Ако искаме да разберем из основи огромното изпитание на ХХ в., поне втората половина от което по-възрастните от нас бяхме осъдени да преживеем, ние трябва да го направим през историята на „Великите” европейски сили.
„Обикаляйки витрините в Лондон, се спрях пред магазин за джобни ножчета. Върху огромно червено кадифе бяха поставени над 200 различни модела джобни ножчета. Помислих си, че това е триумф на критическото мислене.“ Есето се публикува за първи път.
В последно време започнах да виждам малко по-добре. Може би с времето се отказах от кадрирането, а може би и България вече не ми въздейства визуално така, че да искам да я разфокусирам.
Неписан закон в политиката е, че във време на идеен (ресурсен) упадък на преден план излизат употребите на историята. Явно въображението на полит-инженери и пиар-технолози основно се простира дотам символно да потребят историята…
Питаш ме, млади човече, как изкарвам тук по дванайсет часа, в този кюмезарник. Ами изкарвам, какво да прайш. Жената болна, отключи някакъв световъртеж.
Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое воскресение Твое славим. Пеем този тропар на Неделя Кръстопоклонна по няколко пъти един след друг бавно, настоятелно, отдадено, почти като в унес.
В свободните вечерни часове през последните няколко седмици ми хрумна идеята да си „преговоря” историята на пълноводния и толкова изпълнен със събития ХІХ век на Европа.
Британският философ Парфит твърди, че лошите аргументи нямат нужда от силен опонент – те се побеждават сами. Това е и драмата на БСП: тя систематично разчита на аргументи, които подронват собствените й позиции и й затварят вратата към по-широко обществено одобрение.
Булевардът ми се беше оттеглил от живота на града за някое си време, защото беше подкопан заради метрото, а после го отцепиха, за да направят ремонтите по моста. Междувременно той стана булевардът на хората, които дойдоха през планините от Кюрдистан и отвъд тях.
