0
674

Йежишек

 TDimova

Наскоро имах щастието да отида в Прага за няколко дни. За трети път посещавам този град, всеки път виждам и усещам различни, абсолютно различни неща.

А кое най-много ти хареса от Прага сега? – ме попита моя приятелка. И започнах да й разказвам.

Срещнах една млада жена, към трийсетгодишна, а изглеждаше на шестнайсет, приличаше на сърна, на пръв поглед непременно ще си кажеш, че сигурно е индийка или грузинка, или египтянка, после разбрах, че е българка, че се казва Жени, че от половин година живее в Прага при своя приятел Давид, с когото от шест години са заедно. С Жени разглеждахме една готическа катедрала, тя се беше спряла пред един витраж с обърнато нагоре лице, с очи, изпълнени със сълзи, този израз на тиха радост и благодарност заради красотата, която съзерцаваше.

Ако можех да бъда художник. Ако можех да нарисувам това лице. Ако бях посмяла да я снимам в този момент. Знаете колко крехък и малък изглежда човек в готическите храмове, как пространството вътре като че ли отнася, измества телата ни. Минах пред нея мълчаливо, не посмях да я заговоря, не исках да наруша безмълвния й диалог, молитвата й пред онова, което виждаше.

И си помислих – колко рядко вече се разплакваме. Изобщо – колко рядко вече виждаме. Колко рядко се стъписваме от радост. Колко рядко сме като Жени. Колко често сме груби, намръщени, с наведени надолу, надолу, надолу към земята глави.

Жени разпръсква около себе си нежност и състрадание, които можеш да усетиш почти сетивно, почти можеш да ги докоснеш. Жени одухотворява всяко нещо, дори и най-незначителното, за което заговори и то добива съкровен смисъл само защото влага в него някаква бездънна любов и внимание. Жени, която е била в Индия и Исландия, и всяко място на тази земя с радост би се превърнало в неин дом, би се смирило пред нея и би я защитавало от всяко зло.

Благословията да се запознаеш с Жени.

И какво още най-много ти хареса от Прага? – продължи с усмивка моята приятелка.

Още най-много ми хареса как хората живеят заедно. Реално заедно. Действително заедно. Хората в Прага са много повече заедно, отколкото хората в София. Кръчмите в Прага са абсолютно непретенциозни, направени са на първо място, за да бъдат уютни, за да приканват, за да приласкават към общуване. Ако ти седнеш на масата на непознати, те веднага те заговарят, не те оставят сам. Големи групи пенсионери, да речем, които прекарват цяла вечер на по халба бира и разговори. У нас в заведенията са пълни с млади хора, възрастни рядко се срещат. Възрастните си стоят вкъщи пред телевизора. Поради безпаричие, но и поради отсъствието на тази необходимост за общуване. С възрастта те като че ли вече са отписани от живота и се затварят вкъщи. Или улични коледни сергии, на които се продава греяно вино. Хората си купуват чаша вино и застават пред сергията и започват да си говорят едни с други, без да се познават. Споделят си колко са ниски температурите и колко е сгряващо виното, как наближават празниците, колко хубаво е украсен площадът, споделят, разговарят, общуват, всъщност не зная точно какво си говорят, какво си казват, но се усеща топлината, усеща се близостта. После си казват довиждане и продължават по пътя си стоплени, сгрени, сближени, но не само от виното.

И още най-много ми хареса богослужението в едно бенедектинско абатство – Емауското абатство. Попаднах съвсем неочаквано в църквата – огромна, ледена, студена, готическа. За първи път наблюдавах богослужението на този орден. Свещеникът явно имаше микрофон, защото думите му се чуваха високо и ясно в това като че ли безкрайно пространство. Богомолците бяха пет, но той служеше така, като че ли пред него имаше пет хиляди души. Всеки възглас, всяка молитва, всяка дума изричаше със съсредоточеност и внимание. Произнасяше ги отчетливо и бавно. Да. Съсредоточено, отчетливо и бавно. Защото всяка една дума в богослужението е наситена с дълбок, мистичен смисъл. Като че ли почти можех да разбера, без изобщо да зная чешки, като че ли почти разбирах думите на молитвите. Или разбирах поне точно толкова, колкото понякога разбирам в собственото си отечество.

И още най-много ми хареса Българският културен институт там. Атмосферата, която Галя, Добромир, Володя и Ивка създават – приветлива, дружелюбна, смислена. Изпълнени са с енергия и желания да представят и разпространяват българската култура в Чехия, действат в синхрон и единомислие, непрекъснато създават събития, организират срещи, откриват изложби, създават връзки, канят гости, работят с лекота и с радост. Не са се поддали изобщо на онази прословута нашенска затвореност и чиновничество в чужбина, която най-вече се дължи на някакво национално чувство за малоценност, което вечно ни кара да страним от другите, вечно да бъдем техни неравностойни партньори.

И още най-много ми хареса, продължих аз, без вече моята приятелка да се налага да ме разпитва, как не дядо Коледа раздава подаръците на Бъдни вечер, а Йежишек. Йежишек е умалителното име на Иисус, малкият Иисус или Иисусчо, или Иисуско. Ние нямаме подобно обръщение в нашия език.

И си помислих – когато се е родил, Иисус е бил точно такова дете. Когато детето се срещне с дете, то се сприятелява с него. Децата обикват Иисус още от съвсем мънички, каква лична, детска, интимна, приятелска връзка се установява с Него като с най-близък приятел, като с най-любимо същество през това умалително, съкровено обръщение. И когато децата още от съвсем малки се сприятеляват с Йежишек, те го обикват за цял живот. Може би тук е обяснението в тяхното необикновено топло приятелско общуване.

Малък си. Още си дете. Празнично е. Цялото семейство се суети, украсява се елхата, в кухнята се готви, ще идват гости, красиво е, топло, светло, напоено с любов и очакване.

И ти очакваш – съвсем мъничък, още дете – един приятел да дойде и лично, лично на теб да донесе най-желаните, най-мечтаните подаръци.

Йежишек, който идва при всеки човек.

Ние посрещаме Рождество Христово с невъобразими и небивали скандали в Църквата. Не искам сега пред празниците да пиша за това. Сигурно ще напиша нещо, но по-късно. Ако не общуваме с ближните си така топло, както видях там, можем ли да усетим радостта на празника. Без ближен може ли да има празник изобщо. Затова нашите празници са шумни, натрапчиви, агресивни. А истинският празник е в сърцето. Там, в сърцето, се ражда Иисус. Ако Му дадем подслон. Ако Го поканим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияЛъжицата
Следваща статияЖивеем в друга страна