Начало Идеи Гледна точка Джентълменът от „горната земя“
Гледна точка

Джентълменът от „горната земя“

4132

Срещата с миналото е като да се озовеш пред заключена желязна врата. В моя случай това изобщо не е метафора. Обикалям в жегата дни наред около една такава врата на улица „Неофит Рилски“ 55 и звъня на звънеца „Христофорова“, на който навярно никой отдавна не отговаря. Създадох си дори запознанства в салона или гостилницата край входа. Никакъв напредък.

А толкова ми се иска да разкажа една история, която лумна в съзнанието ми при скорошното ми посещение в Белене. Трябваше да говоря пред млади хора за литературата на НРБ, в съзнанието ми скоростно изникваха едни имена и изчезваха други. Не успях да им спомена толкова много неща, включително за един воден на английски дневник на остров Персин, съхранил се по чудо.

Чували ли сте за писателя и преводач Асен Христофоров? Да? Може би не? Склонен съм да се обзаложа обаче, че дори почитателите на книгите му „Скици из Рила“ или „Мацакурци“, или на преводите му на „Белият зъб“ на Джек Лондон, на „Трима в една лодка“ на Джером или „Дъблинчани“ на Джойс не са съвсем наясно с житие-битието му. А то е копие под индиго на епохата на комунизма: тежки обвинения в „английски шпионаж“, безкрайните разпити в Държавна сигурност, въдворяването на остров Персин и онези бележки, водени там на английски. Замисляте ли се какво би могло да му коства всичко това? На него, запокитения на „острова на залезите“, отвъд пределите на България, там, където е преизподнята.

Докато размишлявам, поредна фигура минава и отминава в жегата край заветната черна врата. Явно, както в притчата на Кафка, този вход е само за мен. И дълго ще пребивавам тук в преследването си на една сянка, отделила се от този свят през 1970 г.  

Изведнъж ми хрумва нещо. Сещам се, че в една кооперация по-надолу живее киноведът проф. Иво Драганов. Може би той е познавал Асен Христофоров? След няколко сигнала чувам гласа му по телефона. Не се изненадва от въпросите ми и уточнява: виждал е проф. Христофоров, но съвсем бегло. Кога? Трябва да е било през 60-те. Чрез баба си, с която тогава са живели на следващата пряка – на улица „Хан Крум“. Определя го като истински джентълмен във време, в което хората са се делели на „другари“ и „други“. В неговия юношески спомен проф. Христофоров е „господин“ – сако с вратовръзка, обувки, лъснати до блясък, и дълго сиво манто. Последният детайл силно ме впечатли: представих си как Асен Христофоров върви по ул. „Неофит Рилски“ и сетне завива по „Раковски“, а онова сиво манто се развява, рязко отличавайки го в онези времена на немара и дефицит. С такова „сиво манто“ човек би трябвало да попадне или в Лондон, или в Белене. В неговия случай – и на двете места.

Работата е там, че Асен Христофоров (1910–1970) е първият българин, завършил Лондонското училище по икономика (1931–1934), един от най-младите професори по стопански науки у нас. Роден е в заможно семейство в Пловдив, завършва Робърт колеж в Цариград. Блестящ аналитичен ум и ярко литературно дарование, което се разкрива още с първата му книга – „Скици из Лондон“ (1945), която според писателя Константин Петканов е написана „на един дъх, без много умувания, без преструвки и угодничество“. Хоризонтите пред този надарен човек са открити – на 35 години е вече професор в Държавното висше училище за финансови и административни науки (бившия Свободен университет). Обратът на 9 септември 1944 г. обаче вещае друго.

До тази дата Христофоров е държан от полицията под око като „голям англофил“, за което свидетелстват три рапорта в досието му. И все пак е пратен на тримесечна специализация в Кил, Германия, което впоследствие му носи още неприятности. Близък е до кръга „Звено“ и никога не е крил антимонархическите си настроения. Властта на ОФ обаче е параван, който ще бъде разтурен от комунистите при първа възможност. По-точно – когато България сключи следвоенен мирен договор със съюзниците. След февруари 1947 г. маските падат и промяната в отношението към „западните съюзници“ става брутална.  

В края на разговора ни Иво Драганов ми подаде една важна „улика“. Неговата баба познавала проф. Христофоров през дядо Калистрат, игумена на Рилския манастир, който пък бил неин близък родственик. Проверих в досието на Асен Христофоров, публикувано изцяло от Румен Аврамов (Избрани произведения и документи, том 3, БНБ, 2010 г.). И вътре се натъкнах на следния важен документ, който бях видял, но не му бях придал чак такова значение. Става дума за протокол на разпит на Асен Христофоров за познанството и отношенията му със заместник-ръководителя на стопанската служба на английската мисия в София полковник Гослинг, както и за съвместното им посещение на Рилския манастир през 1946 г. Явно още тогава Държавна сигурност е оплела мрежата на бъдещия „шпионски заговор“:

Въпрос: Къде ви беше сборният пункт за тръгването на екскурзията?
Отговор: Доколкото си спомням, Гослинг ми беше писал писмо, в което ми бе определил деня, часа и сборния пункт на тръгването, аз отидох пред клуба на английските офицери на бул. Руски рано следобед един съботен ден. Двамата българи взехме някъде към Подуяне и след това потеглихме за Самоков, като джипът ни изкачи до седловината Джанка в Рила, там Гослинг освободи шофьора и ние потеглихме пеша към хижа „Ив. Рилски“ край рибните езера. Пренощувахме в хижата и привечер на другия ден пристигнахме в Рилския монастир.
Въпрос: Кои хора сварихте в Рилския монастир и колко време престояхте там?
Отговор: В монастира се бавихме към половин час. В игуменарницата отидохме, за да се представим на игумена Калистрат, когото изобщо не познавах, и където престояхме не повече от десет минути. Там заварихме към тридесет посетители, мъже и жени, между които и тогавашния военен министър Дамян Велчев, когото познавах отпреди няколко години. Съпругата на Дамян Велчев, на която също се представих, ме представи на полковник Дейнов, с когото разговаряше в момента.
Въпрос: Освен Дамян Велчев имаше ли други генерали в монастира?
Отговор: Не познавам други генерали и мисля, че нямаше други лица във военна униформа в игуменарницата.

През 1949 г. игумен Калистрат е осъден на 10 години затвор и глоба от 250 000 лв. Обвиненията към него са многобройни: одобряване на въоръжена борба срещу народната власт; създаване на недоверие към народната власт и нейните органи, към нейните стопански мероприятия; уронване достойнството на българския народ и българската държава чрез клевети пред чужденци; държане в библиотеката на фашистка литература. Но това е вече друга история, подробно разказана от проф. Веселин Вучков в Портал Култура („За рилския игумен Калистрат и неговата Via Dolorosa).

В случая мен ме интересува жизнената драма на англофила проф. Асен Христофоров. От разработката му в ДС става ясно, че е бил следен ден след ден още от 1946 г. И от погледа на службите не е убягвало нищо, дори в неговите научни публикации. Те, както и може да се очаква, се възприемат като „яростно антисъветски“. Особено тази:

В доклад върху стабилизацията на лева, той посочва, че причина за инфлацията са и окупационните разноски, които България плащала на съветските войски. Това е отпечатано и в списанието на българското икономическо д[ружест]во. Тази антисъветска позиция на Христофоров и изказването му не минаха на времето незабелязано. В „Икономически проблеми“, списание редактирано от проф. Петко Кунчев, Христофоров беше остро атакуван поради тази позиция и това изказване, отпечатано и в списанието на икономическото д[ружест]во.

Затова през 1947 г. Асен Христофоров е набързо уволнен като професор. Той е едва на 37 години, а бива изхвърлен буквално на улицата. Семейството му все още има някаква градска собственост, а той и жена му Люба живеят в нейния наследствен апартамент на улица „Неофит Рилски“ 55, пред който се намирам в момента.

Властите, освен от английските му връзки, особено се интересуват от това как и от какво той живее. Един от информаторите (Гаврил Цветанов) през 1950 г. донася следното:  

Асен Христофоров е богат човек, или живее като такъв. Помня, че когато беше атакуван на годишното събрание на икономическото д[ружест]во, че не давал място на други да пишат в списанието на д[ружест]вото, защото искал и оттам да печели, в защитата си той каза, че нямал нужда от тия авторски хонорари, защото през въпросната година бил получил – бил „спечелил“ – над един милион лева, и като се обърна към министър Стефанов, добави, че си бил платил съответно данъците за тези приходи.

Истината е по-различна. Но е факт, че през 1947 г. той си купува земя в с. Говедарци, където изгражда и своето убежище – „Бърлогата“. Там превежда и пише книгите си, оттам изследва „Искровете“ и населението от „мацакурци“. Христофоров е страстен планинар, влюбва се в Рила още през 1942 г. Явно търси уединение и спасение от „новия живот“. Но не може да скъса връзките си с „големия град“ и това на практика го погубва. Агентурните донесения за него са цяла камара. Някой си Трахтенберг донася, че Христофоров иска да бъде назначен в Икономическия институт, предложението му било да изследва географията и историята на селата около Самоков. Отказват му.

А на 16 юни 1951 г. го задържат в „Бърлогата“, обискират вилата му, както и апартамента на ул. „Неофит Рилски“. Започват безкрайни разпити на конвейер – трябва да се докажат „шпионските му връзки“ със служители в английската легация в София. Стотици страници разпити, продължавали може би по 10–12 часа.

Той признава за срещите си. Както и че като английски възпитаник и автор на книгата „Скици от Лондон“ често е бил канен в легацията на две крачки от неговия дом – тогава на ъгъла на улиците „Цар Крум“ и „Цар Шишман“. Ала това не е достатъчно. Натискът се засилва.

На 27 юни 1951 г. той прави следната декларация:

Долуподписаният Асен Г. Христофоров заявявам, че никога не съм бил в услуга на английското разузнаване, нито пък и на което и да било разузнаване.

Декларацията е подшита към делото, но не се „приема“. Следователят Васил Васев е „установил“ друго:

Асен Г. Христофоров от 1945 г. се свързва с английската легация и с пълномощния министър Бозбал (името се изписва по най-различни начини – б.м.) и е почнал да дава сведения за видни наши политически деятели – за авторитета им сред нашата общественост, за симпатиите им към СССР, Англия и Америка.
По късно Асен Г. Христофоров е започнал да събира сведения от стопански характер и ги е предавал за Бозбал, за което е получавал възнаграждение.
Като свободен гражданин в страната ни е притежавал огнестрелно оръжие – пистолет (калибър) 7.65, без да има разрешение за това от надлежните власти в страната.

Днес тези обвинения, неподкрепени от никакви доказателства, могат и да звучат смешно. Но навремето са могли да окачат обвиняемия на въжето. Трайчо Костов вече е арестуван и осъден на смърт, а за лош късмет на Христофоров той е бил колега с някои от икономистите в екипа му – като бившия министър на финансите акад. Иван Стефанов. Следват дни и нощи на разпити: идвал ли е полковник Бейли от английската легация в апартамента на ул. „Неофит Рилски“ и срещал ли е той там Стефанов, Бурилков или Евгени Каменов?

Особено дълго се изяснява отношението на Асен Христофоров към СССР – заради споменатата по-горе фраза в статията му, че „Червената армия е останала като окупационна армия в България“.

Интересен щрих в делото е разпитът на неговия съсед – журналиста Трифон Трифонов, зам.-главен редактор на в. „Вечерни новини“, член на БКП. Той определя Христофоров като „умен, поклонник на западните икономически теории“. И свидетелства: „през последните години той не живее редовно в София, а в някаква своя малка къщичка, която си бил построил в село Говедарци, Самоковско, където си сеял малко картофи, беше си купил няколко овце и с тях влязъл в някаква овцевъдна кооперация… Жена му имаше пиано, което продадоха, за да се издържат след уволнението на Христофоров“.

Последното говори много за „замогването“ на Христофорови.

В същото време натискът още повече се засилва. Вкарват в килията му информатори. За единия – Ачков – той тутакси се досеща. За другия – Добри Сарачев – не. И именно той „донася“ как Христофоров на ухото на друг съкамерник го предупреждава да се пазят от Ачков.

Неспирните разпити започват да дават ефект. През септември Асен Христофоров е на предела на силите си. В справка за хода на делото следователят Гайдарски пише следното:

При воденето на следствието ХРИСТОФОРОВ се указа не много издръжлив на продължителен разпит. Бързо му се приспива и се нервира много, особено когато му се постави въпрос да помисли и да каже нещо за което е казал, че не може да си спомни. Много често през време на цялото следствие плаче и на два пъти със сила си удря главата в стената и заявява, че иска да умре.
Здравословното му състояние е добро. Много е гладен и винаги се моли да му се даде парче хляб. Моли се и за цигари, които преди да дойде на следствие много е пушил. Страхува се от физическо насилие и от карцер, като заявява, че в края на краищата ще бъде принуден да признае, че е английски агент, но това няма да бъде верно.

На 16 ноември 1951 г. в делото му се появява „декларация за свързаност с английското разузнаване“:

Долуподписаният Асен Георгиев Христофоров, бивш професор, заявявам без принуда и по собствена воля, че през годините 1945 и 1946 съм бил в услуга на английското разузнаване в София, по-точно в лицето на полковник Бейли от английската мисия, комуто съм уреждал на няколко пъти срещи у дома с наши общественици от различни политически групировки.

Декларацията е писана от него, но липсва подписът му! Което, с оглед на тогавашните следствени практики, говори много. Така Христофоров спасява живота си.

Заключението на следствието от 30 декември 1951 г. е да няма показен „шпионски процес“, а той да бъде въдворен в Белене. Напразно съпругата му Люба и сестра му Мария пишат молби този „добър българин да бъде помилван и да влее своите сили в извършващото се у нас грандиозно строителство“.

От февруари до септември 1952 г. Асен Христофоров е пратен на Втори обект на остров Персин. И там, колкото и да е невероятно, решава да си води „английски дневник“ като календар на събитията. Защо е поел подобен риск? Съзнавал ли е какво ще се случи, ако тези бележки попаднат у надзирателите?

Явно желанието да свидетелства е било по-силно от всичко. Вътре откриваме обстоятелства, смърт, разговори и истории от лагера. Част от тях съпругата му Люба Христофорова публикува още през 1991 г. в сп. „Пламък“ в собствен превод. Всички те са невероятни, личи си почеркът на бъдещия писател:

1 февруари 1952 г.
Шефът на двете дивизии (бригади – б.м., Л.Х.) и дузина бригадири бяха арестувани и изпратени в „Тел Авив“/карцер за 10 дена за това, че са дали по-големи порции хляб на няколко бригадири, включително и на хората, работещи в културния комитет.

Тодоровден – силен снеговалеж и работата беше спряна.

6 април
Бягство през Дунава.

12–16 април
Карцер.

Краят на април
Дунавът придойде – проклятие.

Май
Падащи дървета – един анархист застрелян.

Краят на юни
Две момчета застреляни, докато се навели в тревата.

И още: Персин II
Били на бране на царевица. Шменди се разговаря с един конен милиционер. Оказва се, че бащата на Шменди е убит на 9.VI.1923 г. и че чичото на милиционера е бил убит на същата дата и по същата причина. Закъсняват и милиционерите откарват бригадата с бърз ход към лагера. Шменди казва на своя познат милиционер, че няма защо да бърза толкова – това не е шмен де фер (влак), та да го изпуснат! Тогава двама конни милиционери подканват Шменди (Мирчо) галоп към бивака и го бият с тояги през целия път. Тъй му излезе прякорът Шменди от шмендефер. При това само той носел железничарски черен шинел; преди ареста работил в железниците.

И една историята за колетите. 

Картичка на стенвестника:
„Мила жено, ако продължаваш да ми изпращаш колети в малък сандък, скоро ще получиш мен в голям сандък“.

За 9 септември 1952 г. го пускат от лагера, без да подпише декларация за сътрудничество. Успява да оцелее морално, отървава се само със следното покаяние:

Долуподписаният Асен Георгиев Христофоров, жител на ст[олица] София, ул. „Неофит Рилски“ 55, заявявам, че ако бъда канен да участвувам в нелегален център или бъда обект на конкретни предложения от страна на едно или друго чуждо разузнаване, ще донеса това до знанието на органите на Държавна сигурност.
Заявявам също така, че ще имам напълно лоялно отношение към народното правителство на Отечествения фронт. Задължавам се да пазя в тайна същината на настоящата декларация, и за верността на сведенията ще отговарям по законите на страната.

Т.В.О.
с. Белене, 11.IX.1952 г.

Излиза физически съсипан, но с вдигната глава. Следващите години са тежки. Предполага се, че е правил основно преводи или е публикувал под чужди имена. Чак през 1957 г. излизат неговите „Скици из Рила“, а на следващата година „Мацакурци“. Двете книги имат огромен успех, фрази от тях се цитират и преповтарят, тиражите им светкавично се изчерпват. Както отбелязва изследователят му Николай Аретов, Асен Христофоров успява да противопостави на света на „победилия социализъм“ своята „селска митология“, чиито теми и герои минават от разказ в разказ. Там всичко е смесено под пластовете на времето. В „Летописните бележки на едно царско село“ дори твърди, че във водопровода на Говедарци има вградени римски плочи с надписи. И най-вече, както пише Аретов, имаме противопоставянето „горе“ и „долу“. Голямата планина е убежище, но и чистилище за мерзостите на долната земя. Долната земя обаче си съществува и тъне в престъпления, подобно на острова, на който този джентълмен в сиво манто се озовава. София и Пловдив са градовете, които Христофоров от сърце обича, те са и „средина“, а големият град Лондон е пример за „горната земя“. Мацакурово (Говедарци) също си остава убежище. Там е „Бърлогата“, в която Христофоров пише и превежда. Там през 1958 г. заедно с Цветан Стоянов и Атанас Славов на „бригадирски начала“ превеждат „Студеният дом“ на Дикенс, за да спасят от финансово разорение Владимир Свинтила, вкаран по онова време в психиатрията.

Властта милостиво разрешава на Христофоров да издава книги в „Медицина и физкултура“, разчитайки, че го е превъзпитала. Но до 1960 г. щателно го следи. Едва през 1968 г. го пускат за кратко гостуване в Англия. Дори – чрез Камен Калчев, директор на издателство „Български писател“ – се опитват да му възложат да напише роман от типа на „Тютюн“ на Димитър Димов, една „широка картина на буржозния свят“. Той уклончиво отказва.

В един разговор от 1986 г. Калчев споделя, че мнозина писатели са се бояли, че Христофоров „ще ги сложи в джоба си“. И допълва: „беше добър майстор, но някакво дълбоко отчаяние таеше в душата си… (Защо ли?! – б.м.) Започна да пие… И затова може би си отиде толкова рано. Нямаше още шейсет години. Чувстваше се потиснат. А много хора му завиждаха“.

До сетния си час Асен Христофоров е бил „трън в очите“. Докато обикалях желязната врата на номер 55, все гадаех на кой ли етаж е живял той. Внезапно реших, че заради неговия усет за свобода ще е нейде нагоре. Оказа се на четвъртия етаж. Осъзнах го (преди още да го открия в документите) по едно счупено стъкло, което зееше най-горе. Именно най-горе: като „чувството на свобода, което ни обзема, когато възлезем по високото било“ („Скици из Рила“).

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора