Новият, 28-и брой на списание Homo Ludens, издание на Гилдията на театроведите и драматурзите към Съюза на артистите, е посветен на „мигриращите образи и сюжети, запечатали в себе си интуиции и натрупано през вековете знание за света и човека“

Редакторите на броя Камелия Николова и Николай Йорданов отбелязват: „От античните митове и древногръцките трагедии през ренесансовите и класицистичните произведения на изкуството до модерните и постмодерните текстове и артефакти днес всички ние и особено съвременният театър продължаваме да рециклираме и осмисляме по нов начин вечни персонажи, мотиви и истории“. Гледните точки по темата са на театралните изследователи и критици Питър А. Кембъл, Марвин Карлсън, Савас Пацалидис, Асен Терзиев, Камелия Николова, Николай Йорданов.

Освен теоретични текстове в броя са включени отзиви за спектакли и интервюта. Специално внимание е отделено на две знакови фигури на съвременния театър, които напуснаха този свят през 2025 г., драматурга Том Стопард и режисьора Робърт Уилсън. Отбелязан е и 150-годишният юбилей на актьора Кръстьо Сарафов. Интервюта с директорите на Младежкия театър, Театър „София“ и Театър 199 насочват читателя към годишнините на тези формации. В рубриката „Клуб Homo Ludens“ режисьорите Явор Гърдев и Стоян Радев разсъждават какво се случва днес с актьорските методологии от ХХ век. Художник на броя е Венелин Шурелов. Публикуваме едно от интервютата в Homo Ludens.

Ириней Константинов

Спомените за миналото са отправна точка за поглед в бъдещето

Интервю на Зорница Каменова[1]

Ириней Константинов завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Гриша Островски. Работи в театрите във Варна, НДТ „Сълза и смях“ и др. От 1984 г. е актьор в трупата на Театър „София“, където в момента е и директор. Има десетки роли в киното, в телевизионния театър и радиотеатъра. Нееднократно е отличаван с номинации и награди от професионалната общност.

Зорница Каменова: През настоящата 2026 г. Театър „София“ има юбилей – отбелязваме 60 години от създаването му. Това е поводът за нашия разговор. Да започнем от самото начало, когато след една от реформите в българския театър, през 1966 г. се ражда „Театър на поезията и естрадата“. Какви са първите стъпки?

Ириней Константинов: В „Разпореждане номер 144“ на Министерския съвет от 25 юли 1966 г. се казва: „Да се създадат от 1-ви август тази година на базата на Софийските театри три нови театъра на стопанска сметка при Комитет за изкуство и култура: Софийски драматичен театър, Драматичен театър – Перник и Държавен естраден театър „София“. За директор на Държавен естраден театър „София“ е назначен Андрей Чапразов, режисьор – Леон Даниел и около 30 актьори, освободени от трупата на Народния театър и Младежкия театър след поредната театрална реформа. От 15 август 1966 г. театърът вече присъства в документите като „Театър на поезията и естрадата“ и играе представленията си във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Първата му премиера е постановката „Корени“ с режисьор Леон Даниел. След три негови постановки той е изгонен от театъра, а директор става Иван Чипев. С нова заповед на Министерски съвет – № 449 от 29 ноември 1969 г., театърът преминава към Софийски градски народен съвет и е преименуван на Драматичен театър „София“. От 15 септември 1970 г. спектаклите се играят на сцената на театър „Трудов фронт“, където сега е Малък градски театър „Зад канала“. През 1977 г. е построена новата сграда на Театър „София“ по проект на арх. Жеко Жеков, в която той се помещава до днес.

Зорница Каменова: Много творци от известната Бургаска група на съмишлениците, съществувала до 1960 г. – Леон Даниел, а след това и Вили Цанков, поетът и драматург Иван Радоев, композиторът Кирил Дончев и актьорите Кина Дашева, Доси Досев, Ицхак Финци, Леда Тасева, се присъединяват към трупата. Дали това не оказва влияние върху облика на този театър в първите години след създаването му?

Ириней Константинов: Да, неминуемо. Те са били хора със силен дух, огромен талант, борбеност и желание за работа. Неслучайно първото представление „Корени“, направено от Леон Даниел по възрожденски текстове, е предизвикало възторзите на театрална София. Затова Театър „София“ сега ще отбележи своята годишнина с премиера със същото заглавие, поставена от проф. Маргарита Младенова. Работил съм с тези изброени колеги и сега когато ги споменавам, изпитвам чувството на възхищение и огромно уважение към всеки един от тях. Те бяха напредничави, модерни за времето си творци и останаха такива през всичките години, в които работихме заедно.

Зорница Каменова: Макар че е принуден да напусне заедно с отстраняването на първия директор Андрей Чапразов, Леон Даниел се завръща в Театър „София“ и именно той поставя за първи път на тази сцена през 1980 г. една от забележителните пиеси на Константин Илиев „Великденско вино“. Константин Илиев казва, че замислена като монодрама, „Великденско вино“ става пиеса за двама души благодарение на Леон Даниел. Какво си спомняш от това представление?

Ириней Константинов: Много силно представление. Играеше се във фоайето на Театър „София“ пред витата стълба към втория етаж. Тя се използваше като декор. Беше много красиво. Сякаш път нагоре, към амвона, към Бога. Представлението беше дует между двама изключителни актьори, с истински автентично присъствие. Поп Кръстьо – Георги Миладинов (вече покойник) и моят състудент Николай Антонов като Гечо Немия. Създаваха такава атмосфера, играеше се при такава тишина, сякаш бяха сами в празна църква. Хората стояха като заковани. Както си спомня Ники Антонов: „Не смееха да се докоснат до нас след представлението“. Това беше първото, най-емоционалното и най-вълнуващото представление по този текст на Константин Илиев.

Зорница Каменова: Константин Илиев е част от литературното бюро в Театър „София“. В него са назначени и Стефан Цанев и Иван Радоев, които творят специално за репертоара на театъра. Какво е значението на това тяхно присъствие в трупата?

Ириней Константинов: Да, така беше. Помня тази маса на драматурзите в клуба на Театър „София“, начело с директора Кольо Георгиев. Както пише Стефан Цанев: „Когато Николина Томанова ме покани да стана драматург в Театър „София“, там заварих още трима драматурзи – театроведа Иван Русев и писателите драматурзи Иван Радоев и Първан Стефанов. Това не стигаше. След време бе назначен и Константин Илиев. Когато по-късно директор на театъра стана Кольо Георгиев, станахме петима професионални драматурзи в един театър – нещо нечувано и невиждано! Това бе уникална, творческа и дискусионна лаборатория, и естествено на сцената на Театър „София“ се играеха преди всичко български пиеси“. В продължение на тази традиция, на следващата година след като аз станах директор през 2008 г., създадохме конкурс за български пиеси на името на Театър „София“. Тази година беше осмото му издание и наградената пиеса вече се репетира.

Зорница Каменова: Като драматург в театъра Иван Радоев създава пиесата „Човекоядката“, а постановката на Младен Киселов през 1978 г. се превръща в истинска театрална легенда, въпреки нееднозначния прием от властимащите тогава. На какво се дължи успехът ѝ?

Ириней Константинов: Имаше много обстоятелства за успеха ѝ. Прекрасният текст на Иван Радоев, в който беше заложено отношението към властта. Режисурата на Младен Киселов, невероятната трупа на Театър „София“, начело с незабравимия Топузов на Тодор Колев. И още – митът, легендата, която се създаде около това представление. Тя се пренасяше от човек на човек, от опашка на опашка пред билетната каса. То беше като масово вълнение, като заговор, като отдушник, като приобщаване към чувството за свобода, което идваше от сцената. „Исках да видя и да чуя това представление. Там се казваше нещо непозволено, нещо, което се казва под сурдинка, нещо, което се говори всеки ден на ухо, а в Театър „София“ се казва от сцената“ – това си спомнят зрителите.

Зорница Каменова: Има и други интересни прецеденти в Театър „София“. Как се получава така, че още през 1975 г. е поканен режисьор от държава, която не е в социалистическия блок – Бено Бесон идва в България да режисира спектакъл по Шекспировия текст „Както ви харесва“. Имаш ли представа как се е възприело това?

Ириней Константинов: Тогавашният директор на Театър „София“ Николина Томанова решава да покани Бено Бесон да постави пиеса по свой избор. По това време той е ръководител и режисьор в Театър „Фолксбюне“ в Берлин. Бил е актьор и асистент на Бертолт Брехт. Спира се на „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир – пиеса, която вече е поставял в Театър „Фолксбюне“. Асистент му е покойният вече Митко Гочев, художник е Енцио Тофолути. Представлението се превръща в събитие. Играе се четири сезона. Салонът винаги е препълнен, но успехът на театъра не бива отбелязан никъде – в нито един вестник, в нито едно радио или телевизия. Все едно няма такова представление. Даже и по-късно никъде не се е появило никакво мнение. Истинска оценка е дала софийската театрална публика, за която това представление е било празник. Този друг вид театър, различен от романтичните представи за Шекспир, абсурден, ироничен, злободневен, не се харесва на социалистическите критици и затова го изтриват от вниманието си с намерение да го изтрият и от спомените ни. Имах удоволствието да гледам това представление. Тогава бях актьор във Варна. Сцената на театър „Трудов фронт“ беше изпълнена от корабни въжета, пуснати отгоре от чигите, те се превръщаха в гора, дебели дънери, колони в дворцова зала. И между тях – незабравимите Коста Цонев като Меланхолика Жак и Шутът Точилко на Ицко Финци. Монологът на Жак – Коста, на авансцената с превръзка на „липсващия“ му нос, протегнал дългите си крака напред, мъдро философстваше за спиралата на живота. Бяхме правили тази пиеса на варненска сцена, режисьор беше Станчо Станчев – Майстора, както го наричаха всички в театъра. Аз играех Шута, но изпълнението на Ицко ме запрати на друга земя, в друга Арденска гора. Театърът е поканен на гастрол на сцената на „Фолксбюне“ и художникът Енцио Тофолути построява върху тяхната сцена точно копие на сцената на Театър „София“, за да се играе буквално същото представление пред берлинчани, за да видят колко е прекрасно. И двете представления се играят в един ден – това на германците и българското. И нашите артисти – артистите на Театър „София“, ги „взривяват“ с изпълнението си. Театрален Берлин е в краката им.

Зорница Каменова: Дали затова режисьорът Димитър Гочев, който признава Бено Бесон за свой учител, избира Театър „София“, за да работи върху „Филоктет“ през 1982 г. при завръщането си в България? Спектакълът става известен и с писмото, което самият Хайнер Мюлер пише на Гочев след премиерата: „В телесния език на вашата постановка видях превода на текста в театър, трансформацията на сюжета от възел на противоречия в тест за изпитание на участниците, съпротивата на телата срещу насилието на идеите…“.

Ириней Константинов: Да, заради свободния и неспокоен дух в театъра, великолепните актьори и липсата на конформизъм у всички тях. Отдадени на работата и търсещи нови посоки към сърцата на публиката – Ивайло Герасков, Георги Миладинов и Митко Ганев. Триото, което подлуди фестивала в Холандия, посветен на Хайнер Мюлер, с участието на най-добрите европейски театри. Ивайло си спомня: „Нашият спектакъл беше обявен за номер едно на Европа. Плакатът на целия фестивал беше плакатът на софийското представление. Вестниците излизат със заглавия – „Добре че дойде театър от социалистическа държава, за да ни покаже и обясни какво е Хайнер Мюлер“. Хората ни питаха как могат да започнат да учат мелодичния език, на който се говори в представлението – който беше с особена ритмика и музикалност, изработена от режисьора и актьорите за спектакъла. В Европа вестниците гърмят за успеха и чудото на българския „Филоктет“, в България нито дума. Това е съдбата на гениалните новатори.

Зорница Каменова: Явно през 80-те години Театър „София“ се оказва притегателен център за ярки творчески фигури, които се обръщат към съвременни и класически пиеси, някои от които непоставяни до този момент на българска сцена. Режисьорът Пантелей Пантелеев например поставя в Театър „София“ през 1980 г. пиесата „Рожден ден“ на Харолд Пинтър и това е първа постановка на професионална сцена на този автор в България.

Ириней Константинов: Наистина много силен период за Театър „София“. Ще започнем с паметните „Три сестри“ на Леон Даниел, тогава е и неговото „Великденско вино“, „Рожден ден“ на Пинтър с режисьор Пантелей Пантелеев с незабравимата Катя Паскалева, „Догодина по същото време“, „Хамлет“ на Вили Цанков, първото представление от детските бисери на Валери Петров – „Меко казано“ на Маргарита Младенова, „Орестия“, „Раната Войцек“ и още, и още… Всяко мое идване в София от Варна беше, за да гледам представление на Театър „София“. Тогава театърът седеше като че ли отделно от целия софийски театрален поток, отделно от „Раковски“ и различно като репертоар и вкус.

Зорница Каменова: Поканен си за актьор в трупата на Театър „София“ през 1984 г. Помниш ли първите си роли в театър София?

Ириней Константинов: Да. Първите ми роли в театъра бяха Медузата и Октопода в „Морско синьо“, с режисьор Маргарита Младенова. Репетирахме танци с Миклош Кьольо – нашумял унгарски хореограф, а корепетитор беше Весела Радоева. Всеки от героите в „Морско синьо“ си имаше своя „ария“ – с незабравимия Георги Генков и корепетитор Белина Селимска. Всичко на сцената беше като феерия – сценографията на Варя Узунова и текстът, музиката, танци, песни… И незабравимият Валери Петров, който идваше редовно на репетициите и даваше много ценни съвети. Неуморимата Грети – какво удоволствие за всички беше да работим с нея. После с такава радост играехме пред децата, пред препълнен салон заедно с колегите на сцената – Ицко, Илка, Калина, Сашка, Мая. С нетърпение чакам Грети да направи юбилейния ни спектакъл „Корени“ за 60-годишнината на театъра. Цялата поредица на Маргарита Младенова по Валери Петров – „Меко казано“, „В лунната стая“, „Морско синьо“ и „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков са бисери в театралната биография на Театър „София“.

Зорница Каменова: Вече като част от трупата на Театър „София“ си работил с Гриша Островски, при когото си завършил, с Вили Цанков, с Борислав Чакринов. Разкажи за опита си с тези режисьори и за ролите си в техните спектакли.

Ириней Константинов: Още първата година започнах репетиции с Вили Цанков в „Орестия“ по Есхил. Играх Орест. За първи път работих с Вили. Изумяваше ме неговата фантазия, точност в работата, неговата специфична естетика и разбира се, нервното му, „лудо“ режисьорско присъствие, което се превръщаше в най-необичайния език за общуване с всички актьори. След това, през ноември 1989 г., пак с него започнахме репетиции на „Червена магия“ от Мишел де Гелдерод. Задаваше се трудно политическо време. Протестите гърмяха на улицата. Репетициите се превръщаха в политическа арена. Идваха колеги със счупени глави от протестите. Имаше и такива, чиито уши се удължаваха, за да хванат интригата и после да я споделят някъде… Все още двата театъра не бяхме се разделили и репетирахме в сградата на „Трудов фронт“. Студено, мрачно, не ти е до театър, но с надежда в душата. Незабравимо време. И другата политически актуална постановка – „Реквием“ от Петър Маринков. Той беше сглобил текстове от протоколите на Народното събрание по делото „Никола Петков“. Това, което се случваше в момента навън, това се случваше и в „театралния парламент“ с всички исторически фигури от комунистическо време на сцената, участващи в заседанието. Историческо заседание в нов исторически момент. Историята и настоящето се срещаха на сцената на Театър „София“. С моя професор Гриша Островски ни свързва дълго приятелство, както и огромното уважение и благодарност от моя страна. След много години прекъсване го поканихме с Любчо Младенов, с когото бяхме в един клас при него, да постави „Любоф“ на Мърей Шизгал. Мъдър, неизчерпаем, забавен човек с много натрупан опит, знания, чувство за хумор, огромна ерудиция и европейски вкус. Сякаш опреснихме знанията си по актьорско майсторство от времето, когато учехме при него. Бяхме в „школата“, в неговата „школа“. Много години играхме това представление и с него бяхме едни от първите театрални трупи, които гостувахме в Тел Авив, Израел при българите, които бяха закопнели за български артисти и български театър. После направихме с него „Затворникът от Второ авеню“ от Нийл Саймън, а след това той постави и „Краят на играта“ на Самюъл Бекет. Борето Чакринов – благ, добронамерен, спокоен и талантлив човек. Репетирах с него в „Когато гръм удари“ на Яворов, а след това в „Сън“ на Иван Радоев. Той беше сред първите режисьори, които поканих вече като директор и направихме заедно „Търговци на презервативи“ на Ханох Левин. Светла им памет и на тримата! Нося ги в сърцето си.

Зорница Каменова: Не мога да пропусна да те питам и за едно емблематично име от поколението на „закъснелите модернисти“, също свързано с Театър „София“. Иван Станев е назначен като режисьор в Драматичния театър в Ловеч и вече е известен със своята негативна, провокираща, дори шокираща философия и естетика, когато е поканен да гостува именно в Театър „София“, за да представи своя спектакъл „Алхимия на скръбта“ пред столичната публика. После той създава тук „Раната Войцек“ през 1987 г. и „Дон Жуан в Ада“ през 1997 г. С какво е бил привлекателен Театър „София“ за него?

Ириней Константинов: Нова драматургия или малко правена дотогава, нова естетика, нова млада група, начело с харизматичния Иван Станев. Помня гостуването на „Алхимия на скръбта“. Играеше се в камерната зала на театъра. Това беше компромисът, за да дойде представлението в София – да се играе в най-малката зала. Но хората стояха прави извън залата, на отворена врата, сякаш се бяха наредили в парка, за да видят представлението. Те бяха смела млада група със свой нов театрален език, която гледахме с уважение и респект.

Зорница Каменова: Едно бурно за театъра десетилетие започва след падането на режима и промените в България от началото на 90-те. Това е времето, в което се създават редица проекти за експериментални сцени и частни театри. Навлезли са и се утвърждават режисьорите от поколението на прехода. В Театър „София“ през 1990 г. се създава Експериментална студия „Елизавета Бам“ на Бойко Богданов, след това, през 1992 г., Александър Морфов дебютира с „Бурята“. Десетилетието завършва и символично с последния спектакъл на Стоян Камбарев през 1998 г. „Три сестри“, спектакъл, който е паметен поради много причини. Предвид това, че вече си бил част от трупата, как би описал този период?

Ириней Константинов: Да, връщане нямаше. Стената беше паднала. Желанието за свободен театър напираше у всеки. Иван Станев беше пуснал духа от бутилката – „северният вятър“ от текста на „Войцек“ беше отвял комунизма (така си мислехме тогава) и Даниил Хармс напираше в душата на Бойко Богданов. Студия „Елизавета Бам“ – друга естетика, нова форма на изразяване, изследване на визуалния образ, експерименти с текста. Моят колега Мишо Милчев, активен участник в студията, си спомня: „Говорехме за Гротовски, Кантор. Отказахме се от обичайната театрална форма, изследвахме паралелни действия“. Те бяха друго поколение. Не беше модно тогава да го кръстим с буква. Но това беше новото поколение на бунта, на недоволството срещу всичко. Поколението, което искаше да върви напред, да открива нови неща, да стигне далеч. Неслучайно след това се появи и „Бурята“ на Сашо Морфов. Гледаш и не вярваш на очите си, че това се случва на сцената. Буря на сцената на Театър „София“. И като апотеоз на това време – театралното събитие „Три сестри“ – последният спектакъл на Стоян Камбарев. Спектакъл за търсенето на големия смисъл в този свят, за процесите в душите на хората, за новото отношение към съществуването ни. Блестящ сборен актьорски състав. Актьори и зрители бяха на сцената гледаха се в очите, усещаха се. Вълнението от преживяното беше огромно.

Зорница Каменова: През 90-те години в българския театър дебютира ново поколение същински постмодерни режисьори с нова философия и нови естетически търсения. В Театър „София“ през 2000 г. Галин Стоев поставя „Едмънд“ от Дейвид Мамет, в който участваш и ти. Разкажи за репетиционния процес.

Ириней Константинов: Поканихме Галин Стоев за това заглавие. Беше млад, талантлив и интересен режисьор. Хубав текст, особен текст на Мамет. Имахме много спокоен репетиционен период. Галин беше мъдър, знаеше какво иска, работехме с него с удоволствие. За съжаление, времето беше такова, че не задържаше дълго представленията. Публиката искаше в крак с промените нови заглавия, нови постановки. Бяхме се събрали колеги от различни театри и организацията вървеше трудно. Така на последното представление в голямата зала на Фестивалния комплекс във Варна решихме да останем с този последен хубав спомен и така се разделихме.

Зорница Каменова: Театър „София“ се оформя като едно от театралните пространства, които последните две десетилетия поемат риска и дават възможност на дебютанти и млади творци да работят върху съвременни текстове. Помня „Четири стаи“ по сценария на известния филм на Алисън Андерс, Александър Рокуел, Робърт Родригес и Куентин Тарантино на четирима млади режисьори и сценографи, който се играеше в нетрадиционни сценични пространства на театъра, а публиката се движеше между стаите. В репертоарните афиши присъстват спектакли по сложни социално ангажирани текстове, като например такива от съвременната немска драматургия – Давид Гизелман, Роланд Шимелпфениг, Игор Бауерзима… Може ли тази посока към днешна дата да се нарече съзнателно намерение?

Ириней Константинов: Да, съвсем съзнателно и целенасочено търсех млади талантливи творци да работят на нашата сцена, което се превърна в традиция. Още в „Четири стаи“ работиха тогава съвсем млади режисьори и сценографи, които впоследствие станаха утвърдени имена – Гергана Димитрова, Неда Соколовска, Деница Аргирополус, Петко Танчев, Никола Налбантов и др. По-късно Василена Радева направи първия си спектакъл „Грозният“ на Мариус Фон Майенбург. Младият Крис Шарков постави „Господин Колперт“ на Давид Гизелман. „Формата на нещата“ от Нийл Лабют беше първият спектакъл на Мартин Киселов след връщането му от Америка. И още Василена Попилиева, Тея Сугарева… Смисълът на тези покани към млади творци режисьори, актьори, художници е да им се даде възможност да изявят себе си и впоследствие на можещите да се осигури развитие. Тази тенденция е моя главна цел и досега.

Зорница Каменова: Освен актьор в трупата, от 2008 г. си и директор. Това е отговорна мениджърска позиция, свързана с важни административни ангажименти и сериозни решения, от които зависят много хора. Можеш ли накратко да опишеш кои са най-важните ти приоритети през този мандат? С какво се измерва успехът на един театър?

Ириней Константинов: Да, да влезем в ремонтираната сграда на Театър „София“ и да осъществим набелязаните заглавия. А те никак не са лесни и са много любопитни. Успехът на един театър се измерва с добрия вкус, добре представящите се актьори, любопитни теми, актуални въпроси, отправени към публиката, почтеност във взаимоотношенията с нея и разбира се, пълните салони, притихнали в очакване за началото на представление.

Зорница Каменова: Наистина Театър „София“ в момента има много силна и интересна актьорска трупа, а скоро ще бъде открита обновената сграда след продължил четири години ремонт, протекъл при висок обществен интерес. Как виждаш бъдещето му?

Ириней Константинов: Спомените за миналото от разказаното дотук са отправна точка за поглед в бъдещето на Театър „София“. То не е само мое задължение, а задължение на всички. Noblesse oblige!

Октомври 2025

[1] * Гл. ас. д-р Зорница Каменова е театровед, театрален критик и преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ с интереси към историята на българския театър и кукления театър. Работила е като театрален експерт в Министерството на културата. Автор е на театрални статии и рецензии в различни специализирани издания.