Тази книга е словесно изражение за смисъла на човешкия живот. Той е също толкова суров като заобикалящата природа или тъкмо тя го е направила такъв, защото в такава среда не може да се оцелее, ако пилееш сили да се бориш срещу нея, а само ако станеш част от нея.
Няма как да не направя аналогия между убийството на Тръмповия пропагандон и… подпалването на Райхстага през 1933 г. Това убийство тутакси бе обявено за извършено от „глобалния либерализъм“, т.е. днешния аналог на тогавашния „еврейски бацил“.
Колкото и зло и грозно да беше, тоталитарното ни минало подлежи на реставриране. Сиреч на идеализиране и романтизиране. Става дума именно за романтизиране, за пародиране на романтика, а не за романтика. Така чрез цяла система от мними достоверности се формират гражданските митове и митологии…
За мен Бургас е неразривно свързан с арт-фотографката Галина Ушева. Не само защото целият ѝ творчески път е преминал в морския град, а защото и поведенчески, и артистично тя е някак лице на Бургас – едно открито лице, усмихнато и творческо, което може понякога да го засенчват облаци, но само за кратко…
Актуалността по особен начин се сплита със света на идеите, често предусещащи и предначертаващи бъдещето. Пламъците над Палестина и споровете около (не)възможността да се изгради палестинска държава ме върнаха към препрочита на една книга – „Седемте стълба на мъдростта“.
Омахири седеше на верандата и пиеше чай. Мислите в главата му приличаха на скъсани хартиени гирлянди. Появяваха се парченца от картини, без връзка помежду им, лица на хора, някои от които помнеше, други – не. През есента винаги го обхващаха подобни настроения.
Защо все пак Бог не установява Своята справедливост тук и сега, защо въпреки Своето всемогъщество не я налага? На този въпрос Иисус Христос отговаря с притчата за Божието лозе и лошите лозари, които присвоявали плодовете му, вършили престъпления.
Наскоро чух, че президентът Румен Радев свалил от залата за официални срещи портрета на Захарий Стоянов. Не знам дали това е вярно – нямам достъп до въпросната зала, но информацията звучи доста логично.
Пред очите ни се изправят пуст бряг и самотно дърво на фона на море и небе. Морето е мастилено синьо, небето е по-светло, също виолетово. Дървото с якия си разклонен дънер прилича на маслина… Много е самотно това дърво, много е уединено. Но тя, самотата, е запазената марка на Александра Мечкуевска.
