Свободата е в автономията на духа. Съвременният човек обаче се покорява охотно на мисълта, че заслужава. Днешният цивилизован индивид е убеден, че заслужава както крем против бръчки или пяна за бръснене, така и яхта, и обич.
Често виждам вечер двама бездомници, увити с одеяла, да нощуват на столичната улица „Граф Игнатиев”, буквално на метри от входа на СБЖ. От социална работничка научих, че на административен жаргон това се наричало „асфалтиране”.
На края на селото пак бяха запалили стари автомобилни гуми и залезът едва се виждаше зад гъстия чер пушек. Днес беше хубав ден, помисли си дядо Пацо, за пръв път топличко от сума ти време.
По една онлайн телевизия, която излъчва live, видях и чух: на един малък площад в горящия Киев четирима свещеници се молеха за протестиращите, за свободата на Украйна.
Когато съвременният човек казва, че нещо има „духовна реалност”, той обикновено влага в това разбирането си за нещо безплътно, несъществуващо извън сферата на мислите.
В Европейския съюз не мислеха, че подписването на споразумение за асоцииране с Украйна ще предизвика болезнената реакция на Русия.
На 19 -ти февруари бях на паметника „Васил Левски”. Видях снайперистите, разположени върху покрива на бъдещия музей на изящните изкуства. Видяхме и жандармерията, пиеща чай на крак до своите ръбести автомобили, които излъчват нещо странно. Да, странно, не страшно.
Много крехка е границата между пушилката от етнически нападки и припламването на омразата. Особено ако омразата се проектира на верска основа. „Щом хората започнат война, Бог е първата им жертва”, твърди блажени Августин.
