В България има един недотам задкулисен и постоянно бдящ „мозъчен тръст“, имената на чиито „ръководители“ няма да споменавам. Ще кажа обаче, че те безпогрешно се „мобилизират“ всеки път, когато това им се стори критично важно.
На 28 февруари се разделихме в с Асен Шопов, а на следващия ден отбелязахме рождения ден на Георги Марков. Между двете дати имаше като че ли някаква неясна несъвместимост, доколкото живот и смърт са съвместими и несъвместими едновременно.
Никога не съм казвал на майка ми „мамо“. „Майко“, „майка“ – така. Тя се обръщаше към своята майка с „мале“, чувал съм и други, баща ми на свой ред също не казваше „мамо“, а „майко“. С тази особеност дори оформяхме някаква зевзешка гордост с моите приятели от гимназията в Берковица.
Никой не може да отрече, че Умберто Еко е бил пророчески прав, когато предрече, че през XXI век светът трайно ще изпадне в неовойна. И войната в Иран – особено с безразборните атаки на аятоласите срещу всевъзможни държави – го потвърждава в максимална степен.
Калин Терзийски почина на 22 януари на 55 години. На 2 март се навършиха четиресет дни от смъртта му. Бях забравил за това интервю от 2010 г. То изскочи внезапно в компютъра ми. Публикувам го, за да си спомним за Кайчо.
Празниците не са празна работа. Ако бяха, нямаше да сме потивопоставени относно дните, в които трябва да сме най-единни и радостни. Разделени на празниците, разделени сме и в делниците си.
Служебното правителство с премиер Андрей Гюров е с биография от точно една седмица към момента, в който пиша този текст. Удивителен, наистина удивителен обаче е начинът, по който то бе посрещнато още при обявяването му.
„Да, няма…“, започва първото изречение на първия разказ „Няма да отида до Киото“ от книгата на Деян Енев „Тъгувам за Киото“ („Жанет 45“, 2025). „… Него го нямаше“, завършва последното изречение на последния разказ „Богородица“ от същата книга. „Няма“, „нямаше“ – състояние на липса, на празнина, на отсъствие.
В литературата, както и в живота, трагичният финал е най-вероятният. Големият въпрос, който повдига романът „Живях ли“, е за прочита на „голямата рамка“ – за мистерията на злото, в която са вплетени неговите герои. За онова, което не знаем или не искаме да узнаем за нея.
