – от 1945 до 1958 г., но това е още едно изискване към нас – да говорим за тях, да ги пропагандираме, а не да се ошмулваме, че, видите ли, навсякъде другаде имало отпор срещу нечовешката система, единствено у нас не.  
Така, ако погледнем към това число 30, отделящо ни от 9.ХІ.1989 г., от нумерологична гледна точка бихме могли да кажем, че сякаш тройката – числото на въжделението, сякаш надмогва нулата – числото на удовлетворението и народите отново са на неспокоен кръстопът; от историческа – че въпреки, че живеем в неспокойно време, но, слава на Бога, не толкова неспокойно и разрушително, каквото е било в началото на ХVІІ век; от литературна – че 30-те сребърника са си 30 сребърника и мнозина сякаш са съгласни за тях да разменят свободата си. Да я разменят и да забравят мрачните времена особено тук, в България, където само преди няколко дни комунизмът почти беше реабилитиран и то от онези, които иначе най-гръмко крещят срещу него. Изобщо едни 30 години, които освен кръглата годишнина са нищо кой знае какво, тъй като хората повече са обезпокоени за това, което предстои, и не са чак толкова горди с онова, което е било. За тях то е минало-заминало, нови са предизвикателствата…

Прочее, дали всичко това не ни подсказва, дали цялото това число 30 не настоява пред нас, че вече е крайно време да спрем да говорим за преход? Според мен – да.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСлед рухването на стената
Следваща статия10-и ноември: от тогава и от днес

1 коментар

  1. Преди 30 години започна нещо като отделяне на плявата от зърното. Процесът бе прост – едни получиха претъпкани силози, други си засяха зърната на Запад, трети легнаха като плява в калния двор, а четвърти получиха право да ги отнесе Тази с косата. Все още има зърно за отделяне, плява за кирпичени мечти, както и ненаситни силози.