За думите, които са наша същност, за хумора като недоверие към езика, който използваме, и как да лишим литературата от претенциозност – с баския писател Бернардо Ачага разговарят Цветан Цветанов и Ивайло Стефанов.

Бернардо Ачага (литературен псевдоним на писателя Йосеба Иразу Гармендия) е сред най-значимите представители на съвременната литература на баски език. У нас е познат с романа „Синът на акордеониста” (изд. „Панорама”, 2009) и с доста по-трудната за жанрова категоризация книга „Обабакоак” („Хора и неща от Обаба”, изд. „Панорама”, 2014), и двете в превод от испански на Мария Пачкова.

Кратка бележка под линия – текстовете на Ачага на испански също са „в оригинал”, защото сам, с помощта на съпругата си, превежда своите книги от баски на испански. Действието и в двете произведения, макар да са доста различни по жанр и да са разделени от близо две десетилетия, се развива в измисленото от автора баско градче Обаба, което е част от същата паралелна литературна география като Макондо на Маркес или Санта Мария на Онети. Ачага е автор и на книги за деца, на поетични книги („Етиопия”,1978, „Нова Етиопия”, 1997), както и на текстове за песни на значими баски музиканти като Микел Лабоа и Хавиер Мугуруца. Големият интерес, който предизвика първото гостуване на писателя у нас (в края на януари по покана на Института „Сервантес”), ни дава интересна статистика, според която броят на българските читатели, познаващи „Синът на акордеониста” и „Обабакоак”, съвсем не е незначителен. Което е предпоставка за издаването и на други негови книги тук.

Обаба на Ачага въщност е реалност, доста по-всеобхватна и отворена към широкия свят (разклоненията и в двете книги са многобройни и многопластови – и времеви, и географски, и исторически, и литературни) – далеч не всички истории, разказани от Ачага, се развиват в Обаба и взаимовръзките често са метафизични и асоциативни, а характерното за баската култура и универсалното съвсем естествено се преливат и пренареждат, за да образуват един невъзможен пъзел, който на моменти напомня Дилън Томас с неговата Млечна гора, на моменти Кортасар, на моменти Боланьо. И ако в „Синът на акордеониста” авторът ни разхожда из различни десетилетия на отминалия ХХ век през призмата на баската култура, в „Обабакоак” баската тематика де изявява директно чак на финала. Входовете към света на Ачага са много и книгите му носят както познание за една слабо известна у нас култура, така и чисто литературно наслаждение. И не на последно място, да отбележим и особената светлина в текстовете на Ачага, която е някъде там, дори и в най-мрачните епизоди, през които преминаваме, лутайки се между различните човешки истории, съставящи голямата история…

Г-н Ачага, нека да започнем от думите. И в двете ваши книги, които познаваме, вие им отделяте специално внимание – от заровените баски думи в гробището на едно американско ранчо в „Синът на акордеониста” до „търсенето на последната дума” в „Обабакоак”…

Ние сме думи. Бихме били като камъни или може би като дървета, ако нямахме думи. Дори мисля, че мечките или кравите биха били различни, ако не разполагаха и те с някакви свои думи. И затова е абсолютно вярно това, което се казва в началото на Евангелие от Йоан – „В началото беше Словото”. Затова, ако не си доволен от съдбата си, от положението си, помисли какво е написано. Ако искаш да направиш някаква критика, погледни какво пише във вестника и въз основа на написаното прецени. Едни малък пример, глупав може би – един много известен баскетболен играч в Испания с голямата си кола убива друг човек в катастрофа и самият той също загива. На следващия ден във вестника пише: „ Играчът еди-кой си, пилотирайки своята кола…” Т.е. той не кара, а пилотира, понеже е много важна личност. Ако ти искаш да разбереш какво се е случило, трябва да си дадеш сметка защо е сменена думата „карам” с думата „пилотирам”. В политиката става точно така. Трябва да се мисли защо се използва една дума, а не друга, когато се казва нещо.

Мислех после да си говорим за политика, за начало да се върнем наистина към изходната точка. Кога и как избрахте да пишете на баски език?

Имаше навремето, в периода от 1960 до 1970 г., едно движение, което съвпадна с последните години на диктатурата. Важна фигура в това културно движение беше поетът Габриел Арести, който беше комунист. По това време възниква и първата ЕТА, първата въоръжена борба на баските срещу франкизма… Аз принадлежа именно на този момент, роден съм за света тогава. Често се казва, че ние приличаме повече на своето време, отколкото на своите родители. Разбира се, приличам и на родителите си, езикът, на който се говореше в моето семейство, беше баски, но ако не принадлежах към този период, както писателят Пио Бароха принадлежи на своя период, сигурно нямаше да пиша на баски. От една страна, имаме наследството от родителите си, и от друга – оценката, която правим на нашето родово наследство. И в този въпросен момент поетът Габриел Арести казва, че за да оценим наследството си, трябва да пишем на баски език. Когато езикът е малцинствен, малък, или когато този език няма такъв социален престиж, както други, реакцията би могла да бъде омраза, насочена към самия себе си. Но движението, за което говорим, културното движение на баските от този период, всъщност реагира по точно обратния начин – трябваше да ценим нашия език, нашите традиции и култура и следваше да пишем на баски…

Понеже сам превеждате книгите си на испански от баски, кое е нещото – понятие, израз, дума, което най-трудно можете да преведете?

Аз се ожених по интерес, защото жена ми е преводачка, така че този брак по сметка ме доведе до това да превеждаме заедно. Това е едно интересно брачно явление, защото ние практически непрекъснато си говорим за това как да преведем нещо и разговорите ни се въртят почти винаги около езикови въпроси. И нашите дъщери слушат само за едно и също вкъщи – за езиците, за езика. Това е положението. Преводът е изкуство, всъщност това е дарба. Както едни деца в училище рисуват добре, други пеят добре, така трети имат усет за езика… Кое е най-трудното в такъв случай ? Това, което на изходния език е поетично, не разказвателно. Да пренесеш света на една книга в друга книга, това е. Ще ви кажа един анекдот. За един шведски писател, с когото се запознахме… Прочетох книгата му на испански и му казах: „Много елегантно звучи вашият текст на кастилски”, на което той отвърна: „Не, това не е моята книга, аз не пиша елегантно”… И действително, книгата в превод беше някакво недоразумение, не беше доловена изходната поетичност. Прекалено голям е този труд, преводът. Само Мария Пачкова и някои други герои могат да го осъществят. Аз съм уморен от преводите, честно казано.

Ако се върнем на това движение от края на 60-те и началото на 70-те, за което говорихме, можем ли да кажем, че в културен и политически план то се стреми да запази традициите и баския език, но същевременно е обърнато към света, към всички, най-общо казано, леви движения от онова време?

Това е интересно. Ситуацията, когато всичко е у врага. В този случай имаме франкистката диктатура, много сурова диктатура след войната. Политическата ситуация тогава беше такава – всичко, което беше лошо за диктатурата, беше добро за нас. Например, франкистката диктатура ненавиждаше модерното изкуство, тогава ние решаваме да бъдем модерни творци, всичко баско ще бъде облечено в модерните форми. Диктатурата е изцяло против нашия език и в резултат ние ще правим съответно обратното – ще пишем на баски. Това е схемата. Разбира се, тази схема не може да бъде вечна, не може вечно да живееш зависим от другия, в случая – от врага. Но в началото това беше един много добър лост. Дай ми опорна точка и лост и ще изместя света, както се казва. Схемата беше такава в началото. Когато бях млад, когато бях студент, беше изключено да не пишеш на баски. А за музикантите беше недопустимо да не пеят на баски. Нямаше нито една група с леви убеждения, която да говори против баската култура в своите програмни документи. След това, 50 години по-късно, нещата се промениха: сега трябва да се пишат хубави книги, трябва да се пишат хубави песни. Но този първоначален импулс е много важен.

Специално в „Синът на акордеониста” образът на акордеона и на музиката за акордеон всъщност е зловещ. Какво са за вас светлата и тъмната страна на музиката? Знаем, че сте писали текстове за музиканти като Микел Лабоа… Понякога много красиви песни говорят за нещо много мрачно….

В баската традиция има два типа акордеон: единият е свързан с народните празници, той е може би италиански по произход и е малък диатоничен инструмент. Това е инструмент за бързи мелодии, за танци. От друга страна, имаме другия акордеон, концертния, който е като пиано, само че подвижно. В продължение на много години за мен той имаше такива тъжни конотации, заради тъжните танцови вечеринки от времето на диктатурата, които всъщност нямат нищо общо с народен празник. Тогава имаше само някакви семпли песни. Мелодиите от онова време отразяват самата атмосфера, която беше такава една, задушлива. Не знам дали можете да си представите до каква степен църквата властваше над всичко. На танцовите забави отците, които ни преподаваха в училище, седяха да ни наблюдават кой как танцува, а по време на Страстната седмица не можеше да се танцува изобщо – пълна тишина, имаше една такава зловеща обстановка, защото диктатурата не беше само военна и политическа, тя беше и религиозна. Затова този акордеон, концертният, има такава окраска в моите спомени и памет, зловеща окраска. В романа е съвсем ясно, че когато синът не иска да свири на акордеон, той отхвърля това, което прави баща му – затова акордеонът е символ на старото общество, на стария свят, който синът отхвърля.

В „Обабакоак” много от героите пишат – писма, разкази, дневници… В кой момент думата излиза от написания лист и заживява свой живот? Контролирате ли този процес, защото човек започва да се чуди кой на коя история принадлежи…

Всъщност „Обабакоак” е един пъзел и понякога не е лесно да проследиш героите. За мен да превърнеш словото в писана форма е един начин да подреждаш. Бодлер пише, че мисълта е като облаци, които минават през главата. В моя случай облаците даже са прекалено много. Винаги съм изпитвал нужда да потърся някакво спокойствие, като напиша нещо. Може би това е необходимостта да превърна в писмена форма мислите си, за да си изясня нещата за самия себе си и по този начин да постигна успокоение. Самите герои изпитват същата необходимост и затова на свой ред пишат. Продължава да ме изумява разликата между устното и писменото изразяване. Ако се свали едно интервю от един час, това са 25 страници. От една страна, е много интересно, защото всичко е много живо, но пък от друга страна, би било доста тежко за четене, ако не го напишем в един по-стегнат писмен вид. Веднъж посетих една психиатрична болница, за да говоря с болните. И един от тях ми каза: „Вие смятате, че литературата е резюме”… Доста мислих по този въпрос. Действително мисля, че литературата е резюме, но специално резюме. Един разговор от 25 страници в един роман се превръща в два реда. Затова пиша.

Неотдавна гледах екранизацията на „Обабакоак” и забелязах как, за да вмести в час и половина многобройните истории, режисьорът е обединил някои от тях. Като резултат някои от героите във филма носят чертите на повече герои, които в книгата нямат много общо…

Има съществена разлика между киното и литературата. Литературата има едно прекрасно ограничение. Като прочетем например: „И Дон Кихот каза „елате”, какъв глас има дон Кихот? Не знаем, не може да знаем. Или: „Изкачи се по един хълм”… Какъв е тоя хълм? Как изглежда той? Можем ли да го нарисуваме? Има една неопределеност в литературата, която оставя открито послание. Във филма всичко се затваря. Ето – не Обаба, Дон Кихот да вземем за пример – в киното Дон Кихот съществува физически, има глас, всичко се конкретизира, така че езикът на киното е много по-ограничен, страшно ограничен. Ако сбъркат с избора на актьора, и… край. И мисля, че във филма „Обаба” има такъв проблем с изпълнителите, с изпълнителката на главната роля най-вече. Смятам обаче, че във филма на Армендарис по моята книга историята на германския инженер (по разказа „Естебан Верфел” – б.а.) е направена дори по-добре, отколкото в книгата ми. Но историята с учителката (по разказа Post tenebras spero lucem – б.а.) не е много добре направена – във филма е романтична история, докато в книгата изобщо не е такава.

Когато си говорим за литература, какви са вашите влияния?

Първият ми приятен спомен е за хумористичната литература, например „Посмъртните записки на клуба „Пикуик” на Дикенс. Или поезията – голямо влияние върху мен са оказали „Стихове и песни” на Бертолт Брехт. За мен това са основни книги. В първата част на моя живот ми повлия също фантастичната литература, но по-скоро тази на Хофман, също и френската фантастична литература, но вече на 40 години се освободих от тези влияния, като от старо палто, и промених начина си на мислене. Сега, накратко, мисля  (други са по-хитри от мен и си го знаят открай време), че голямата тайна на литературата е в усложняването на действителността, в сложността на действителността. Но не както в „Алиса в Страната на чудесата”, не от другата страна на огледалото, не в тази актуална литература за създаване на фантазия…

Когато прочетох „Обабакоак”, веднага я поставих до две други книги, писани през ХХ век – „Чилийско ноктюрно” на Боланьо и Under Milkwood на Дилън Томас… Разбира се, препратки от „Синът на акордеониста” и „Обабакоак” можем да направим и към Кортасар с неговите Указания, и към Набоков с пеперудите му, но в по-ироничен план, и към Киплинг дори…

Моята първа литературна любов, която съвпадна и с първата ми просто любов, беше Дилън Томас. Тогава с моята приятелка четяхме стиховете на Дилън Томас и у мен завинаги остана голямата любов към този поет. И когато някой казва, например един американски критик се беше изказал така за Дилън Томас: „Не заслужава да бъде в канона”, аз веднага заличавам съответния критик… За нашето поколение Кортасар също беше много важна личност, изпитвахме голяма симпатия и уважение към него. Набоков е влияние, но към него съм по-критичен, имам известни съмнения. Понякога дори се осмелявам да кажа, че „Лолита” е много лош роман. А в моя случай, изглежда глупаво, но има съвсем пряка връзка между „Обабакоак” и  „Дон Кихот”, много истории – една, втора, трета, пета, и малко екстравагантност, малко налудничавост на моменти. Много харесвам, как да кажа – настоявам, искам да пиша по-хумористично, но не да правя шегички, а да пиша с лекота – не да пиша с тази голяма сериозност, с тази тежест на литературната дума, искам да я олекотя. В литературата има един ефектизъм, тоест създаване на ефект, който прекалено много си личи… Спомням си, че по едно време в испанската поезия всички стихотворения намесваха ангели. Това е ефектизъм: по-поетично е да кажеш „ангел”, отколкото „картоф”, а всъщност не е вярно – думата „картоф” може да бъде много по-поетична от думата „ангел”. И за такъв тип хумор говоря. Да лишим литературата от претенциозност.

Във вашите текстове я има тази ироничност – и то спрямо най-различни неща. В „Синът на акордеониста” е срещу диктатурата, но има ирония и към баския национализъм, особено в момента с Космоса и Страната на баските…

Аз съм писал и по-хумористични книги от двете, преведени на български, например „Мемоарите на една крава”, а също една книга с много черен хумор, озаглавена „Седем къщи във Франция”. Тя е за кралете в най-общ смисъл. Там има наистина много черен хумор. Мисля, че във всяко произведение на изкуството би трябвало да присъства хуморът. Хуморът – това е недоверие по отношение на езика, който човек използва. Това е най-антиавторитарното, което може да съществува. То е много важно, защото авторът, авторитетите се явяват със своята истина. Знаете много добре как е с поетите комунисти като Пабло Неруда, които само повтарят „Истината, истината”. Аз мисля, че с хумора човек маха смазочния материал на посланието, обезмаслява го, така да се каже.

Къде е Обаба? Защото, както виждаме в книгата, Обаба може да бъде и в Германия, и в Перу, а баската тематика се намесва пряко в края на книгата…

Аз съм син на селска учителка и обожавам енциклопедиите. Мисля, че в тази моя ранна книга има нещо енциклопедично, говори се за всичко, нещо като един базар. Тогава бях по-млад, разбира се. Сега повече се занимавам със собствения си живот и се тревожа за него, отколкото преди 30 години. Така се случва, когато човек навършва години, все повече се занимава със себе си и се тревожи за себе си.