Хората от моето поколение познават онова шизофренно раздвояване в детството ни по времето на тоталитарния режим – у дома с тих глас се говорят неща, които никъде навън не трябва да бъдат казани, които с никого навън не могат да бъдат споделяни.
Ще ми се да започна това, този път съзнателно мозаечно построено, есе с една комична история, илюстрираща абсурдните размери, които изглежда е взело конспиративното мислене у управляващите.
Отстраняването, както добре се знае, е лечително понякога. Казвайки „отстраняване”, имам предвид дистанцирането на наблюдателя, на критика. Без критическа дистанция е невъзможно проумяването, влизането в нещата, правенето на анализи.
Все си задаваме този въпрос. Включително и днес, покрай пълната политическа безизходица. Защото знаем, че няма връщане назад, ала не знаем накъде вървим и най-главното – нито искаме да си подадем ръце, нито смеем да се погледнем в очите.
Оня ден видях в двора на една болница Христо Бисеров. За миг през главата ми мина еретичната идея да се обадя на мои познати журналисти и след малко тук да пристигнат телевизионни екипи. Не го направих.
В Боровец се проведе семинар на Партядрото, което контролира Партпериферията и управлява държавата. Очевидно целта на семинара беше Партядрото и Партпериферията по-ефективно да управляват безмълвните маси, „пролите”, като ги направят още по-безмълвни и съгласни.
Не забелязвате ли колко зачестиха проявите на откровено обществено безсрамие. Само през последните две седмици имахме три особено фрапантни случая.
Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?
Протестите станаха всекидневие. Всяко всекидневие започва със своето о-всеки-дняване, със своята дежурност, сиреч да доскучава и с напревдването на времето да омръзва. Нормално. Разликата е може би в размера на досадата. И най вече в нейните предмети.
