Връзката между крайнодесните европейски партии и Тръмп започва да прилича на отношенията между западноевропейските комунистически партии и Съветския съюз по време на Студената война.
Българското кино безвъзвратно загуби един уютен и свързващ човек: нямаше при него луфтове, нямаше неоправдани паузи, нямаше мотаене – създаваше с всяка своя дума, с всеки свой жест. И създаваше както за днешния ден, така и за поколенията, които идват…
Пред Народния театър слънцето жарко пари. Небето е „безумносиньо“, както в един прочут стих на Лилиев, в който определението е изписано слято. Уви, годишнината на Николай Лилиев е отминала и тя вече е само спомен, от онези негови „спомени“, които „скитат бездомни, / скитат унесени, / вън от света“.
Сестра му го изгледа. Както само тя можеше. Едновременно с отвращение, но през сълзи. Беше се появил сутринта на вратата ѝ, защото нямаше кой друг да му обърне внимание. Тя не одобряваше живота му на несретник, мъчеше се да го вкара в релси. Но всичко беше от ден до пладне.
Наркоманията не е престъпление, но е самоубийство. Полицаите не са убийци, но са побойници. След като е изяснена вината на всеки, всеки трябва да носи последствията си, а обществото да се успокои. Но обществото не се успокоява. И няма да се успокои, докато виждаме картината в черно-бяло.
Искам да изразя тревогата си, че БПЦ, на която принадлежа и служа от 38 години, все по-стремително започна да се предава в плен на определени националистични (дори фашизоидни), реакционно-зилотски и крипто-путинистки организации.
„Цветовете на тишината“ – така са избрали да нарекат съвместната си изложба (9.VI – 26.VI.1925) в галерия „Средец“ художниците Екатерина Петкова и Никола Енев. Въвличат ни в своя артистичен свят и с нещо като манифест (или пролог?)…
Тесни стъпала, подядени от времето, водят надолу и надолу, откъдето тръгват коридори, преградени с решетки… Така се озоваваме в подземието на Хоеншьонхаузен – легендарния централен затвор на ЩАЗИ в Берлин.
