7
1571

Историята днес (3)

Може ли историята да се пише през случайностите, аномалиите и изключенията? Какво тази „микроистория” ни казва днес? Интервюто с Карло Гинзбург, създател на „микроисторията”, е третото от поредицата „Историята днес”, в която се опитваме да съберем мнения, осмислящи случилото се и случващото се в хоризонта на ХХI в.

Аномалиите са по-съдържателни от нормалните случаи

Илюстрация към книгата на Карло Гинзбург "Нощна история. Танцът на вещиците"
Илюстрация към книгата на Карло Гинзбург „Нощна история. Танцът на вещиците“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Интелектуалното наследство на вашите родители повлия ли над избора ви на професия?

Изключително много, при това и от двете страни. Голяма част от книгите, които притежавам, съм наследил от родителите си, присъствието им е много осезателно. Отношението ни към света се формира от родителите, ние си оставаме завинаги свързани с нашия произход. Въпреки че баща ми почина, когато бях на пет години, присъствието му винаги е било много важно за мен. Той беше един от основателите на издателство „Ейнауди”, където работеше и майка ми. Фактът, че тя беше писател, а баща ми историк и филолог, ме е белязал завинаги, понеже връзката между фикция и история е център на работата ми като историк. Струва ми се, че историческият разказ лесно взаимодейства с наративните похвати. Но това може да се случи, според мен, само ако впрегнем за целите си определени доказателствени норми. Това ме вдъхнови за книги като „Нишката и следите”, където съм се опитал да покажа, че макар историците, писателите и поетите да се занимават с изграждането на миналото, между тях съществува непрестанна война, състезание за възпроизвеждането на реалността.

Това не е ли творческа борба?

Със сигурност, но все пак е борба! От една страна, имаме прословутата провокация на Балзак: „Аз съм историкът на XIX век.” От друга, имаме възможността да променим посоката на наративните похвати и да ги превърнем в средство за исторически анализ. Толкова модерното от 70-те години насам схващане, че налагането на граница между историческото повествование и фикцията не може да бъде премахнато, ми се струва абсурдно. Постмодерното скептично отношение, което размива границата между фикция и повествование, също ме притеснява, ето защо реших директно да го оспоря. Не чрез така омразния ми наставнически начин, а чрез задаване на директни въпроси.

Изследователската работа не предполага ли по-авторитарно отношение?

Не мисля. Това, което не ми харесва в поведението на проповедниците е „патерналистичната” им убеденост, че единствено те притежават истината. Обичам да бъда „адвокат на дявола”, да играя срещу себе си, да си задавам трудни въпроси. Живея с това постоянно раздвоение. Мисля си например, че макар и да не изпитвам абсолютно никаква симпатия към инквизиторите, чувствам някакъв вид интелектуална близост с тях, въпреки че емоционално се отъждествявам с техните жертви.

Защо излагате публично съмненията си? Това не е ли в противоречие с неутралността, която наука като историята изисква?

Според мен става дума за стерилизация (в преносния смисъл на думата) на методите за анализ. Споделянето на симпатиите ми и на начина, по който съм решил целенасочено да ги смекча, според мен е проява на честност спрямо читателя. Когато написах „Съдията и историкът”, разказващ за процеса Адриано Софри – бивш ръководител на крайно лявата организация „Лота Континуа”(Борбата продължава), не скрих, че става дума за мой близък приятел. Но това да си настроен предварително положително или отрицателно, не противоречи на отношението към истината. Отправната точка на историческия подход винаги е локална, свързана с личност от определен религиозен, социален и друг произход. Но крайната цел на този подход е да се стреми към обективност, въпреки индивидуалните предубеждения. Ако отречем тази отправна точка, създаваме една абсурдна и нереалистична представа за историческото познание. И обратното, ако отречем обективността като крайна цел, извършваме предателство спрямо  неговата дълбока същност. Следователно е важно да разкрием това познание в цялото му развитие, от началото до края. Научих това, докато четях творбите на Марк Блок, който казва, че читателят не бива да остава настрана от процеса на научната работа.

Често споделяте, че книгата на Марк Блок „Кралете чудотворци” е едно от големите интелектуални откровения във вашия живот… Защо?

Тогава още бях студент втора година в Пиза. Работех под ръководството на Арсенио Фугони, автор на книга за Арналдо от Бреша, еретик от XII век. Той ме помоли да направя проучване за Школата „Анали” между 1929-1939 г. Така се запознах с това течение, една от чиито главни цели е историческото проследяване на концепцията за идеите. И наистина бях омагьосан от творчеството на Марк Блок. „Кралете чудотворци” беше за мен съвсем неочаквана книга, която се занимава с никому неизвестен и маргинален сюжет, а именно вярването, че кралете са можели да лекуват болни само с полагане на ръце върху тях. Това хвърля съвсем нова светлина върху нещо толкова мащабно като кралската власт. Последният крал, полагал ръцете си върху болни от скрофули, е Шарл X през 1829! Размахът на духа, вниманието към детайлите и склонността към необичайното, които характеризират Марк Блок, ме поразиха. Както и фактът, че е бил критикуван от някои медиевисти, под претекст, че част от книгата излиза извън рамките на историческото, именно това толкова силно ме заплени. Той не се колебаеше да прави сравнения от етнографски характер и аз прочетох книгата му в светлината на казаното от Леви-Строс, чиято „Структурна антропология” се появи през 1958 г.

Какво ви накара да проучвате процесите срещу вещици през Средновековието?

Това е сложен въпрос. Несъмнено подтикът да изследвам тези процеси има дълбока връзка с миналото ми на еврейско дете по време на войната. Но тази връзка е абсолютно несъзнателна. Трябваше да ми го кажат, за да разбера в каква степен отношението между тези две неща е очевидно! Това подсъзнателно отхвърляне ме порази. Струва ми се, че не съм съумял да овладея спомените си от онази епоха и че съм ги потиснал дълбоко в себе си. За това те са се проявили така силно в интереса ми към процесите срещу вещиците.

Често проявявате интерес към особени и маргинални личности и събития. Защо?

Тъй като нормата не включва в себе си възможните отклонения, всяка аномалия съдържа в себе си нормата. Тази асиметрия доказва, че аномалиите са по-съдържателни от така наречените „нормални случаи”, понеже позволяват нещата да бъдат видени в перспектива. В „Сиренето и червеите” исках да пресъздам живота на мелничаря Доменико Скандела, наречен още Менокио, живял през XVI век, който умира на кладата като еретик, осъден на два последователни процеса, описани в най-големи подробности. Сблъсъкът му със съда на Инквизицията е изключителен. В този човек, считан за особен дори сред собствените си съселяни, открих такова отношение към книгите, което позволяваше да се зададат много по-общочовешки въпроси. Съществувала е тенденция „провинциалната” и академичната култура да се възприемат като коренно различни. Въпреки това този селянин се е впечатлявал искрено например от Бокачо. Нещо, което ме подтикна да мисля, че познанието е в непрекъснато движение, че преминава плавно от един социален слой към друг – факт, който често е отричан или оставян в сянка.

Това внимание към аномалията определящо ли е според вас за микроисторията?

По някакъв начин да, поне в моя случай. Отличителният знак на микроисторията е представката „микро”, която се отнася не до размерите, а до анализа (микроскопът). Трябва да можеш да си даваш сметка за мащаба на явленията. Групата от италиански учени, към която принадлежах и аз, и която работеше върху микроисторията и впоследствие се прегрупира около вестника „Quaderni Storici”, беше доста разнородна. Едуардо Гренди лансира израза “eccezionale normale”(нормално изключение), който след това възприех и аз, и който толкова ми харесва. Някои редки исторически документи осветяват по съвсем нов начин широко известни явления, чийто смисъл обаче е трудно доловим.

Това, че се занимавате с редки документи, прави намирането им по-трудно и произволно… Случайността играе ли роля в историята?

Разбира се. В живота на всички ни съществуват хиляди случайности, но ние не сме техни безволеви играчки, защото умеем да реагираме на някои от тях, а на други не! За да го докажа, написах есето „Разговор с Орион”. Орион е името на електронния каталог на Калифорнийския университет в Лос Анджелис ( UCLA). Този каталог може да се използва по нормалния начин, тоест да се търси книга по заглавие и автор. Но съществува и още един, по-необичаен начин. И той е, че можем да използваме каталозите, за да открием не това, което търсим, а книга или автор, за чието съществуване дори не подозираме.

Как става това?

Докато работех над великолепния „Трактат по метафизика” на Волтер, ми хрумна идеята да разгледам по съвсем систематичен начин един електронен каталог. Исках да отделя всяка дума от първия параграф на този трактат и след това да я потърся в каталога на UCLA (с идеята да възстановя отново читателите на Волтер). От сегашна гледна точка начинанието ми се струва абсурдно… Започнах с едно наименование: кафър – събирателно/нарицателно за чернокожите от южната част на Африка – излязоха седем заглавия. Между тях един текст, който ми бе абсолютно непознат: план за колонизация на страната на кафрите от някой си Жан-Пиер Пюри, публикуван в Амстердам през 1720 г. По случайност книгата се намираше в библиотеката, взех я, прочетох я, и започнах да проучвам живота на този човек… Той е роден в Нюшател, а животът му е бил изпълнен с приключения. Пюри е искал да бъдат колонизирани два региона: западното крайбрежие на Австралия и страната на кафрите, защото и двата се намират на 39-я южен паралел. В крайна сметка се спира на Южна Каролина, намираща се на 39-я северен паралел. Зад тази на пръв поглед абсурдна логика се крие обстойно проучване на Библията, според което Обетованата земя се намира именно на тези места.

Пюри не е бил жертва, за разлика от много личности, за които сте избрал да пишете…

Не, той дори е основал град, Пърисбург! Когато отидох да разгледам архивите на Нюшател, се разходих и попаднах на паметник на неговия брат, който е бил банкер и е спечелил баснословни суми от търговията с роби, като е дал част от тях за изграждането на Нюшател. Пюри е бил яростен привърженик на европейската политика на колонизация. Но е прочел Лок, теоретикът на естественото право, и е започнал да си задава въпроси. Като например: дали е правилно местните жители да бъдат лишавани от собственост? Неговият прочит на Библията е изключително интересен, защото той вижда политиката на колонизация в съвсем различна светлина и използва Библията, за да я оправдае. Под негово въздействие се опитах да преосмисля противопоставянето между Макс Вебер и Карл Маркс за произхода на капитализма. Но насилието, съпровождащо колониалната експанзия, премълчано в подхода на Вебер и намиращо се в центъра на анализа на Маркс, е ядрото на неговите размишления. За пореден път имах възможността чрез една изключителна личност да анализирам толкова обширен феномен.

Чувствате ли някаква лична отговорност към личностите, които са обект на работата ви?

Да, мисля, че правилно употребихте думата „отговорност”. Когато човек работи с имена, този проблем винаги съществува. Анахронизмът, освен всичко друго, е и форма на насилие спрямо историческата личност, върху която работиш. Той трябва да бъде премахнат още в зародиш.

Le Point

превод: Мина Петрова

Карло Гинзбург (род. 1939 г. в Торино) е един от най-изтъкнатите съвременни италиански историци. Син е на писателката Наталия Гинзбург (1916-1991) и на историка и филолог Леон Гинзбург (1909-1944) – антифашист и участник в Съпротивата, убит от Мусолини, когато Карло е едва петгодишен. Доста късно намира призванието си в историята, като не престава да търси първоизточника на насилието. Вниманието на Гинзбург е насочено най-вече към жертвите. Специализира се в изследването на процесите срещу вещиците през Средновековието, той е един от основателите на микроисторията, която се занимава с изучаването на личности и събития, пренебрегнати от традиционната историография. В книгите си често разказва от първо лице, за да направи читателя съучастник в съвместното търсене на истината. Сред по-известните му книги са: Сиренето и червеите. Светът на един мелничар, живял през XVI в., Митове, емблеми, следи. Морфология и история (1986), Нощна история. Танцът на вещиците (1989), Само един остров не е остров. Четири погледа към английската литература (2002), Страх, благоговение, терор. Да четем Хобс днес (2008). На български език са достъпни някои негови статии: Саморефлексии. Размисли върху една парадигма, двайсет и пет години по-късно. Социологически проблеми, 2010, кн. 3–4, с. 90-100; пак там, Да превърнем в изкупителна жертва Кеди, да превърнем в изкупителна жертва себе си, с. 101-111.

Още по темата:
Едуард Лютвак, Византия щеше лесно да се справи с талибаните и Иран

Мишел Сер, Добре дошъл на новия човек