Месеци наред, дълго вече, се дъвче едно и също. Понякога дори ми е трудно да повярвам, че отново и отново се завъртаме всеки ден в спиралата на това безкрайно повтарящо се говорене, обсъждане, разпитване, препитване.
Една все по-отчетлива липса се усеща в българската политика. Липсата на опозиция. Никой не е наясно що за роза е БСП, не е ли прецъфтяла отдавна, има ли я въобще. А има ли опозиция без бодли?
Паметникът пред НДК стана исторически повече със споровете по своята съдба, отколкото със своя сюжет. Да, грозен е! А концлагерите красиви ли са? Паметта не бива да се разкрасява като застаряваща фолк звезда. Обществото има нужда от автентична памет.
През миналата седмица наш маргинален електронен вестник, агресивно облъчващ ни с основните топоси на Путиновата пропаганда, публикува превод на интервю с френския фашизоид Ален дьо Беноа (представен като „известен френски философ и политолог).
Преди две седмици бойният вик на опозиционно-настроените беше „Къде са реформите?“ Сега има нужда от нов и с най-много шансове да се наложи е „Ама това ли са реформите?“
България започва да изглежда различно по начин, който не изглежда като начин. Не е начин, защото не се вижда начеването на нещо. Вече сте ме отсвирили след тези думи, отписали, отфейсбукнали сте ме. Отфейсбукването е най-страшният остракизъм днес.
Никой не знае колко дълго ще продължи конфронтацията между Русия и Запада, която отдавна надхвърли измеренията на „украинската криза”. И всичко това заради войната в името на „доброто”, която подменя самите му основания.
Една книга пристига при нас от килията на смъртниците. Нейните герои са убийци, осъдени на смърт. И техните смъртни присъди са последните изпълнени смъртни присъди в България.
В ранния следобед на 24 май застанах пред паметника на светите братя Кирил и Методий в градинката пред Народната библиотека, за да се поклоня пред паметта им, да се прекръстя пред образите им, да им благодаря и да се помоля да бдят над България и над хората, който носят духа.
