Внуците Йордан Петков и Йордан Д. Радичков – за наученото от писателя Йордан Радичков и за днешния живот на неговото творчество.
„…Защото и моето писане, подобно на пушека, дими, изтънява, докато накрая се слее със сивото човешко небе и се изгуби в него.“
Йордан Радичков
Още една малка част от – надявам се – незабравеното и незабравящо се Радичково творчество се появява за нов живот и среща с читателите. Осми том от Събраните съчинения на писателя (изд. „Нике“) съдържа два пътеписа – „Неосветените дворове“, 1967 г., и „Малка северна сага“, 1980 г., както и бележки към тях. Изданието, както би трябвало да бъде, е придружено от коментар на проф. Инна Пелева, която е и негов съставител.
В тези пътеписи, разказващи за далечни северни места, отново ще открием „сладкодемуца“, който със силата на въображението си омесва природно и човешко, реално и чудато, одухотворява. И разказите за света извън нас се превръщат и в разкази за онова вътре у човека, което никога няма да спре да изненадва, учудва, разсмива и възторгва.
Изданието ще бъде представено на 15 ноември, сряда, от 18.30 часа в Столичната библиотека от проф. Инна Пелева и проф. Вера Ганчева. Ще бъде открита и изложба „Неосветените дворове“ с непоказвани фотографии от пътешествието на писателя из Сибир.
По този повод разговаряме с двамата внуци на Йордан Радичков, които полагат усилия да запознаят своите връстници с творчеството на писателя.
Кои са те?
Йордан Петков е роден през 1987 г. в София. През 2007 г. издава дебютния си сборник с разкази „Със съкращения“. Публикувал е текстове в Капитал, Капитал Light, Sofia Echo, Bacchus и др. Работи като сценарист, продуцент и режисьор на свободна практика. В момента подготвя следващия си късометражен игрален филм с работно заглавие „Нощна смяна“, чийто снимки предстоят през 2018 г.
Йордан Д. Радичков е роден през 1989 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“ и магистърска програма по творческо писане. Автор на два сборника с разкази. Читател.
Как помните дядо си? Най-силният спомен или случка?
Й.П.: Моите най-значими разговори с Йордан Радичков са били задочни – чрез неговите книги, по-голямата част от които, за съжаление, четох и препрочитах, след като той почина. Но в детските ми спомени има един повтарящ се мотив. И това са всички онези непознати по улиците, които го спираха, просто за да поговорят с него. Мисля, че е особена рядкост човек да е така обичан от хората, независимо с какво се занимава. Мисля и че в нашето време – пупаво, както го нарича той в една от книгите си – това е още по-голяма рядкост.
Й.Д.Р.: Спомените ми са лични, семейни, няма някаква необяснима случка или тежък екзистенциален съвет. Спомням си майка му, усмивката му, които са оставили трайна следа в мене.
Защо е нужно преиздаването на произведенията на Радичков днес, според вас?
Й.П.: Ованес Торосян наскоро постави „Януари“, предстои и филм на Андрей Паунов по пиесата. Творчеството на Радичков е живо, тепърва според мен предстои отново да ни се разкрие в сегашно време. Не мога да кажа дали е „нужно“ или „необходимо“. Но на фона на повсеместната ни народна амнезия, която в бързината към следващата страница постоянно се стреми да затрие предишната, може би е най-малкото полезно.
Й.Д.Р.: Йордан Радичков е едно от многото имена, които се развяват като байраци в нашата страна и история. И твърде често тези, които развяват байраците, не виждат същината и материята, от които са направени тия знамена, не познават тяхната история и не разбират защо те са ценни. Непрестанно съм се сблъсквал с хора от различни възрасти, които кимат сериозно и казват, че това е един от нашите най-важни писатели. Но на въпроса дали са чели неговите пътеписи, романи и разкази, те отговарят отрицателно и се учудват, че тези произведения съществуват.
Имате ли впечатления как младите хора, вашите приятели възприемат произведенията му?
Й.П.: Не знам дали съм прав, но според мен за преобладаващата част от нашето поколение, Радичков се изчерпва с изучаваното в училище. А за най-силните му неща възрастта просто идва малко по-късно. Ще бъде прекрасно, ако новите томове се превърнат в повод нашето поколение (образно казано) да прелисти малко по-напред от „Ние, врабчетата“.
Й.Д.Р.: С голямо любопитство, но може би с известна резервираност, тъй като той им е непознат. Докато подготвяхме настоящата изложба, се обръщахме към приятели за съвети и помощ. Дадох „Неосветените дворове“ на мой близък приятел, който никога не беше чел книгата. За него тя се превърна в преживяване, което го накара да търси и да чете още. Говорих си и с някои от актьорите от настоящата постановка на „Януари“, за които Радичков се оказа източник на вдъхновение. Неговите герои бяха приети от тях с голяма любов и радост.
Излиза том 8 с пътеписите. Как ще живеят те в днешния контекст според вас? Кое в тях би било най-интересно за един днешен, информиран и пътуващ читател?
Й.П.: Пътеписите не са пътеводител за това как човек да намери пътя си през Сибир или Швеция – те са по-скоро ръководство за това как да се изгубим във вътрешния си свят и да намерим пътя обратно. Суровите, вълнуващи срещи със сибирския пейзаж – и природен, и човешки – са картини с траен отпечатък, които вероятно не биха били възможни в епохата на GPS-а.
Й.Д.Р.: На първо място тия пътеписи са самостоятелни вълнуващи литературни произведения. Те са издържали теста на времето, има нещо, което е отвъд заключения времеви отрязък, в който са създадени. „Неосветените дворове“ е невероятна история – пътешествията на правилния човек в правилното време на правилното място, или поне на мен така ми се струва. Каквато и информация да има съвременният свят за дадена територия, то тя никога не може да замести живите човешки срещи и впечатления от едно разнородно население, белязано от историческия бич на не толкова далечни събития. „Малка северна сага“ е една своеобразна литературна халюцинация, която се лута между разбирането на съвременния свят в една изключително добре подредена държава, погледа към съвремието и бъдещето, белязани от борбите за запазването на човещината и непрестанните угрози от световни конфликти, и личното човешко битие, което непрестанно трябва да се бори, за да намери своето място в тая бъркотия.
Какво научихте за писането от дядо си?
Й.П.: Любов към човека.
Й.Д.Р.: Слушал съм много истории за това как Йордан Радичков е писал, какво го е провокирало, откъде е черпил идеи. Но винаги през четенето съм търсил неговата личност и неговата лична история. И каквото съм намирал, ми се е струвало като нещо много ценно, лично за мен.
Стремите ли се да му подражавате във вашите книги? Ако не, мислите ли, че може би го правите неволно?
Й.П.: За писането не мога да твърдя, но ако успявах да му подражавам дори само в живота, щях да бъда малко по-добър, отколкото съм.
Й.Д.Р.: Ако някъде в текстовете ми са се прокрадвали неща, които са близки и познати на читателите от творчеството на Йордан Радичков, то вярвам, че това се е случило вследствие от четенето ми на неговите произведения. Те са ми правили толкова голямо впечатление, че са пуснали траен корен в подсъзнанието ми. На места се обръщам към негови устойчиви словосъчетания, вмъквам неговия образ, биографични истории напълно съзнателно.
До каква степен родствената връзка с толкова голям писател тежи и до каква помага?
Й.П.: Дядо ми не беше „тежък“ човек, и продължава да не е. И никога не е хвърлял сянка – единствено светлина.
Й.Д.Р.: Няма нищо тежко, както казва братовчед ми. Ние сме отгледани с голяма любов в това семейство и с още по-голяма любов се обръщаме към спомените и наследството на тоя човек. Има много хора, които също са запазили спомена за него на много лично и съкровено място за тях самите. И да бъдем част от неговото семейство – това помага в откриването на тия лични спомени и воденето на един много интересен за мен разговор с подобни хора.
Имате ли си любимо произведение на дядо ви и кое е то?
Й.П.: Все още има неща, които откриваме за първи път. Наскоро попаднахме на една папка, в която бяха неговите филмови сценарии – „Последно лято“, „Горещо пладне“, „Всички и никой“. Не си спомням кога за последно съм се вълнувал толкова много да прочета нещо. Между тях има и един нереализиран сценарий, който – предвид времето, в което е работил – е обяснимо защо не е осъществен. Напоследък са такива открития. Писмата, които е писал на децата си. Картички от пътуванията. „Образ и подобие“ – защото е пиеса за нашето време.
Й.Д.Р.: Едва ли има текст на Йордан Радичков, който да не ми е направил впечатление. Смял съм се с глас, докато съм чел пиесите му, разказите му, чудил съм се много на Ноевия ковчег, бягал съм от час, за да чета Прашката, но като че ли с братовчед ми най-много сме обсъждали пътуването му до Сибир и тия неосветени дворове. Бележките по написването на пътеписа обаче са нещо, което ме разтърси из основи.
Ако трябва да обясните с малко думи на някой, който не знае кой е Йордан Радичков, какво бихте му казали?
Й.П.: Бих го поканил на изложбата – а след това и на страниците на книгите му.
Й.Д.Р.: Йордан Радичков е български писател, роден в едно малко, несъществуващо вече село, в един от най-бедните региони на България.
