Власт и съпротива

[…]
КОНСТАНТИН
Бях се надявал, че при бързината, с която провесиха де­мократичен декор над своята диктатура, ще пропуснат някои компрометиращи ги материали в досиетата. Досега тази моя надежда не се е сбъднала. Материалите, предоставени ми до­сега, говорят за систематично прикриване. Почистени са като рана от усърден лекар, всяко загниване, всяка гной е остъргана, всичко е подложено на грижлива дезинфекция. И въпреки това вони. Документите, които ми бяха дадени след три папки с материали от процеса, се занимават с младостта ми. Думата надали е адекватна, не може да има младост за човек, който е изключен от Младежкия съюз. В малкото години от пристига­нето на Червената армия бяха успели да изплетат широка мре­жа от шпиони, включително в училищата. Често се споменава баща ми. Като създател на необуздан, опасен младеж. Сведен до незначителна бележка под линия. На процеса погледите му изразяваха съжаление. Сякаш негова е вината, задето не е могъл да предотврати онова, което е предстояло да ми се случи. Смяташе, че носи отговорност за злощастието заради собствената си уединеност; заради библиотеката си, в която не липсваха нито Прюдон, нито Бакунин или Кропоткин; за­ради строгото си чувство за справедливост, което се отразява­ше и на околните. Докато мама кипеше от гняв, баща ми беше като парализиран от горест. На драго сърце бих му спестил неприятностите, но по онова време и двамата знаехме, че пое­тият от мен път не предвижда никакви отклонения. Нещата, които бяхме изживели заедно, се намираха доста години зад нас. Баща ми бе натоварен с медицинското обслужване на се­лата в околността – села по баири, оттатък гори, с по десетина сгушени къщи и без настилка на пътя. Когато го извикваха, тръгваше незабавно, по всяко време на деня, което укрепваше реномето, но съсипваше здравето му. Помолваше ме да му на­меря такси и аз хуквах, по къси панталонки, колкото може по- бързо, понеже наивно си мислех, че човешкият живот зависи тъкмо от това, от секундите, които бих спестил, ако минех по пряк път, понеже макар да не бях кой знае колко бърз, бях по-издръжлив от всички. Понякога, когато си бях написал домаш­ните и не трябваше да помагам на майка си в домакинството, той ме вземаше със себе си и отивахме в южните „колонии“ или в някое затънтено планинско село я при някое наранено момче, я при някоя кашляща старица, я при някой хамалин или ратай. Миришеше на светилна газ. Средата на бедната къща с пръстен под беше застлана с черги, по масата имаше шила, ножици, напръстници. Домът беше очевидно на шивач или на обущар, но без дюкян. В ъгъла се бе свило момче, по-голямо от мен, към което любопитно заничах, но то през цялото вре­ме не сваляше поглед от баща си, сякаш искаше да постигне с ината си неговото оздравяване. Като че ли не ме забелязваше. Кирпичените стени ме притискаха.„Какво ви дължа?“ – дрезгаво попита болният на раздяла. „Вижте, господин Попов, имам в чантата си чифт стари обуща, доста са скъсани, от седмици се каня да ги занеса на обущар и все не успявам. Дали бихте могли да им сложите нови подметки? И изобщо да ги постегнете, ако има нужда?“ „Благодаря, докторе – промълви болният – ще ги поправя веднага щом стана на крака.“

Момчето в ъгъла не ни погледна, включително на излизане. „Ама, татко – попитах по пътя на връщане – ти тоя изно­сен чифт не искаше ли да го хвърляш?“

„Е, виждаш каква работа може да свърши чифт стари обуща.“
Опитах се да разбера. При други бедни пациенти баща ми казваше:
„Богатите ще платят за теб“.
Хамалинът не можеше да плати. Други баща ми преглежда­ше безплатно. Или срещу яйца. Веднъж дори срещу цял овен. „Вярно ли е, че би го унизил, ако не беше поискал нищо?“ „Горд е, политически активен, предполагам комунист, така се говори. Не го разправяй.“
„Къде е жена му?“
„Почина преди време. Не са викали лекар.“
„А ти къде беше?
„Бях мобилизиран, в окупационните войски в Сърбия. Да кърпя огнестрелни рани.“
За мен професията на баща ми бе загадъчна. Не се дове­ряваше на простите обяснения, лекуваше без много шум. За­бележителното на медицината, казваше, са тесните граници на нейното въздействие.
Безмълвният юноша, чийто баща кърпеше обуща или дре­хи, когато не работеше като хамалин, и чието семейство се из­хранваше само с малкото неща, които засаждаше в градината пред тъмната си схлупена къща, този упорито втренчен пред себе си юноша един ден влезе в килията ми.
„Оплаквал си се, Шейтанов.“
„Тук човек може да се задуши.“
„Прав си, доста е горещо. Надули са парното. Ама че глу­паци – отвън най-после се стопля, а те надуват парното. Скоро обаче ще разберат, че така повече не може. Това си е чисто разхищение.“
„Не се издържа.“
„Е, дай да оправим тая работа.“
Методи нареди да внесат табуретка, на която трябваше да седна с поглед, вперен в шпионката. Едва затворих очи, и вратата зейна, охраната ме цапардоса по главата, по лакътя, вратата отново се затвори. Преди това в килията бе нахлул студен въздух, прозорецът зад решетката беше строшен, над­зирателите бяха лиснали по пода кофа вода. Сега от челото ми рукна пот върху носа, устата, брадичката, облизах капките с припряно движение на езика.
„Не затваряй очи, не мърдай.“
Както лежах на дъската зад прозореца, от тавана нападаха дървеници. Инстинктивно ги размазах. Вонята им се впи в ко­жата ми. Изведоха ме за нов разпит. Присъстваше и Методи. Когато видя лицето ми, се развика на надзирателите кой ме е пребил, кой не е изпълнил заповедта задържаният да не се до­косва денем. „Кой го направи?“ – кресна ми той. Никой, отвър­нах. Подаде ми джобно огледалце. Лицето ми беше цялото в кръв. Успокои се, когато му обясних причината. Дървеници, значи, а? После започна да ме разпитва, удар след удар. Беше пиян, очите му святкаха. Пиянството бе отнело търпението му. Изведнъж престанах да разбирам какво ми говори, думите му вече не стигаха до мен през болката. Ударите не бяха предна­значени за мен, не се отнасяха до мен, бях само зрител, пред мен стоеше някакъв, юмрук, отворена длан… това е твърде да­леч, не се отнася до мен, някакъв се въргаля по пода. изглеж­да, бе усетил унеса ми, та заскача с двата си крака по гърба ми, болката ме набучи… трябва да си вървя… да си вървя… къде?
Болезнена мъгла.
Когато се събудих от безсъзнанието си, бръснарско ножче режеше корема ми, игли се забиваха в очите ми. Плъзнах пог­лед по тялото си – развалина. За пръв път в живота си почув­ствах страх, панически страх, че мога да загубя свяст, да издам някого, да подпиша нещо. Разбирах, че мога да спася живота си единствено ако се отрека от човешката си същност.
– Какво сънуваш? – ненадейно ме попита Дора вчера, до­като чакахме асансьора. Странен въпрос към някого, който страда от безсъние.
– Нищо. Спя твърде кратко, за да мога и да сънувам.
– А по-рано?
– По-рано сънувах как ме екзекутират.
– Това е ужасно.
– Не, свиква се. Сънувах дори как си изваждам куршумите с пръсти. Насън ме екзекутираха по старомоден начин, от на­казателен отряд, бях изправен до стената. Романтично, гръмогласната команда, изтрещяването на залпа от пушките.
– Било ти е спестено.
– Екзекуцията ми бездруго щеше да изглежда по-различно.
– Така ли?
– Бяха „хуманизирали“ екзекуциите, както се изразяваха. Осъденият сяда в килията за смъртници, уж за да го снимат. Заповядват му да седне изправен, камерата е пред него, а зад него стои един с револвер, насочен към тила му. Не мърдай, после изстрел, трупът се изнася, кръвта се забърсва.
– Но защо си сънувал такива неща, нали не си бил осъждан на смърт?
– Всяка сутрин в пет чуваш веригите на осъдените на смърт, тях първи ги пускат в тоалетната, чуваш как на крака­та им дрънчат веригите, макар да ги влачат на ръце, всяка по трийсет килограма. Не ги виждаш, само ги чуваш, броиш се­кундите, докато шумът заглъхне, после си съвсем наясно кой вече няма да влачи вериги.
– Как може хора да правят такова нещо на други хора!
– Имаше в лагера един, който казваше: малодушието гра­ничи с жестокостта, но малодушието не знае граници.
Слизаме с асансьора. Успявам да сподавя всякакъв раз­говор. Понякога съжалявам за това, особено при срещите ми с Дора. Няма елегантен отговор на въпросите й. Ако си замълча, между нас ще възникне някаква преграда. Ако говоря, ще пад­не сянка върху онова, което би могло да съществува между нас.
Качвам се в такси, от което тъкмо слиза предишният пътник. Нямах намерение, но коляното ме боли така, че се от­казвам да измина пътя до автобусната спирка. Честните так­симетрови шофьори са голяма рядкост. Питам го колко ще ми струва до Конституционния съд. Отвръща, че не го знае къде се намира. Обяснявам му и се споразумяваме за цена­та. Извинява се, за пръв път возел някого дотам. По радиото министърът на вътрешните работи обявява с решителен глас война на мафията в страната.
– За кой ли път! – изръмжава таксиджията.
– Истинските войни се обявяват само веднъж – казвам.
Обръща се с интерес към мен.
– Абе ти да не си съдия там?
– Не ме обиждай.
– Ако беше съдия, щях да ти разкажа сума ти истории, та да разбереш какво всъщност става тук…
Все пак разказва, макар да не съм съдия, светофарите са предимно зелени. Когато спира пред съда, семейството му за пореден път е изгубило национализирания си някога и по­сле върнат имот, като е обезщетено с кофа неузрели джанки. Закръгля цената надолу, давам му левче бакшиш. Куцукам през аркадите. Едва преди седмица се запознах с него като с високопоставен съдия; по-рано бяхме съученици. Социалде­мократите бяха разпратили покани за обществена дискусия в хотел „Зографски“. След края и към мен пристъпи дребен чо­век с овлажнели очи.
„Помниш ли ме?“
В първия миг понечих да кажа „не“. В следващия обаче се чух да отговарям: „Берон Неделчев“.
„А, значи си спомняш.“
„Бяхме приятели“.
„Да, бяхме.“
След като си зададохме един на друг няколко въпроса, той ми даде визитната си картичка. Съдия в Конституционния съд! Помолих го да ме приеме на разговор в кабинета си.
„Обади ми се, ще предупредя секретарката си, извинявай за формалностите.“
Кабинетът, в който влизам, има феодален вид, дълъг е двайсетина метра, на срещуположния му край е поставено огромно писалище, а зад него – кожено кресло със съответни­те размери.
– Щеше ми се да е по-уютно, но какво да правя, като стаи­те са предварително определени и обзаведени.
– Вицепрезидентът на страната има най-много трийсет квадратни метра повече.
По лицето му пробягва нерешителност, преди да избухне в насилен смях.
– Както виждам, не си изгубил хапливия си хумор, много добре, много добре.
Посочва ми ъгъл с канапе и кресла. Предлага ми нещо за пиене. Препоръчва ми дребните сладки в порцеланова чиния, която обозначава центъра на масата. Осведомява се за живота ми като за резултат от футболен мач.
– Затвор, лагер, затвор, психиатрия, затвор, лагер, универ­ситет, черноработник по строежите. А при теб?
Разбърква своето смущение в чая си, вади от него лъжичка и я облизва с мляскане.
– Много ще се радвам да си побъбрим по-подробно, да наминеш някоя вечер към нас, да пийнем по чашка, като две момчета от Панагюрище.
– Издигнал си се.
– Какво ти тежи на душата?
Какво правиш тук, Константине, минава ми през ума, уж анархист, а на визита в кабинета на конституционен съдия? Ах, в безрибието и ракът е риба.
– Смятам, че на всяка цена трябва да има процес срещу бившата Държавна сигурност.
– Законодателят не предвижда колективни обвинения.
– Това ми е известно, процесът, естествено, трябва да е срещу определени офицери за конкретни престъпления, както и срещу доносници, чиито информации са довели до смъртни присъди. Последното обикновено се подминава.
– Разсъждаваш като юрист, моите уважения, но пречка пред прокуратурата са определенията за давност, това поло­жително също ти е известно.
– Не и когато се вземе под внимание глава 14 от Наказа­телния кодекс – за престъпления против мира и човечеството.
– Глава 14, тая идея, разбира се, не е нова, вече се обсъ­жда, проверяват се всички възможности. Предизвикателството тук е да се изясни кои престъпления не подлежат на давност. Трудността според мен се състои в това, че такъв процес у нас още не е имало. Не, не само у нас, а в целия Източен блок.
– Значи би представлявало прецедент.
– Прецедентите са щекотлива работа. Имаме нужда от солидна експертиза дали въпросните случаи действително са престъпления и дали тези престъпления действително са престъпления против човечеството. Трябва да се посъветвам с главния прокурор.
– Положително ще трае цяла вечност.
– Е, не чак толкова. Обади ми се след няколко седмици. Тогава ще мога да те информирам какви са резултатите от раз­говорите.
Сбогуването е сърдечно. Не му вярвам нито дума. Когато се обаждам по телефона след три седмици, секретарката ми съобщава, че съдията е извън сградата.
– Кога очаквате да се върне?
– Обадете се, моля, утре следобед или вдругиден.
Секретарката, както впоследствие се оказа, очевидно не бе обърнала внимание, че след два дни се женеше племенникът му, а непосредствено след това му предстоеше пътуване в чужбина, следвано от важна конференция. Оставям и теле­фонния си номер, но съдията не ми се обажда. Същият госпо­дин съдия обяснява по телевизията, че процес против Държавна сигурност е невъзможен, понеже законите на страната не предвиждали колективно обвинение. Проклинам го, ядосвам се на самия себе си, задето изобщо се занимавам с граждан­ски закони и двулични съдии, чиято единствена функция е да поддържат властта. Защо беше готов да се срещнем? Дали не искаше да изкопчи от мен какви са плановете ми? Да не би по време на петнайсетминутния ни разговор да бе изпитал нещо като носталгия? Или просто го беше споходило любопитство по адрес на това чудато същество, което преди много време се бе наричало негов приятел?

(Из архивите на Държавна сигурност)
Препис
14.VI.1950 г.
На 12 т.м. се срещнах с Косьо (К.М.Ш.), който покрай другото каза, че било безсмислено да се четат дебели книги за демокрацията. В тях се срещали два подхода: западен и източен. При западния подход имало купчина халва и купчина лайна – и ако ти е кеф, можеш да си избереш едната или другата. Същите купчини ги имало и при източния подход, само дето там ядеш лайна­та, но се държиш така, сякаш са халва.

Освен това Косьо ми каза, че Ленин и Сталин съвсем не били чак толкова големи приятели, както се опитват да ни втълпят. Докато Ленин бил жив, за Сталин не се говорело кой знае колко. След смъртта на Ленин Сталин успял да завземе властта и да преследва Троцки чак до Мексико, където един от агентите му го убил с ледокоп.

Съчиненията на Ленин, с които ни залъгват днес, изобщо не били оригинали, а преработ­ки. Нещата, които Сталин не харесвал, били премахнати. Сталин бил националист като Хит­лер, ето защо съчиненията му били написани в духа и стила на опортюнизма и ураджийския патриотизъм, чужди на работниците револю­ционери. Отговорих му: Чел съм текстове от Сталин и намирам стила му наистина труден. И разбрах само малко от написаното…

МЕТОДИ
Трябва да си взема връхна дреха, вчера внезапно се за­топли, но въпреки това, когато времето омекне през пролет­та, трябва да се внимава, понеже на бърза ръка може да си докараш някоя настинка. Тъй че вземам мерки, всяка сутрин респивакс и няколко супени лъжици сок от грейпфрут. Ама че се чудехме, когато пристигнаха първите грейпфрути, я от Тан­зания, я от Гвинея, където нашите другари тъкмо бяха дошли на власт и в знак на благодарност за щедрата ни подкрепа ни пратиха цял контейнер. Устата ми се сви като мях на гайда, никой не беше ни предупредил колко кисели са тия чудесии. Уж били здравословни. Как може такъв киселяк да е здравос­ловен? Никой не успя да ми го обясни. Години по-късно Жив­ков беше на държавно посещение в Африка, всъщност на лов, и се върна страшно доволен, понеже бе убил слон. Много се гордееше, нареди да закачат снимката в кабинета му, редом с друга снимка, на която той беше заедно с тлъстия баварец, а помежду им – убит глиган, и то какъв, истинска грамада, само дето тук на такива не викаме непременно едър дивеч. Живков много обичаше да разказва на Албена вицовете си, стига си работило, щъркелче, ела тате да ти разправи нещо, донеси и едно кафе, ако обичаш – тия негови истории за това и онова, за щяло и нещяло, включително за грейпфрутите, които там долу са сладки като захар. Не е за вярване, че при нас още не са, въпреки капитализма и световния пазар. Да, трябва да се пазя, права е жената, че и отгоре, никога не съм се щадял, не съм и помислял за това, службата беше моят живот, думи като „извънработно време“ ни бяха непознати, от малък бях свик­нал на тежък труд, всеки ден, все едно дали трябваше да ходя на училище и да уча нещо, или да съм от сутрин до вечер на полето по време на жътва, та нямаше кой знае каква разлика със службата по-късно, само дето в управлението бъхтехме по цели нощи, на лоша светлина, на лош въздух, денем карахме курсовете, трудни години бяха, но такова нещо ти дава сила, след като знаеш какво правиш и защо го правиш. На вас разчи­таме, сигурността никога не спи, всеки от вас трябва винаги да бъде нащрек! Така ни говореха по време на обучението и ние го възприехме толкова сериозно, колкото сериозно възприе­маха и нас. Давах всичко от себе си, до пълно изтощение, като гледам днешното аху-иху на племенниците, дето подпръцкват из живота и дори собственото им семейство не ги уважава, да не говорим за драскачите, които не спират да очернят работа­та ни, да клеветят Държавна сигурност като някаква крими- нална организация, на такива трябва да се строшат всички кокалчета на пръстите – едно по едно и едно след друго, съвсем бавно. Излизам от кожата си, когато тия мърльовци… е, ако трябва да съм искрен, не се случва чак толкова често, общо взето предъвкват онова, което им се поднася. Нима в страна­та е имало по-ефективна институция от нашата? Сега всички дърдорят колко важна била информацията, наричат я нефта на двайсет и първи век и тъй нататък, и тъй нататък, ама ние от­давна го знаехме, нали бяхме очилата, лупата, далекогледът за ръководството на държавата, за всеки, който имаше властта да взема решения. Що за глупост е това политизиране днес? Какво е отношението ти към миналото, зависи от партийната книжка. Щом си демократ, задължително трябва да плюеш по Държавна сигурност. Нашата професия беше техническа, бях­ме социални механици, така трябва да ни наричат, натоварени да търсят крайна информация, както се изразяват учените, коя­то извличахме от друга информация, от информация, до която стигахме с пот на челото. Тежък труд, патриотичен труд, който заслужава уважението дори на онези, които са на друго мне­ние. Защо днес всеки, макар да няма никакво понятие, може да си разтръбява мнението? Нужно ли е? По-рано можехме да работим на спокойствие, хич не завиждам на днешните коле­ги, тая наша работа да не е цирк, я! Твърдят, че народът имал правото да знае какво се случва. Да, бе, народът – оправдани­ето за всяка глупост. Всичко за благото на народа, всичко по волята на народа, от народа за народа. Знаем го до втръсва­не. Народът има собствено мнение, обичаше да казва Живков, но ние сме тълкувателите на това мнение. Каква дума само, „тълкуватели“, не знам откъде я е чопнал, огледах се и се хва­щам на бас, че никой не знаеше какво е това „тълкуватели“. После той се разсмя, за да се отпуснем, след като ни беше по­ставил натясно. С всекиго намираше общ език, с творци и със строителни работници, страхотен хумор имаше, а как само се смееше, не насила като днешните зализани маймуни, не, ония времена бяха честни, истински. Е, вече ги няма, минало-заминало, но нали аз още живея, и още как.

Трябва да се отърва от тая жена, обажда се една част от мен. Никакъв проблем, няма нищо по-лесно. Друга моя част обаче иска да проследи историята докрай, да я проучи до дъно. Когато съдбата ти поднесе чаша, няма ли да поискаш да от­пиеш от нея? Атаки нямаше. Пуснах тук-там подводниците си – съвсем предпазливо, колкото да науча дали се крои нещо срещу мен. Никакви сведения, никой нищо не бе чул. Никакви намеци в поверителни разговори. Нищо от подобен характер. Знам кой иска да ме избута при следващите избори, не е някак­ва висша математика. Това са ония, които не спират да се пре­кланят и гърчат, докато накрая не стъпят със собствените кра­ка на главата си. Старите, непреклонни кримки като мен само им пречат. Отнасят се към славното ни минало като към улич­ница: по някоя свирка, ако не е скъпо, иначе пълно премълча­ване и очерняне. Колкото повече се замислям, толкова по-ясно ми става, че никой от тях не стои зад тая работа. Вече нямат нужда от такива нападения в гръб. Информирах се за момиче­то. Активните другари отговарят на всяко мое запитване, това са старателни, оправни момчета, някои от които съм обучавал, а бащите на други са били мои колеги. Изпитвам задоволство, като виждам колко добре се справят. Немалко от тях са на служба в новите органи по сигурността. Сега структурите са по-други, всичко е много по-сложно, по-разпокъсано. Колкото повече институции са намесени, толкова по-трудна е комуни­кацията. По този начин отслабват ефективността на органите и служат на демокрацията, смешна работа. Жалко е, когато ця­лата експертиза се изхвърли на боклука. Един патриот не бива да допуска такова нещо. Нека си признаем чистосърдечно, каз­вам на момчетата от моята фирма, охраната на обекти, инста­лирането на алармени системи, персоналната охрана са нещо хубаво, пълнят ни канчето, бива си ни, ходим на планина, на море, а когато празнуваме, го правим като истински мъже, но зададем ли си въпроса дали не се продаваме под стойността си, за съжаление, трябва да си отговорим: да! Можем много по­вече, но нямаме право да показваме какво можем, ето защо ни е жал за вас, хора, лоши са времената, значи, щом отечеството прахосва таланта на своите синове.

Нищо не можах да науча за момичето. Никакви прояви, никаква политическа дейност, нищо криминално, празен лист. Възложих на едно от момчетата във фирмата, което в момента нямаше много работа, да проучи обекта. Сега вече знам не­щичко за нея, но не ми върши работа. Момчето на два пъти помоли да му продължа срока, понеже нямаше какво да доло­жи. Набавих си, разбира се, и досието на майка и. Прегледах го внимателно. Нищо, абсолютно нищо, което да ми е от полза. Вярно, колегите от Варна тогава бяха пресилили леко неща­та, така е, но не е тяхна вината, кампанията по прочистването беше в пълен ход, лагерите в Ловеч и Скравена трябваше да се пълнят, а когато не натикваш никого зад решетките, бързо почват да те подозират, че не си вършиш работата, както след­ва. Освен това съвестният професионалист не рискува един ден да му се наложи да се оправдава защо някой се е проврял през мрежата и е извършил някаква гадост. Наложи ли ти се да отговаряш, вече си в слаба позиция, всичко, което е отразено в документацията, може да се окаже опасно за теб, всичко, което бие на очи, може да бъде погрешно разбрано. С какво ще се защитиш? Че не си посмял да стиснеш здраво за гушата някой хулиган ли? Ще станеш за смях. Не, не бива да допус­каш такъв риск, разбирам ги другарите. В лагера майката не е била наказвана, с нищо не се е проявила, но документацията очевидно не е пълна. После постъпва като обикновена работ­ничка в текстилна фабрика. Няколко пъти сменя фабриката. В края на досието и – декларация, подписана от нея, че няма да говори с никого за времето си в С., обичайното. Изглежда, се е придържала към това и след промените, после споделя с дъщеря си, както и да е. Но защо е споменала моето име, този въпрос продължава да ме гложди, а досието не дава отговор. Не дава дори помен от отговор. Нейният случай е дреболия от начало до край. Не съм се занимавал с него. По онова време ми възлагаха къде по-важни случаи. Заплетени задачи, които трябваше да разнищвам. Доколкото мога да преценя, никога не съм се срещал с въпросното лице. Защо тогава Незабравка хлопа на моята врата? Мога да я натиря по всяко време, ведна­га, но в ситуация като тая е по-добре да изчакам, иначе въпро­сите няма да се изяснят. Просто да изчакам, не да отстъпвам или да се отказвам, да проуча нещата из основи… Ама кой се мъдри там на екрана, пак е оня Серафимов, я да увелича зву­ка. Колко пъти още смятат да го интервюират, като че ли има какво да каже, със същия успех може да прочете и прогнозата за времето. Сива мишка е тоя Серафимов, работеше за нас, такива като него почти не ги забелязвахме. Сега се пише голям демократ и експерт. Как ги мразя само тия леки перушинки, които вятърът подухва ту насам, ту натам, навява ги върху бунището на историята, за да се превърнат в прах под нечий бо­туш. Какво по-добро доказателство, че времената са станали страшно перверзни! Не вземат да изтъпанят на екрана един от някогашните активни дейци, ами тоя началник на архива, героя на преписката, рицаря на входящия номер. Дето се върти като невестулка. Дървен философ, незакален във всекидневния тежък труд – такива хора лесно стават сантиментални, лип­сва им твърдост, на тях не можеш да разчиташ. Грешка беше, че му поверихме ръководството на архива. И тази грешка се забеляза. Уволнение, смяна на властта, повторно назначение. Следващото уволнение положително няма да закъснее. Става ли тая тарама изобщо за ядене? Ужасно изкуствена изглежда, като помада за абитуриентки. чакай, чакай, не може да бъде, да, той е, няма съмнение, това е Шейтанов, какво търси пък той там, що за предаване е това, дето пускат тоя фанатик да се репчи по телевизията! Май става дума за някакво събитие, пак ли е решил да мъти водата някому? Само той ми липсваше, от­равя ми всеки ден, в който го мерна. Още е жив, значи, да му се не надява човек, а ни корят, че сме били прекалено брутални. Дебела глава. Никога не се е вслушвал. Беше като имунизиран против добрите съвети. В предварителния арест му казах най- откровено, че нямаме никакво желание да прекарваме нощите си с него. Да не мислиш, викам, че това ни доставя някаква радост? Защо ни провокираш? Принуждаваш ни да вършим неща, които на драго сърце бихме си спестили. Дадох му вся­какви шансове. Прояви най-после разум, бе, и ще се разберем! Само си влошаваш положението. Тая стаичка тук, залепналата ти коса, разбитите устни, наранените топки – май не биваше да казвам „топки“, мина ми през ума, всичко си го докара сам и ако това ти стане ясно, много бързо ще решим проблема. Сега се появява във вечерните новини – и на това му викат свободна журналистика! Не вярвам да го интервюират, не, това е „Канал 1“, при тях няма такива грешки, виж, при някоя от частните телевизии може, там всичко е възможно, там дават думата и на най-отвратителните изменници на родината. Я го виж ти Шейтанов, вече с бастун, създава му почти човешки образ, но хич не ми прилича на твърде грохнал. Нищо чудно в бастуна му да е скрито оръжие, например нож, който бързо да извади. Тоя бастун трябва да се прегледа внимателно. Кога се видяхме с него за последен път? Май преди десетина години. Продължава да души наоколо, не се отказва, обикаля като ня­коя хиена и ако се случи да проявиш слабост, веднага напада и захапва. А има яка захапка. Последно го видях в градинката пред „Свети Седмочисленици“, отново се бе появил отнякъде, след много години, не знаехме къде се намира, предполагахме, че е в чужбина, беше изчезнал от радарите ни, завидно пости­жение. Насочва се към мен, на всичко е способен, викам си, я по-добре да не рискувам, сигурно ще иска да си отмъсти, по- добре да се махна, преди да се е случило нещо. Окото му не мига. Винаги има последната дума. Това е важно за него. Го­тов е да лежи в карцера, но не и да преглътне нещо, с което не е съгласен. Идиот, истински идиот, ама се смята за по-хитър от другите. Нека се рови в досието на проваления си живот, нищо няма да намери, момчетата са солидно образовани, знаят какво да му дадат и какво да скрият от него. При такива като Шейтанов трябва да се направят малки отстъпки, да му се поднесе нещичко, да се изтощи, да поеме по невярна следа. Вратата се затръшва само пред ония, които не смятат да я разбиват. На останалите можеш да подхвърлиш някой и друг кокал, колкото да имат нещо в устата и самодоволно да го дъвчат. Все ни е тая, че ще узнаят имената на някакви старци, писали сведения за тях преди цяла вечност, нека се задоволяват с дребен улов, докато ченето им падне от устата. Такива заядливци все едно не живеят, ако не вдигат скандали. Непоправими са. От опит знам, че за дебелите им глави няма достатъчно добра тояга. Щом Шейтанов отново се е появил и е активен, е нужно по­вишено внимание. Той е в състояние да ни се изсере направо върху току-що изтупания килим. Старото желязо ръжда не хваща – след като не се давам до ден днешен, той също не бива да бъде отписван.