Връщане към един много стар спор
Все си задаваме този въпрос. Включително и днес, покрай пълната политическа безизходица. Защото знаем, че няма връщане назад, ала не знаем накъде вървим и най-главното – нито искаме да си подадем ръце, нито смеем да се погледнем в очите. Защото България е в парализа и е разединена, но пък протестната вълна е в отлив. Защото властта на всяка цена иска да оцелее, без да я е грижа „как” и с колко наши средства – ще раздаде по пет лева, за да избута зимата, за да изкара до май догодина, а може и до септември, пък после ще видим… Защото малцината будни граждани, заедно с ранобудните студенти, са оставени сами да бранят общата свобода, докато останалите несъгласни (над 60 %) предпочитат да гледат по телевизията украинската революция. Да не говорим за „вечните нихилисти”, които не спират да стенат гороломно – нищо не може да се промени; няма и не може да има политическа алтернатива, а тези, дето протестират, не са друго, освен „разпасани популисти” и „лъжемесии”.
Защо сме такива? Кръг от въпроси, който е отдавна извървян и може само да се повтори. А отговор все няма и няма. Цветан Стоянов подема този спор в годините на „разведряването”, извиквайки във „Втората част на разговора” (1964 г.) като свидетели на българската тегоба великите сенки на Ботев и Каравелов. Георги Марков подхваща същия този разговор в „Писмо до Христо Ботев” (1976 г.), писано далеч от България, а пък в началото на прехода (1994 г.) Румен Даскалов и Иван Еленков издадоха цял том с размисли на позабравени български класици по темата. Ала нищо не се променя. Продължаваме, както бе писал Цветан Стоянов, „да си бъдем все същите, самодоволни и същите”, защото „нашият живот е в този спор и завършва със спора”. Уви, изглежда, че е бил прав.
И все пак, няма как да не ни гложди съмнението, че не е редно да е така, че трябва да се отърсим от тази българска прокоба, че трябва да излезем от калта. Затова неспирно се връщаме в началната точка на разговора. Няма как да избягаме от него, същото ще сторя на свой ред и аз, актуализирайки с днешна дата някои от тезите на Цветан Стоянов.
1. Защо се питаме все това като нация, която страда от един страшен комплекс?
След смъртта на Левски, Каравелов нарича този комплекс „робски”, по-късно и „еретически”. Защото никъде в света на едно и също място не били се събирали толкова много ереси. А какво е ереста? Тя не е бунт. Ереста не е никога бунт, защото бунтът е протест срещу статуквото и търси промяната. А ереста е лъжебунт, тя е самоизмама, тъпо ръмжене срещу онова, което й е ненавистно, без да може да го победи, ако въобще си поставя подобна цел. Тъкмо онези, които не ги бива за бунтовници, стават еретици. Бунтовниците не искат да живеят в лъжа, те отчаяно търсят истината. Еретиците обаче роптаят срещу всичко – срещу лъжата, но и срещу Истината. Те искат да рушат и мразят всичко. Те мразят властта, ненавиждат я, те мразят всяко управление. Те мразят и това управление и това правителство. Всъщност те мразят всички, даже себе си, но най-вече мразят онези, които искат промяната. Защото всяка промяна застрашава не само властта, но и самата ерес.
Ето обяснението защо едни хора – „протестиращи” или „бунтовници” (ако следваме стилистиката на спора между Ботев и Каравелов) излизат на площадите със съзнанието, че не може повече така, че не може да се живее в такава лъжа и сред цялата тази кал, че запазването на статуквото е равносилно на оскотяване – материално и духовно. Колко са те на брой, не е чак толкова важно. Чудото е, че все още ги има. Докато в това време други, „еретиците”, свиват презрително устни. Нали мразят себе си, затова мразят и другите. „Еретици” у нас – наспорил Бог. Някога техният „социален манихеизъм” се е изчерпвал с максимата за „преклонената главица, дето сабя не я сече”. Сега духът на Просвещението си казва думата. Те вече не са чисти „отрицатели”, а са „социални критици”, дори „консерватори”, с онзи особено благопристоен консерватизъм, виреещ най-добре на каменистата българска почва.
Само не си мислете, че те са „за” властта, ама как може?!..Не, не, те са „за” протеста, но са „против” този конкретен протест, защото „така” не се протестира. Само те знаят „как” се прави това, нищо че никога не са протестирали…А и да се разберем – защо се протестира точно „сега”? Защо не „преди”? Не можеш да протестираш „против” Орешарски, ако нямаш „тапия”, че си протестирал и срещу Борисов, а и не само срещу него. Трябвало е да протестираш едновременно и срещу Костов, и срещу Виденов, срещу Филип Димитров и срещу климатичното затопляне, срещу Пиночет и Мао Цзедун, а най-добре и срещу султан Абдул Хамид, за да имаш пълното право да излезеш днес на площада и да заявиш с пълно гърло: аз протестирам срещу всичко! Защото ако не протестираш и не си протестирал срещу всичко, нямаш право да протестираш срещу нищо! Такава е логиката на „еретика”, но не и логиката на гражданина, на свободната личност, която по силата на свободната си воля поема отговорност за свое конкретно действие. Другото не е протест. То е отрицателният израз на едно „робско мислене”. Впрочем диагностицирано от Цветан Стоянов като „вечно недоволство, но и вечно безсилие, глухо ръмжене под плочата, мърморене и присмех, и глозгане на нокти”. Точно това е „ереста”.
Оттук и втората хипотеза в този стар разговор, започнал още през Възраждането:
2. Всичко в България, вследствие на „ереста”, върви към „влошаване”?
Неизвестно как, но все успяваме да поразвалим нещата. Каквато и политика да привнесем отвън, четем в „Разговора между Ботев и Каравелов”, излиза карикатура; каквото и нашите търговци да домъкнели от Виена или Смирна, постепенно се загрозявало – предметите уж били същите, а всичко погрознявало.
Ето го „принципът на влошаването”: виждаме го след освобождението на България, видяхме го и след прехода, когато европейските правила се превърнаха в криви огледала, усилващи нашето вечно „не” и болката. Оттук и глухият ропот, невъзможността на което и да е „не” да прескочи в „да”. Всичко се утаява в най-дълбоките ни гънки, в най-тесните ни котловини, които налагат своя отпечатък. И „еретиците”, без да искат, побеждават, защото са „еретизирали” нацията. Те довеждат дотам да няма нация, защото отдавна са посели съмнение в нея. Ето заключението на Цветан Стоянов:
Няма нация, няма държава, държавата е само една фасада…Няма и Църква. Впрочем, българската Църква също е била „влошена” – с нея са се подигравали или са я обръщали в делнична вещ…Няма най-сетне и култура. Така, без култура и без държава, страната е обречена, всички възможни спойки са прекъснати, останало е само едно аритметично сборище от хора, свързани само по това, че с нищо не са свързани. И отгоре какво – една власт – по-призрачна и от тях самите. Какво е трябвало само – да дойдат турците.
А и не само те…
3. Има ли изход?
Все трябва да има, тюхкаме се до днес. Покрай ереста на вечното „не”, покрай мракобесието на властта, покрай шемета на отрицанието от страна на онези, дето винаги смятат, че всеки бунт е „комбинация от политическа двусмислица и непомерна морална претенция”.
Какви са възможностите: да капитулираме или да протестираме?
Първата възможност е ясна: да се съгласим с „еретиците”. Да приемем, че ние, българите, сме си такива – невярващи, злобеещи и „влошители”. Че всичко е бутафория и буфосинхронизъм (казано на „по-консервативен език” – „жертвен ексцес” и „дълбок инфантилизъм”). Че колкото и властта да е отвратителна, самите ние сме още по-жалки, затова нямаме никакво право, че и основание за протест, защото всичко е отвратително, а най-отвратителни сме самите ние. Ето защо властта с основание е запушила ушите си, а протестите могат да си продължат, ако ще и хиляда дни, даже най-добре ще е протестиращите да се приковат пред парламента, живи и завинаги. Последното не е художествена измислица, то е съвременен принос към същия този спор.
Другата възможност е далеч по-трудна и стряскащо тегобна. И най-добре го знаят тези, които вече шест месеца са по площадите в пек и мраз. Сигурно тук започва и „третата част” на този разговор, който тепърва ще бъде продължен. Разговор за калта, която все не успяваме да изгазим, за свободата и справедливостта. За инертността на властовия мрак, за високата естетизация в „ереста” на „не”-то, за някои „украшения” на ландшафта и техните „гурута”. За онова, което ние сме изгубили, но други още не са намерили. Стига студът на задаващата се „политическа зима” да не ни накара да спрем да жадуваме свободата и справедливостта с онова желание, което Евангелието съпоставя с глада и жаждата. Инак не ни остава друго, освен да тънем във вечния български двоен срам (хем болка, хем сладострастие) – „зле сме в калта! добре сме в калта!” Нали идеята на този разговор, започнат още през 60-те години на миналия век, а и далеч преди това, е някой ден да скъсаме с „робската мъдрост”. Да бъдем свободни хора.
