Той живееше до кофите за боклук. Наблизо имаше спирка. Някоя жена понякога изкрещяваше: Боже, умрял човек! Не, не беше умрял. Спеше. Направо на мазния тротоар или, в по-добрите дни, на разкъсан кашон.
Беше младо момче, с брадичка, с дрехи, черни от мръсотията. Обикновено седеше, облегнат на металния контейнер за смет, а до него в краката беше шишенцето с евтин алкохол. Когато изпиеше шишенцето и алкохолът го събореше, лягаше на тротоара и заспиваше. После се надигаше, облягаше се на контейнера и прегръщаше колената си. Някой отново му купуваше шишенце. От сладкарницата пред него му даваха нещо за ядене. Хапваше. Изпиваше второто шишенце. Лягаше на тротоара. И така живееше.
Бабите от квартала, които го виждаха всеки ден, го жалеха, даваха му плетени чорапи или някой суичър в ярък цвят, жълт или червен, и той се издокарваше, ден-два изглеждаше по-спретнат. После пак се омацваше в мазнотията на тротоара до кофите за боклук. Бяха свикнали с него, той не правеше бели. Просто това беше неговото място в големия град.
Тя живееше петдесет метра по-надолу, в нишата на един прозорец на мазе в пресечката. Седеше в нишата, наведена напред и заградена с десетина претъпкани догоре с кой знае какво найлонови торби. Говореше си сама, разправяше, че е уволнена, че са ѝ взели жилището. Искаше цигари от хората. После се преместваше с торбите на другия ъгъл на пресечката, разчорлена, навлечена с няколко ката дрехи, но не вдигаше голяма гюрултия и дори жандармеристът от будката до посолството не ѝ правеше забележки. Често вадеше някакви листове хартия с печати и обясняваше нещо на минувачите, но те описваха дъга край нея и я заобикаляха.
Бяха последните слънчеви дни. Момичетата още ходеха както на морето, с голи крака и с потничета, възрастните пристъпваха бавно, повлекли охлузените си колички на колелца, от тролеите слизаха пътници с маски, на устата, под брадата, висящи на едното ухо или вдигнати на челото, като в някакво странно масово прет-а-порте.
Едната от новопосадените върбички пред църквата „Св. Седмочисленици” изсъхна. Отвориха отново кафенето срещу нея, което падна жертва на ремонтите и на епидемията и задълго беше затворило врати, а витрините му стояха с провесени отвътре прашни, залепени един за друг с тиксо найлони, като знамена на пълното поражение.
Книгите не се появиха на площад „Славейков” и това лято. За сметка на това, докаран от нечия танатофилска страст, пред библиотеката цъфна огромен черен куб с надпис „Преди да умра…” И хората веднага започнаха да дращят с тебешири отгоре. Дори от трамвая може да се видят най-големите надписи – „Оставка” и „Fuck you”.
Динко Стоев откри изложба, „Survivor”. В платната му Дядо Коледа, принуден от обстоятелствата, изяжда елена си.
Един ден онези двамата, момчето и жената, ненадейно напуснаха леговищата си и се преместиха отсреща, в подножието на банката. Сега седяха един до друг, допрели раменете си и нещо си говореха.
И на другия ден беше така.
Аз мисля, че това е един добър завършек на лятото. Какво говоря, направо един блестящ завършек.
