Да преминеш границата, означава не просто да прекрачиш една черта. Картографски погледнато, може и да е така. Просто прекосяваш една от милионите линии, набраздили земната повърхност, какво толкоз. Заминаваш, бягаш, прокарваш нова линия.
Черешата изсъхна. Клоните й сочеха към небето като черни ръце. Липата до нея пламенееше, листата й пожълтяха и застлаха земята като златен варак, всяко листо изковано от чисто злато.
Историята на всеки народ е различна, нищо не се повтаря. Всеки народ пише своята си история. Както всеки човек пише своята си биография. Те са такива, каквито са.
Преди дни ми се случи да бъда на неделна литургия в един от градовете на страната. Предстоятелят на храма ме помоли да кажа проповед след четивото от Евангелието – беше притчата за богаташа и бедния Лазар.
За европейците днес е немислимо да твърдят, че войната в Европа е невъзможна. Докато довчера да говориш за война в Европа бе проява на лош вкус, днес хората смятат, че войната е възможна.
Не съм лингвист, но няма как да не зная, че в съвременните лингвистични теории доминиращата теза е тази за езика като производен на постигнатото в течение на времето съгласяване около това кое как трябва да се нарича, и че думите, с които именуваме, са създадени в процеса на преговори, на договаряния.
Свободата не може да няма обратна страна, откъдето, като от криво огледало, надзъртат нейните недъзи и дефицити. И все пак не може да не ни стане чоглаво, че след четвърт век свобода от дъното на бездната пак ни загледа ухилената физиономия на правешкия диктатор
Какво сме ние, писателите? Едни ловци на невъзможното. Така че – ето и моята част от отговора, синко: направих го заради вас – тези, които останахте в България. С романа, който не написах – „Калуня-каля”.
