„Християни или не, знаем ли какво е християнството?“ Всеки има някаква своя представа. При повечето хора тя е базирана на малко знания и много предубеждения. През вековете християнството е обрасло с исторически, идеологически, етнически, фолклорни плевели, които са скрили и задушили неговия жив ствол.
Отсичането и „детронирането“ на ръката с шпагина се превърна в истинска пространствена революция не само за София, но и за цяла България. Страната ни бе символически освободена от откровено унижаващия я жест на тази чужеродна въоръжена ръка, престана да се намира покорена, привела глава в лицето и на мъжете, и на жените, и на децата си под завоевателския автомат.
Ако има народ, който да обичаме най-много, това са чехите. Не само заради това, че когато тръгваме да строим съвременна България, те са първите, които ни се притичат на помощ с ум и умения, но и заради мекия им и благ характер, постигащ целите си не с възгласи, а с постоянство. Народ не на еднократното усилие, след което следват тишина и покруса, а на неуморното и от нищо несмутимо кротко трудолюбие…
Няма народ с достойнство, който да издига паметници на своите насилници и да тачи своите грабители. Паметникът предполага съответната „памет“, а щом тя е скверна, мястото на подобен монумент е в музея. Защото тъкмо тези „места на памет“ ни дават възможността да разберем кои сме и то в светлината на онова, което не сме.
Стаите бяха две. Но наемателите – трима. Третият наемател обитаваше коридора до тоалетната, коридорът беше широк. Там му беше леглото. Едно шкафче от шперплат завършваше домакинството му. И тримата бяха строители.
През последните години покрай разгорещените спорове около паметника на съветската армия неговите бранители непрестанно повтарят, че паметникът е памет и паметта трябва да се пази. Стигнахме до абсурда, че понятието памет сякаш се отнася единствено за съветския паметник. Оказва се, че памет е нужна за окупаторите, макар те да не са дали жертви на наша земя, а за загиналите българи памет не е нужна.
Отказвам да се включвам в публичното разгаряне на глупавите „бури“ около това управление, в неговото – често изглеждащо наистина оправдано – руиниране. И предупреждавам – дайте си сметка за риска, пред който подобно руиниране може да ни доведе още догодина.
Още щом го видях за първи път, разбрах, че ще станем приятели. Уверявах го, че животът ще бъде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“… Пък той… Пък той скептичен… Александър Инджов познаваше повече хората от мен, много повече.
Местата не са само пространство, те са и време. Под пелената от облаци се въртя из уличките около Женския пазар с все по-гаснещата надежда да открия нещо, което си спомням, че съм виждал някога. По точно – странна паметна плоча, закрепена на малка колона край строеж на огромна новопостроена сграда. С надпис: „Тук живя Христо Матов (1869–1922)“.
