Съвсем наскоро попаднах на „учебно помагало по история и цивилизации“ за ученици от 5-и до 12-и клас на фондация „Българска памет“, в чийто първи дял, посветен именно на старата история на нашите земи, прочетох невероятни неща.
Тези дни режисьорът със съмнителни творчески постижения, но с несъмнен патриотарски ентусиазъм Максим Генчев призова за саморазправа с мен. Повод за пламналия режисьорски гняв е публикуваното неотдавна мое есе „Робството като национална съдба”.
Няма по-ликуващи дни от тези през зимата, които не са зимни, а пролетни. Доскоро е фучал вятърът, преспи навявал, но изведнъж се обръща, стихва, слънцето изгрява – щедро и обещаващо, температурите скачат – 20, 21, 22 градуса…
Всяка анкета е разказ на два гласа за един живот и неговото време. Двоякото говорене обаче е невъзможно. В този смисъл анкетата като жанр е коригираща история, доколкото онзи, който е в центъра на вниманието, не може да премълчи всичко, което с охота би прескочил в мемоарите си.
Дълго време я разглеждаше сякаш под лупа, като че ли беше изумрудено морско конче или златна пчела. Не приказваше нищо, само я гледаше. Той обичаше психологическото айкидо. Момичето на свой ред гледаше към тлъстите зелени листа на фикуса в ъгъла на кабинета…
Победителите във Втората световна война стигат до идеята за Международен военен трибунал постепенно. През август 1945 г. съюзниците подписват Лондонското споразумение за създаване на Международен военен трибунал, което определя правилата и процедурите, по които трябва да се проведе Нюрнбергският процес.
В четвъртък бе отбелязан денят в памет на жертвите на комунизма. И за него почти нямаше минута в новинарските емисии, на мемориала на жертвите за пореден път не се появи „президентът на всички българи“, а панихида отново не отслужи епископ на БПЦ.
Помните ли какви възторжени, какви бойки песни пеехме някога, марширувайки в стегнати редици на път към кооперативните поля, към комбинатите, заводите и строителните площадки – към светлото комунистическо бъдеще на път? Младежка жар нямаше и в песента ни – пеехме, както пише по друг повод класикът, „тъй, както през сълзи се пей”.
Накрая на концерта на 28 януари в зала „България“ участниците – бас-баритонът сър Брин Терфел, сопраното Мила Михова и диригентът Найден Тодоров, плеснаха ръцете си с победоносен жест, типичен за спортистите: сякаш са вкарали гол, демонстрирайки по този начин сливане на воля, душа и ум като израз на едно истинско служение.
