За фотоизложбата Memento vivere (Помни, че си жив), открита на 5.VIII.2021 г. (продължава до 12.IX.2021 г.) в Двореца (НХГ), организаторите от „ФотоФабрика” изричат със съвсем спокоен тон: „Тя продължава и темата на миналогодишната експозиция на „ФотоФабрика” в Национална галерия – Двореца – Memento mori (Помни, че си смъртен)”. Този ред обаче не би трябвало да приемаме с такова спокойствие, напротив – трябва да ни обезпокоява. Знаем, memento mori са думите, които робът е трябвало да прошепва в ухото на римския пълководец (бил той републикански или имперски) в момента на триумфа му, когато е сякаш на върха на славата си. Тоест да не забравя, че все пак славата е до време, смъртта е вечна. Memento vivere нашепва в ухото на нас, днешните хора, нещо много по-стряскащо: Живей, човече, не бъди мъртъв и не се дръж като мъртъв! А мнозина от нас точно във времето на пандемия сякаш доброволно умряха – свиха се в черупките си апартаментни, втренчиха се в заразата и забравиха живота; пред очите им само болест, вирус и фаталното 19. Ковидът направо ги/ни скова…
Не зная дали тази е причината, но за разлика от Memento mori изложбата Memento vivere съдържа доста по-малко цветни фотографии; за да съм точен, само една, на французина Антоан д’Агата. Черно-бялото на Memento vivere сякаш иска да ни каже, че няма ситуация – колкото и черно-бяла да ни се струва тя, колкото и да е лишена от цветността на живота, колкото и да е сива и мрачна, с която не бихме могли да се справим, която не бихме могли да преодолеем. В този смисъл обаче снимката на Антоан д’Агата сякаш повече подхожда на предишната изложба, Memento mori, не на настоящата, нейното продължение. В каталога за французина е посочено, че предпочита да работи по теми-табу: „зависимости, секс, лични обсесии, проституция”. През инфрачервен филтър е заснел различни действия на хора през пандемията, като е събрал малките снимчици в огромно пано, в което съчетанието между горещи, дори застрашителни цветове като пламтящо червеното, безплодно кафявото и подлудяващо жълтото на фона на бездънно виолетовото създават у зрителя усещането за непоправимо бедствие, за апокалиптично събитие. Той сякаш нарочно влиза в рязък контраст с името на изложбата, удря ѝ контра: тя говори да помним живота, но неговият живот е изгарящ, изпепеляващ, овъгляващ. Интересно е в тази връзка да се проследи значението на думата vivere – дума, донякъде сродна с латинската дума за зелено (етимологията може да се стори някому произволна, но всъщност чак толкова не е), тоест цветът, допълнителен на червеното. В своята забележителна книга „Зеленото. Историята на един цвят” (Vert. Histoire d’une couleur, 2017) историкът на Средновековието и изследовател на културната символика на цветовете (както и на други всекидневни реалии) Мишел Пастуро отбелязва за думата viridis, зелено:
Етимологически viridis се отнася към голямо гнездо думи, свързани с представа за сила, растеж, живот: virere (да си зелен, да си силен), vis (сила), vir (мъж), ver (пролет), virga (стъбло, бягство), а – възможно е, дори virtus (мъжество, добродетел). В I век преди нашата ера енциклопедистът Варон, „най-ученият сред римляните”, по думите на неговия приятел Цицерон, в своята история на латинския език предлага етомология, която ще използват учените от всички следващи епохи, включително в наши дни: „Virege est id quod habet vires” – „Зелено е това, което притежава мощ” (буквален превод – „това, което има сила”).
Vivere, virere – инфрачервената огненодишаща фотография на Антоан д’Агата, в която няма и помен от зелено, ни казва всъщност, че сме не virere, а a–virere; не vivere, а a-vivere. Не „Помни, че си жив”, а „Забравил, че си жив”. Безпаметни в ковида…
Срещу тази безрадостна констатация на френския фотограф обаче се възправят произведенията на трима други участници в изложбата – един от Италия, втори от България, трети от Бесарабия: Алекс Майоли, Гаро Кешишян и Денис Бучел. Алекс показва младо момиче в гръб, главата ѝ е приведена вляво в лек профил, скромно и сдържано – вижда се мигла и част от носа, съвсем бегло. Но не позата на модела, колкото изваянията по кожата ѝ са важните в тази снимка: тя е била на слънце, но там, където вероятно са минавали презрамките на банския, се е образувал хипарският знак за peace, мир: човекът тоест, дори и сам да няма идея, носи по кожата си, върху кожата си, гравирана в кожата си идеята за мир, за умиротворение, за спокойствие и покой. Тази снимка ни казва да не се притесняваме, да изхвърлим от главата си всички безпокойства, защото в крайна сметка онова, което е в същността ни, е мир, е свят, е смирение; да, ние сме уязвими същества, но точно тази наша уязвимост ни прави силни, устойчиви, издръжливи. Силата на безсилните, по израза на Вацлав Хавел. Или, в нашия случай: здравето на нездравите…
На същата тази уязвимост акцентира и Гаро Кешишян в своя актов автопортрет. Като поза той е напълно различен от снимката на Алекс Майоли: художникът е в анфас, седнал, двете си ръце е опрял на бедрата си и със спокойна самоувереност гледа в обектива на фотоапарата. Не се притеснява нито от него, нито от голотата си; уж е в състояние на най-голяма, най-изразена, най-беззащитна и откроена уязвимост, но в същото време от цялото му същество произтича сила, спокойствие, увереност. Произтича virtus. Това е човек, който може да се справи с всякакви беди – от никоя той не се бои, всякоя ще посрещне с открития си поглед. Да, този Гаро помни живота, помни живеца на живота и го живее с цялата си същност, с всичката си телесност, душевност, духовност. Не го плаши ни ковид, ни мовид: майната им и на двамата, да вървят по дяволите!…
Снимката на Денис Бучел, която искам особено да отделя, сякаш се противопоставя на обнадеждаващите послания на Алекс Майоли и Гаро Кешишян. Само между другото: неговите фотографии в изложбата ме впечатлиха силно – това е завършен фотограф, с усет за „решаващия момент” (Анри Картие-Бресон), сиреч кога да натисне копчето, за да получи завладяващ кадър. Този усет е работил и в снимката на забрадената възрастна жена, нарамила коса, вървяща през полето. Хваната е в слаб ракурс отдолу нагоре, над главата ѝ се вият облаци, зад гърба ѝ се виждат невисоки хълмове – повече жалки, отколкото внушителни. Но най-забележителното е лицето ѝ, всъщност почти липсата на лице: забрадката хвърля сянка и чертите на жената тънат в сумрак – ще речеш, че погледът, който ти провожда, не е поглед на жена, а поглед на смъртта. Ала заедно с това на косата ѝ (инструментът имам предвид) е прехвърлено едно не особено добре навито въже и този детайл е изключително важен: без него възрастната жена като нищо бихме възприели за Госпожа Смърт, с въжето това възприятие ни е отказано; благодарение на него тя се изправя пред нас като обикновена жена, тръгнала да върши полска работа, която нея чака, няма кой друг. Така от евентуален образ на смъртта жената се превръща в действителен образ на живота: трябва да се работи, трябва да се работи, повтаряше един герой на унгарския писател от Галиция Михай Золтан Наг в романа му в стихове „Копелето на Сатаната (превод Нели Димова, „Ерго”, 2015). Това „трябва да се работи” звучи като „трябва да се живее”: възрастната героиня на Денис Бучел работи и живее, за да ни покаже, че дори и от отвъдното има изход. Няма безизходица, колкото и да се жалваме, че ни е сполетяла; има всеизходица: „трябва да се работи”…
Това трябва ние леко ще го трансформираме: „трябва да се снима”. Изложбата Memento vivere показва, че наистина трябва…
