Пред очите ни класическото образование в България бавно се сгромолясва в небитието. Отново. Изпроводено натам с пълно равнодушие и дори известно злорадство. А това е повече от тревожен сигнал за състоянието на българското общество.
Влязох в книжарницата на „Хубча”. Да не вярваш, че има такава хубава книжарничка на гърба на пазара „Красно село”. До нея има магазинче за авточасти, по-надолу продават цигари и бира, по-нагоре пекат кебапчета и пържоли и този ъгъл на пазара ухае целият на скара.
Къса ми се сърцето като гледам… Заболя ме сърцето като чух… Безсърдечен човек! Човек без сърце!… Изпращам ти сърдечен поздрав!…Обичам те с цялото си сърце!… Възмутен съм от дъното на сърцето си! Сърцето ми е разбито. Сърцето ми ще се пръсне.
Първото, което молитвеното ни зрение вижда в този Лик на православната икона – Лик, който именно молитвата е познала и затова така ревностно съхранява за себе си – е чудото на Неговите неописуеми очи.
Още от времето на Платон и Аристотел демокрацията е добила печалната слава на лошо управление на безпросветната тълпа – демоса – която е загрижена за личните си интереси, но не и за добруването на обществото.
Киниците са били самотници, самоизолирали се хора. Оставам с усещането, че и днес в България се въртим около социално значимите теми, обикаляйки ги. Преповтарят се едни и същи описания на намерения за реформи и промени, преповтарят се думи, казани в интервюта.
1 март, 12 ч. Студът и почивните дни буквално са обезлюдили центъра на София, тъй че направо не вярвам на ушите си, когато чувам на високи децибели да ехти руската песничка „Пусть всегда будет солнце”.
Вървим нагоре по пътеката, по каменистата пътека – моето магаре и аз. Наоколо са наклякали драки. Моето магаре търпеливо ме чака, а в търпеливите му, големи като ябълки очи, се оглеждат политналите, изпочупени от бурите и веявиците горички околовръст.
