Преди няколко дни се подписах на подписката за референдум. Никой не ме попита от коя партия съм и дали изобщо симпатизирам на някоя партия. Никой не зададе подобни въпроси нито на хората преди мен, нито на хората след мен. Истината е, че хората са зажаднели да бъдат питани. Поколения наред никой не ни пита за нищо.
Вечерта, преди Пасха, в началото на Тайната вечеря, Иисус се навежда, за да умие нозете на учениците Си…“Господи, Ти ли ще ми миеш нозете!“ (Иоан 13:6) – възкликва Петър.
Наблюдавате и забелязвате, убеден съм, че хората от вашата среда не гледат телевизия. Хората от моята среда също не я гледат. Има и такива, които гледат, трябва да се отбележи все пак. Но те са изключение.
Има нещо непосилно в опита да разкажеш една година. Особено, ако си я живял, ако е част от теб, ако те е карала да се смееш или да се страхуваш, още повече ако като дете си фантазирал за нея.
Ние не знаем вече имената на дърветата. Не знаем имената на птиците. Не знаем имената на цветята. А това е част от родината – и дърветата, и птиците, и цветята. Когато не можеш да назовеш нещо, то не ти принадлежи.
Много са изкривени нашите пътеки и къде ли ще ни отведат, ако сме изгубили слух да чуем призива на Предтечата, ако сме изгубили трепет, когато се покланяме пред мощите му. Иначе, какво сме излезли в пустинята да видим? Тръстика ли, люлеена от вятъра?
„Също и първосвещениците с книжниците се присмиваха и думаха помежду си: други спасяваше, а Себе Си не може да спаси. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме.“ (Марк. 15:31-32)
Информацията е незаменимо предимство. В наши дни, както много добре се знае, битките се водят най-напред и преди всичко за информация. Казаното тук от мен може и да е лековато. Но е казано.
