40
1698

Какво остава след любовта

gondy5

„Пяната на дните” е онирично бижу, обрамчено с горчиви акценти и пропито с дълбока меланхолия. Филмът излезе на екран във Франция на 24 април.

Мишел Гондри съживява поетичния свят на Борис Виан – трудно е да си представим по-подходящ режисьор от него за екранизация на култовия роман на френския писател, считан за неподдаващ се на киноадаптация. Допирните точки между артистичната чувствителност на Виан и тази на Гондри са толкова много, че двамата могат да бъдат оприличени на „аватарите” на един и същи дух.

Борис Виан е обсебен от „попкултурата”, белязан от киното, фантастиката, джаза. Първо музикант, който снима клипове, а след това майстор на клипове, който прави филми, Мишел Гондри диалогизира с Виан и налага своето въображение върху оригиналния материал. „Хората не се променят, предметите са тези, които го правят”, пише Виан и Гондри го превръща в лайтмотив. „Идеята, че нещата често са по-живи от хората напълно отговоря на моето световъзприятие – признава режисьорът. – Като малък възприемах предметите като одушевени.” Този подход е определящ при изработването на декорите за филма, като някои остават абсолютно верни на романа, а при други режисьорът си е позволил повече свобода. „Колкото по-оригинална е дадена идея, толкова по-крехка е тя и се нуждае от усилия, за да съществува в реалния свят.”

„Пяната на дните” е едновременно поетичен и ироничен начин да се опише усещането, което остава, след като нещата са отминали. Сюрреалистичният сюжет ни среща с младия идеалист и изобретател Колин, който се влюбва в Клое – превъплъщение на блус от Дюк Елингтън. Идиличният им брак, постепенно се изпълва с горчивина, когато се оказва, че Клое е болна от… водна лилия, разцъфваща в белия й дроб…

gondry3

Тъжната любовна история, завършваща със загубата на любим човек, е превърната от Борис Виан в приказка, изпъстрена с игри на думи, където напълно реални ситуации внезапно „полудяват”, пълнокръвните персонажи в един момент са абсолютно достоверни, а в следващия сякаш прескачат в зоната на вълшебното и фантастичното… Един малко песимистичен образ на света, където единствено джазът е източник на радост, както и любовта, макар че тя винаги е мимолетна.

Мишел Гондри открива творчеството на Виан още като юноша. „Трудно е да се каже какво ми е останало от първия прочит. Какво е част от реалния и какво – от възстановения спомен. Някъде по онова време, доста преди да стана режисьор, ме плени една киноидея: цветът, който постепенно остъпва място на черно-бялото…”

gondry2

Не се оставяйте да бъдете подведени от досегашната му англоезична филмография – Мишел Гондри си е чист французин, родом от Версай, въпреки че „Пяната на дните” е първият му напълно френски проект. Неподражаемият филм „Блясъкът на чистия ум”, изобретателните „Науката за съня” и Be Kind Rewind бележат пътя му към статута на чудак с богато въображение, от когото винаги очакваме да ни изненада.

Определят го като наследник на Жорж Мелиес и най-новият му филм смело защитава високата чест. „Пяната на дните” е изпълнен с неуморна изобретателност и визуални метафори, с игри на думи и ретро-футуризъм. Въпреки че действието в екранизацията не е фиксирано в определен времеви период, препратките към 70-те са многобройни. Художникът Стефан Розенбаум споделя, че се е опитал да избегне носталгията, но това е епоха, в която все още можем да проумеем случващото се от технологична гледна точка… Използвайки повече механични, отколкото дигитални спецефекти, Гондри с наслада и неугасващ  плам ни представя всичките си открития. До степен, че на моменти филмът може да бъде обвинен в безчувственост, сякаш емоциите са принесени в жертва на играта на въображението.

Режисьорът измисля собствен киноречник, наситен с визуална оригиналност и дълбока меланхолия. Обвиняват го, че се е заел с произведение, което не се поддава на екранизация, но Гондри се защитава с довода, че кинотворбата съществува сама за себе си и може да бъде оценена, без да познаваш романа. Истината е, че в „Пяната на дните” някак си съжителстват четири отделни филма: този, в който ненадминатото въображение на режисьора блика от всеки кадър; другият, който очакват почитателите на Борис Виан; третият, с превъзходния кастинг (начело с Одри Тоту и Ромен Дюри); и онзи, който разказва една разтърсваща любовна история…

gondry4

Одри Тоту сравнява персонажа на Клое с този на Жулиета: „Тя ми напомня за нещо поетично и слънчево. Въплъщава добронамереността, чистотата и деликатността. Срещата й с Колин за мен е среща между две сродни души. В началото се страхувах, че двамата с Ромен сме твърде стари, за да изиграем тези роли, но идеята на Мишел беше да тушира прямотата и да придаде на разказа едно по-зряло звучене.”

За своя герой Ромен Дюри споделя: „Той е изобретател, който постоянно търси. В началото на филма си казва, че не е нормално човек да е сам. Среща Клое, влюбва се лудо в нея и й се отдава напълно. Но Колин освен това е откъснат от материалните условности, излъчва определена невинност и когато Клое се разболява, той се сблъсква с нещо мрачно, възпрепятстващо  търсенията му и потапящо го в дълбока тъга. „Пяната на дните” е история за това, което губим, но и за онова, което печелим, опознавайки живота.”