Връщам се назад, далеч назад в спомена – чак до студентското, че и до предстудентското си минало. Което навремето преливаше от изненади за мен самия, а днес съм сигурен, че ще изненада още повече съвременния млад читател.
Няма утеха, нито радост в „Очевидното“, най-новата поетична книга на Владислав Христов, породена от войната и насочена срещу войната – вечния кръговрат, нескончаемия закон не само на органичния, но и на неорганичния свят.
Наскоро прочетох, че днешният „свят в паника“ бил най-добрата проекция на фантазмите на Хърбърт Дж. Уелс. И се замислих как идеите на бащата на съвременната литературна утопия се разминават или засрещат с днешния свят.
Не правим ли и ние същото, което правят пчелите. Събираме от прашеца на спомените за хората, които са били между нас, но вече ги няма. По този начин, давам си сметка, те оживяват пак и стават по-живи от живите.
Ботев е центърът на нашата история. Без Ботев ние бихме се разпаднали като народ. Неговото име за нас е като физическата сила, която държи електроните около атомното ядро.
Петдесетница е най-големият след Пасха християнски празник. Нескончаемата Петдесетница продължава да изпраща от небето огнения листопад на пробудилото се дърво на живота и да покрива с него оня път, по който всички вървят към отключената Едемска градина.
Казвал съм го неведнъж: на село натискът на „социалистическото строителство“ и на „партийната повеля“ нямаха онзи изострено-брутален характер като в големия град, да не говорим за София. Ние някак минавахме между капките, живеехме в една полуавтаркия.
Ако Историята винаги е в разлома между „вече“ и „още не“, то всичко вливащо се в нея – със съвпаденията и несъвпаденията си – силно напомня на отражения в криви огледала.
Застанах на спирката да чакам тролея. Беше няколко дни след празника. И то не какъв да е празник, а празникът на българската култура, на българската словесност. Няма да крия, работата в библиотеката ме изморяваше. Хем бях на половин щат. Разбира се, и парите бяха наполовина.
