Романът „Трудовак“ е първата истинска книга за казармата в НРБ. И в този смисъл е роман събитие. Тук е налице огромна доза „демитологизиращ взрив“, който разкрива истината.
Жмульо и Мамульо бяха двама приятели. Те бяха опитали всички пролуки на свободния пазар, но свободният пазар с наслада ги изхвърляше отвсякъде, защото подозираше природата им на дребни мошеници. Но те не се отказваха, което им прави чест.
Честваме век и половина от Априлското въстание. Почитаме героите, склонни сме да си затваряме очите пред предателствата, страха и тесногръдието. А и тогава тесногръдите са били много повече от юначните.
Глобалната автократична хидра тази година стремително… окуцява. На едната ѝ глава (отвъд океана) в края ѝ предстои да загуби Конгреса, а на другата – да продължи да понася все по-тежки удари от героична Украйна.
За Владимир Трендафилов не съществуваха граници, особено неразрешени. Той пресичаше всяка една, за да покаже, че ако искаш да си поет и интелектуалец, трябва да си безграничен.
Въпросът с Априлското въстание си остава. Защо 20 април не е поне официален празник? Тук сякаш се сблъскваме с някаква потулена истина, която не ни дава мира. Как да си обясним това? Откъде идва въпросното омаловажаване?
Утре ще бъдат обявени лауреатите на Националния литературен конкурс за къс разказ. За да влязат по право, но и по дълг в списъка от имена на автори, които днес определят лицето на българската литература.
Намерих едно тефтерче, което допреди седем-осем години носех със себе си. От най-малкия формат, за да не заема място. Ползвах го, за да си записвам неща за напомняне, идеи, които са ми хрумнали…
