Откъс от втората част на основополагащото произведение на италианския философ Homo sacer, която излиза със знака на издателство „КХ – Критика и Хуманизъм“, преводът от италиански е на Валентин Калинов.
Джорджо Агамбен е един от най-забележителните съвременни мислители и със сигурност – най-авторитетният в световен план италиански философ. Впечатляващо разностранните му интереси, простиращи се от философия на политиката до теория на литературата, естетика и есеистика, и способността му да влиза в неочакван по ракурсите си и стъписващо евристичен диалог не само с класиците, но и с радикалните обновители на западната културна традиция (като например Фуко и Хайдегер), а най-вече талантът му да коментира остри проблеми на настоящето, го нареждат сред най-блестящите ни съвременници.
Световна известност Агамбен получава именно с капиталното си произведение Homo sacer, състоящо се от няколко части. Неговата първа част бе издадена преди време също от „КХ – Критика и Хуманизъм“. Втората част на поредицата вече е в ръцете ни, а издателят потвърждава, че от обновеното преиздание на Част I ни делят само няколко месеца.
Homo sacer II се състои от две части: Извънредното положение като парадигма на управление и Stasis: Гражданската война като политическа парадигма. На италиански език те излизат като отделни книги в разстояние на няколко години, но на български имаме улеснението да ги притежаваме заедно, благодарение на изричната добра воля на автора им.
Първата част е културологично и философско осмисляне на съвременната ситуация, съставляваща политически и юридически до голяма степен именно състояние на „извънредност“.
Втората част идентифицира гражданската война (вкл. междуособицата, вкл. протеста) като „праг“ на фундаменталното ни политизиране, като същевременно аргументира едно специфично понятие – „отсъствие на народ“.
Проблематиката е толкова актуална, че читатели на текста би следвало да бъдат тревожни и развълнувани умове от всякакви дисциплинарни полета – философи, прависти, културолози, литератори, историци…
Джорджо Агамбен, Homo sacer II, „КХ – Критика и Хуманизъм“, 2019 г., превод от италиански Валентин Калинов
Джорджо Агамбен
Homo sacer II
II.1. Stasis: Гражданската война като политическа парадигма
(откъс)
1. Широко възприето е мнението, че днес напълно ни липсва теория за гражданската война, макар че тази празнота, изглежда, не притеснява особено юристите и политолозите. Роман Шнур, който формулира тази диагноза още през 80-те години, все пак добавя, че подобна небрежност спрямо гражданската война върви в крак с напредването на световната гражданска война (Schnur, 121, 156). За изминалите тридесет години наблюдението му не е изгубило нищо от своята актуалност: докато днес изглежда, че е изчезнала самата възможност за различаване на войната, която се води между държавите, от войната, която се води вътре в самата страна, компетентните изследователи продължават внимателно да избягват всеки намек за теория на гражданската война. Вярно е, че в последните години, във връзка с избухването на войни, които не могат да бъдат дефинирани като международни, се умножиха публикациите, особено в Съединените щати, отнасящи се до т.нар. internal wars[1]. Дори и в тези случаи обаче анализът беше ориентиран не към интерпретация на самия феномен, а – според една твърде разпространена практика – към условията, които правят възможна една международна интервенция. Доминиращата днес както в практиката, така и в политическата теория парадигма на консенсуса не изглежда съвместима със сериозното изследване на един феномен, който е поне толкова древен, колкото и западната демокрация.
א Днес съществува както „полемология“, т.е. теория за войната, така и „иренология“, теория на мира, но няма „стасиология“, теория на гражданската война. Вече беше споменато как според Шнур тази празнота може да бъде свързана с напредването на световната гражданска война. Понятието „световна гражданска война“ е едновременно въведено през 1963 г. от Хана Аренд в нейната книга On Revolution[2], в която тя дефинира Втората световна война като „един вид гражданска война, развихрила се по цялата земя“, и от Карл Шмит в неговата Theorie des Partisanen[3], т.е. в книгата, посветена на фигурата, която бележи края на схващането за войната на Jus publicum Europaeum[4], основаващо се на възможността за ясно разграничение между война и мир, военни и цивилни, врагове и престъпници. Към която и дата да решим да отнесем назад този край, то със сигурност днес положението на война, разбирано в традиционния смисъл на думата, вероятно е изчезнало. Дори Войната в залива – последният конфликт, който все още изглеждаше като война между държави – се водеше, без воюващите страни да са обявили положение на война (което за някои държави като Италия би било в противоречие с действащата конституция). Генерализирането на един модел на война, който не може да бъде дефиниран като международен конфликт и който, въпреки това, не притежава традиционните черти на гражданската война, е подтикнало някои изследователи да заговорят за uncivil wars – войни, които изглежда не са насочени, подобно на гражданските, към контрол и трансформация на политическата система, а към максимализиране на безредието[5]. Вниманието, на което се радваха тези войни през 90-те години от страна на учените, в крайна сметка очевидно не можа да доведе до теория за гражданската война, а единствено до доктрина за management, т.е. за управляването, манипулирането и интернационализирането на вътрешните конфликти.
2. Една възможна причина за липсата на интерес към гражданската война е нарастващата популярност (поне до края на 70-те години) на понятието революция, с което гражданската война много често се заменя, въпреки че двете никога не съвпадат. В On revolution Хана Аренд формулира безрезервно тезата за разнородността на двата феномена. „Революциите – пише Аренд – са единствените политически събития, които ни изправят директно и неизбежно пред проблема за едно ново начало… Модерните революции имат малко общо с mutatio rerum на римската история или със stasis, гражданското разногласие, което измъчвало гръцкия полис. Не можем да ги оприличим на Платоновите metabolai, представляващи квазиприродно преобразуване на една форма на управление в друга, нито на politeiōn anakyklōsis на Полибий – предопределения повтарящ се кръговрат, на който се подчиняват човешките дела, които поради същината си биват неизменно тласкани към крайности. Класическата античност добре познавала политическата промяна и насилието, която я съпровождало, но нито насилието, нито промяната някога са ѝ изглеждали като носители на нещо напълно ново“[6].
Макар вероятно разликата между двете понятия в действителност да е чисто номинална, то със сигурност концентрирането на вниманието върху понятието революция, което по някаква причина изглеждало (дори на непредубедена изследователка като Аренд) по-значимо от понятието stasis, е допринесло за маргинализацията на изследванията върху гражданската война.
3. […] Ще се огранича до изследването на начина по който тя се представя в западното политическо мислене в два момента от неговата история: в свидетелствата на древногръцките философи и историци от класическата епоха и в мисленето на Томас Хобс. Двата примера не са избрани случайно: бих се осмелил да предположа, че те представляват, така да се каже, двете лица на една и съща политическа парадигма, която се проявява, от една страна, в утвърждаването на необходимостта от гражданска война, а от друга, в необходимостта от нейното изключване. Фактът, че парадигмата всъщност е една, означава, че тези две противоположни необходимости поддържат помежду си тайна връзка, която ще опитаме да разберем.
8. […] Смятам, че изследванията ми демонстрираха без съмнение, че отношенията между oikos и polis, zōē и bios, които са в основата на западната политика, трябва да бъдат генерално преосмислени. В класическа Гърция zōē, биологичният живот сам по себе си, е изключен от полиса и остава ограничен в сферата на oikos. Така например в началото на Политика Аристотел грижливо разграничава oikonomos, „главата на стопанството“, и despotēs, „главата на семейството“, които се занимават с възпроизвеждането и съхраняването на живота, от тази на политика и остро критикува онези, които смятат, че разликата, която ги отделя, е по-скоро количествена, а не качествена. И когато в един пасаж, който ще стане каноничен в западната политическа традиция, Аристотел дефинира целта на polis като съвършена общност, той го прави тъкмо противопоставяйки простия факт да се живее (to zēn) на политически окачествения живот (to eu zēn).
Тази опозиция между „да се живее“ и „да се живее добре“ в същото време обаче е вписване на първото във второто, на семейството – в града, и на zōē – в политическия живот. Една от целите на Homo sacer. Суверенната власт и оголеният живот[7]беше именно да анализира основанията за и последиците от това изключване – което същевременно е и включване – на природния живот в политиката. Какви отношения трябва да допуснем между zōē и oikos, от една страна, и polis и политически bios, от друга, ако първите трябва да бъдат включени във вторите чрез изключване? От тази гледна точка моите изследвания бяха в пълно съзвучие с призива на Лоро да бъде поставено под въпрос „общото място за някакво неудържимо преодоляване на oikos от страна на града“: не за преодоляване става дума, а за един сложен и нерешен опит за улавяне на нещо, което е външно, и за изгонване на нещо, което е вътрешно. Как обаче да разбираме мястото и функцията на гражданската война в този контекст?
9. […] Етимологически stasis (от глагола histemi) означава актa на изправяне, на твърдо заставане на крака (в трагедията stasimos е моментът, в който хорът застава неподвижно на крака и говори; stas е онзи, който дава клетва, стоейки изправен). Къде „стои“ stasis, кое е неговото собствено място? [… ]
Най-напред, един цитат от Закони на Платон (кн. IX, 869c-d): „Ако брат [adelphos, кръвен брат] убие брат си в битка по време на гражданска война…, нека бъде чист [catharos] пред закона, сякаш е убил враг [polemios]. Същото се отнася и за случаите, в които при подобни граждански войни гражданин убие гражданин или чужденецът – чужденец“[8]. […] Онова, което следва от текста на закона, който Атинянинът в диалога предлага, е не толкова обвързването на stasis и oikos, колкото фактът, че гражданската война уподобява и прави неразграничими брата и врага, вътрешното и външното, дома и града. По време на stasis убийството на най-близкия не се различава от убийството на най-чуждия. Това обаче означава, че stasis не се разполага във вътрешността на дома, а по-скоро конституира един праг на неразличимост между oikos и polis, между кръвното родство и гражданството.
Един друг пасаж потвърждава това ново разполагане на stasis на границата между дома и града. По повод на кървавата гражданска война, развихрила се в Керкира през 425 г. пр.Хр., Тукидид пише, че stasis достигнал до такава жестокост, че „роднинските връзки [to syggenēs] станали по-слаби от връзките между политическите фракции [tou hetairikou]“[9]. […] За пореден път решаващо се оказва това, че посредством едно двойно изместване stasis слива принадлежащото на oikos и присъщото на polis, близкото и чуждото: политическата връзка се измества във вътрешността на дома в същата степен, в която семейната обвързаност се отчуждава във фракцията.
Може би е възможно в същия смисъл да интерпретираме и особения диспозитив, измислен от жителите на Наконе: и в този случай ефектът на stasis е да направи неразличими oikos и polis, роднинската връзка, разтваряща се в гражданството, и политическата обвързаност, приемаща – в „братята по жребий“ – несъответстващата ѝ форма на роднинска връзка.
10. Сега можем да се опитаме да отговорим на въпросите къде „стои“ stasis и кое е собственото място на гражданската война. Според нашата хипотеза мястото на stasis не е нито в oikos, нито в polis, нито в семейството, нито в града. Stasis конституира една зона на неразличимост между неполитическото пространство на семейството и политическото пространство на града. Щом този праг бъде преминат, oikos се политизира, а polis, обратно, се „ой[и]кономизира“, т.е. бива сведен до oikos. Това означава, че в древногръцката политическа система гражданската война функционира като праг на политизация или деполитизация, чрез който домът надхвърля себе си в град, а градът се деполитизира в семейство.
В традицията на древногръцкото право съществува един любопитен документ, който изглежда без съмнение потвърждава предложеното току-що ситуиране на гражданската война като праг на политизация/деполитизация. Въпреки че този документ се споменава не само при Плутарх, Авъл Гелий и Цицерон, но също и – с особена детайлност – при Аристотел (Ath. Const., VIII, 5), оценката на stasis, която той съдържа, изглеждала на модерните историци на политиката толкова объркваща, че документът често бил пренебрегван […]. Става дума за закона на Солон, който наказва с atimia (отнемане на гражданските права) всеки гражданин, който по време на гражданска война не се е сражавал за една от двете страни. (Както Аристотел строго казва: „Ако някой, по време на гражданска война в полиса [stasiazousēs tēs poleōs], не вземе оръжие [thētai ta opla; буквално „не си сложи щита“] и не се присъедини към една от двете групировки, ще бъде осъден на безчестие [atimos einai] и ще бъде изключен от делата на града [tēs poleōs mē metēchein]“[10]. […]
Да не вземеш участие в гражданската война е равнозначно на това да бъдеш изгонен от polis и ограничен само в oikos, да излезеш от гражданството, за да бъдеш върнат обратно в неполитическото състояние на частното. Това очевидно не означава, че гърците са смятали гражданската война за нещо добро, a че stasis функционира като реактив, който разкрива политическия елемент в екстремални случаи, като праг на политизация, който сам по себе си детерминира политическия или неполитическия характер на дадено същество.
Превод от италиански Валентин Калинов
[1] англ. – букв., вътрешни войни; бел. пр.
[2] англ. – За революцията; бел. пр.
[3] нем. – Теория за партизанина; бел. пр.
[4] лат. – Европейско публично право; бел. пр.
[5] Snow, Donald M., Uncivil Wars. International Security and the New Internal Conflicts, 1996, Boulder, Lynne Rienner.
[6] Arendt, Hannah, On Revolution, 1963, New York, Viking Press, 15.
[7] ср. бълг. изд. от 2004 г. в превод на Снежанка Михайлова и също издание на Изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм; бел. пр.
[8] по: Платон, Закони, 2006, С., Сонм, прев. Н. Панова, Г. Гочев, 451; за да се запази терминологично акцентът на Агамбен, наличното в бълг. превод „граждански междуособици“ е заменено с наличното в цитирания от Агамбен превод „гражданска война“; бел. пр.
[9] по: Тукидид, История на Пелопонеската война, 1979, С., Наука и изкуство, прев. М. Мирчев, 215, с изм.; бел. пр.
[10] ср.: Аристотел, Атинската полития, 1993, С., Христо Ботев, прев. Х. Паницидис, Цв. Панициду; за да се запази и терминологично акцентът на Агамбен, наличната в бълг. превод дума „размирици“ е предадена с наличния в цитирания от Агамбен превод израз „гражданска война“; бел. пр.