Вчера, докато чакахме стрелките да се съберат на 12, за да гръмнем шампанското и да се поздравим с Новата година, си дадох сметка, че ние чакаме с нетърпение не толкова формалното преминаване от едната година в другата, колкото сверяването на часовника.
Дадоха ни се по Рождество и Нова година тихи, топли, слънчеви дни. Без сняг, без виелици, без природни стихии, каквито гледаме по телевизията в други страни. Ясно небе, слънце, пролетна топлина. Всички се питаме – защо, как, какво означава това?
Изглежда на обширната територия на историята постоянно живеят два основни човешки типа: този на уседналия човек, на заселника, населника, и този на странника.
Светът наистина се нуждае от истински диалог, а обратното на диалога е лъжата и мълчанието. Диалогът е възможен само между хора, които си остават това, което са, и говорят правдиво.
Естествено е, когато дойде Рождество, да се възрадваме. Да, това е време на радост. Извънмерна и изключителна. Но също толкова естествено и редно е и това, че по Рождество се замисляме за свършеното и несвършеното. За разбраното и неразбраното и за съвършеното и несъвършеното.
Искам да разкажа една история, спомен от далечни коледни дни в Париж. Рождество Христово е време на чудото, затуй историите, свързани с него, са невероятни. Не непременно трогателно-сантиментални или пък захаросано-умилителни. Нещата просто идват на мястото си, щом напускат орбитата на мрака.
Свинята трябваше да се опраси още преди два-три дена, но тя не го направи. Лежеше върху сламата, голяма като планина, и само от време на време тихо изпъшкваше.
В навечерието на Рождество във Фейсбук видях тази картинка – Йосиф върви по пътя, редом до него на магаренцето е Мария, „сгодената за него жена, която беше непразна”, отиват към Витлеем, за да се регистрират за преброяването, наредено по заповед на „кесаря Августа”.
