Намерих едно тефтерче, което допреди седем-осем години носех със себе си. От най-малкия формат, за да не заема място. Ползвах го, за да си записвам неща за напомняне, идеи, които са ми хрумнали…
Радостта е дълбинно свързана с новината. Тя винаги се усеща като изненадващо събитие. Тя е по природата си възклицателна, а поради това е съществено присъща на детството.
Да почиташ и честваш Великден и Рождество Христово бе равнозначно на престъпление. Срещу християнското светоусещане тоталитарната власт воюваше с всички пропагандни, с всички административни и с всички наказателни средства.
Софийската балетна постановка „Гордост и предразсъдъци“ на Лео Муич ме накара да си дам сметка колко трудно, на границата на невъзможното е да се разкаже история с танц.
Светът е в пълен хаос. Това е пряка последица от наслагването на негативни фактори, сред които резките смени в душевното състояние на човека, заемащ Овалния кабинет в Белия дом, са доста нагоре в класацията.
Той не беше момче като другите. Тоест съвсем като другите си беше, търчеше като луд, смееше се високо, правеше се на послушен, но в очите му гореше искрата на големите беладжии. Но имаше нещо, което все пак го отличаваше.
„Книгата на моя живот е разказ за един път на надеждата.“ С това красиво изречение започва книгата. Нейното заглавие е „Надежда“, защото това е основната тема, към която авторът постоянно се връща. А сладкодумният автор е папа Франциск.
Човекът е длъжен поне на Пасха да излиза от „делата“ си, от дел-ниците си, да се отдръпва от повърхността си, да се прибира от задъханото си „време“, да утихва, за да възпомня това постоянно светещо в дните на света събитие „възкресение“.
Тя имаше адет – пристигне и кажи-речи веднага на втория етаж на къщата. Там имаше кухничка, а в нея сандък, огромен, с цвят пепел от рози. Стоеше сандъкът все заключен, натъпкан с черги, одеяла, забрадки, чаршафи, пафти, че и наниз пендари – чеизът ѝ.
