Има неща, които упорито отказваме да видим, но най-вече упорстваме в отказа си да се видим като общност. Питайки се в началото на ХХ в. какъв всъщност е българинът, Кирил Христов го определя като „разобщен индивидуалист”.
Той почина преди няколко години, през лятото. Беше жега. Много хора дойдоха да го изпратят, защото Първан беше много добър човек, чак бланав. Разбираше от много неща, от електрика, от водопровод, от заварки и хората от селото все го викаха.
Преди известно време се озовах в Халите, откъдето много рядко пазарувам. Имах някакво свободно време до уречена среща, което просто трябваше да пропилея, да прекарам някъде.
Когато чуваме модерния човек да казва, че „няма време“, трябва да си дадем сметка, че той всъщност ни заявява, че има само и единствено „време“ – време, което не му позволява да „има“ нещо друго, което не особено ловко той нарича със същата дума – „време“.
Походът на Путин срещу Украйна не промени света. Той даже не промени Европа.
Политическото междуметие в България започва да заприличва силно на аквапарк. Има смешение, а се очаква и някакво още по-голямо, а хора се спускат и се качват, снизват се стремглаво по пързалките, потъват, после се появяват отново на повърхността, поели преди това въздух след временното потъване.
Тъкмо лятото заприлича на лято и започна да се усеща дъхът на есента. По стар обичай, откакто свят светува, пешкирът опират обикновените хора. Политиците се движат по собствени коридори, които минават встрани от тинята и смрадта.
Какво се случва със Савел по пътя към Дамаск? Какво се случва, че става това поразително, главоломно, зашеметяващо обръщане в него, след като чува въпроса „Савле, Савле, защо Ме гониш?” Този въпрос не се отнася само до Савел, този въпрос не е извън контекста и на нашето битие.
