Месеци наред, дълго вече, се дъвче едно и също. Немалко месеци. Свикнали сме с преживянето, но този път като че ли е безпрецедентно за последните поне две десетилетия. Понякога дори ми е трудно да повярвам, че отново и отново се завъртаме всеки ден в спиралата на това безкрайно повтарящо се говорене, обсъждане, разпитване, препитване. Препитване, което трябва да доведе до истината и да я доведе до нас, а нейното установяване да доведе до намирането на решение. Говорене, от което не произлиза нищо, една фуния, една низходяща каскада на преповтарящи се нежелания за намирането на изход. Една фуния на изход, в същото време, за онези, които целят да избягат. Измъкване.
Казано по друг начин, няма перспективи за някакво излизане от ситуацията, което да се легитимира в очите на българския социум като правилно,оправдано и справедливо излизане от тази ситуация.
Всеки ден пак и пак хора си разговарят, задават се едни и същи въпроси с някакви незначителни вариации – няма как да е иначе при това проточване във времето. Дават се отговори с минимални вариации.
Не съм прав съвсем, усетих се сега, но все пак съм и прав. Защото аферата около КТБ се проточи толкова много, че стана бошлаф работа, обърна се на бошлаф. А тя и трябваше да стане бошлаф. Съгласно плановете на някои конструктори.
Много хора затънаха в това мочурище, много пари са това, тъй че изразът „бошлаф работа“ ми навлича неприязън веднага. Но аз не искам да кажа, че загубите на хората не са действителни, а за някои и фатални. Искам да кажа, че задънената улица, в която влезе и в която буксува този толкова обществено значим казус (нищо че вече пари се върнаха и независимо от това, кои получиха, а кои не) може да се обърне на катарзис. Катарзис в национален план.
Защото този цирей се пукна.
Съжалявам за пострадалите, радвам се за общините, но така и така е очевидно, че това беше цирей, който се поеше от човешката низост, човешката алчност и човешката глупост. Знам, че сега казвам нещата просто и поетично заедно с това. А заедно с това и гадно. Само че изказът ми е верен. Също така съзнавам, че говоря след всичкото вече станало, изговорено и обговорено.
Години наред всички знаехме, че тази банкова институция и нейните производни са инженерен изрод. Франкенщайн на сглобеното между привидно враждуващите помежду си родители. Едно съдружие, дружество на предприелите го, които се бяха разбрали да си сътрудничат при съграждането.
Циреят, както беше, и остана ясно, е бил конструиран така, че да примами и да съблазни. Един наистина бубонен феномен. Сифилистична язва. Създадоха го и го развалиха с лекотата на хората, които знаят какво ще произлезе от разрухата на творението им. Въпреки че: слънца изгряха, слънца залязоха. Като при всяко съприкосновение на умове и намерения, и това намерение се отклони от себе си и се разсипа в неуловимия си вече вихър. Факторът на непредвидимото.
Катарзис, излекуване. Да, много е банално това „катарзис“, но върши работа. В случая понятието улучва, тъй като експлозията от площад „Гарибалди“ сякаш продуцира лечителен ефект за българското общество. Сега вече ще имаме едно наум.
Но гадното идва оттам, че посткуфарната и постпирамидална действителност се възпроизведе чрез това зловещо изчадие във време, в което не се очакваше. И то в мащаб, по начин и в пропорции, които засегнаха частното, публичното и държавността жестоко. Тук е лошото. Въздигна се злото от пепел, която помислихме за кратко за умряла.
Очищение. Все пак, това е КТБ. Изчистване от мръсотията през собствените загуби, през измамите и въпреки тях, през и въпреки глупостта ни. Сега вече ще се диша по – леко, ще се гледа по – приятно в бъдното. Катарзис.
Няма значение как е замислено – циреят така и така се пукна. Който взел-взел, а който изгубил – изгубил. Тепърва ще се изчисляват вземанията и загубите, н исторически значимите вземания и давания са очистващи за България. Отърваването от тази креатура е добро за нацията.
И все пак. Ще остане празнина в сърцата.
