0
2831

432 херца

AZahariev

„432 херца” внесе в новата българска литература, която понякога се движи по петалата на важните историческти и културни сюжети от последния ни век с малко рустикално темпо, нещо, което за мен, е много добро.

Никой от поинтересувалите се по-трайно или по-закратко от моите усещания и впечателения относно днешните български писатели, няма да се изненада от това, че все очаквам да се блъсна с удоволствие в новото слово, което ще ни даде от себе си Недялко Славов.

Виждам, че той продължава да натиска стените на словото до крайно стягане  и в  прозата си, да ги притиска, но не за да насилва, а защото – мисля си- иска да уплътни думите до предела: до разтоварването на отговорността сиреч, която им се налага да носят. Думите носят отговорност, разбира се, но не базпределна.

Освобождавеното на думите от вменената им отговорност. Свободата на блуждаещата между нещата дума, на незастопорената семантика, на която обаче заедно с това не се гледа като на случка, като на нещо станало така просто, а като на логос. Тоест разтоварването от отговорност не означава разтоварване от хоризонт, от идея, от понятие. Напротив, това не е някакво игрово разправяне с езика през метафорите -пак казвам- освобождаването му тук минава през търсенето на напрежението в него и това си остава  в центъра на майсторството.

Обикновено по-абстрактните оценки се оставят за края критичните , но аз реших този път да ги поставя в началото. Защото простото разказване на сюжети не отива на непростото разказване за писателя, за когото реших да кажа нещо.

Тези 432 херца са строй. Строят, който е бил променен от Гьобелс, за да се достигне този фундамент на ладовите строеве, установени върху „ла“-то на 440-те херца на човешкото музикоусещане ,своето естествено завършване. Поправка, измислена с идеята да върне прогреса в неговото, според Гьобелс, нормално русло. Нормализация.

Романът е за изкривяването. За подмяната на натурата с езотериката, ако щете. Гносисът, който си мислят, че притежават хора, мислещи, че са призвани да променят строя, настройката на битието, настройката на Логоса.

Херците са в онова, което на немски се нарича Herz, но са променими в ставането на желанията ни, но не и в своята логика. Естествaeно, че те нямат ясно дефинируема логика. Херцът е трептение, което трепти между точността.

Отново Недялко Славов успява да види как душата е херц, но няма свой лад, въпреки че се стреми да състави своя ладова система. На кои херци?

Няма нещо от този автор, което да не ни е е обръснло със своята, бих казал, екзотична за българската проза, свобода. Да, става дума за свобода. Не само онази на думите, а онази зад тях, притаената малко свобода.

„432 херца” ще определя като книга, в която можеш и да се срежеш през херцовете на изгубени ценностти. Там има една бледост. Тази на миналото, което през вече неразпознаваемата красота на търсенето между херците, които се разминават, се докосва до трансцендентното.

Не, това не е красота, естествено, това е жестокостта на границите между душите на хората.Това са херците. И трансцендентното.

Е, да, имаме и тази книга на Недялко Славов. Радвам се много.