0
1954

Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“

Казуси в литературното поле на НРБ

Димитър Димов

Публикуваме откъс от новата книга на Пламен Дойнов, издание на Института за изследване на близкото минало и „Сиела“.

Книгата на Пламен Дойнов, издадена в поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало и „Сиела“, се спира на т.нар. случаи в ли­те­ра­тур­ното по­ле в На­род­на ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. Tова според автора са онези произшествия в литературата, около които се натрупват мнения „за“ или „против“, реакции на критиката и на властта, активиране на цензурата и на тайната полиция, мероприятия на Съюза на българските писатели и партийната организация към него, понякога – явна или скрита намеса на самия комунистически вожд, циркулиране на слухове и анекдоти, сложен избор пред автора, чието произведение е предизвикало реакциите.

Обик­но­ве­но слу­ча­и­те в ли­те­ра­ту­ра­та на НРБ се кон­ст­ру­и­рат око­ло про­изве­дения, око­ло ав­то­ри и из­да­ния, око­ло от­дел­ни ли­те­ра­тур­но-по­ли­ти­чески ка­зуси. Изданието се спира на Слу­чаите „Тю­тюн“,„Лю­ти чуш­ки“,„Ли­це“, „Хайка за вълци“, Случая „Спо­мен за стра­ха“/„Сти­хо­ве“ от Кон­стан­тин Пав­лов, Слу­чаите около Иван Динков – „Хляб от тро­хи“ (по­вест­та от 1970/1971 г.) и заличаването на стихосбирката му „На юг от живота“.

Пламен Дойнов е роден през 1969 г. в Разград. Завършва история и културология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Автор на книгите с поезия „Вик на мълнии“ (1991), Post festum (1992), „Любовникът и Маестрото“ (1993), „Висящите градини на България“ (1997), „Мистификации“ (1999; 2000), „Истински истории“ (2000), „Кафепоеми“ (2003; 2005), „София-Берлин“ (2012),  „Балът на тираните“ (2016). Автор на литературнокритическата книга „Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003“ (2004) и на двутомното изследване „Българската поезия в края на ХХ век“ (2007), „1907: Литература, автономия, канон“ (2009) „Името на поезията: Николай Кънчев“ (2016) и др.

Пламен Дойнов, „Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“, Институт за изследване на близкото минало и изд. „Сиела“, 2017 г.

ДРУГИ ДУМИ ЗА НАЧАЛО И БЛАГОДАРНОСТИ

Пламен Дойнов

Когато през есента на 2010 г. публикувах есето „Литература на случаите“, с което започва настоящата книга, тъкмо бях приключил работата по новия документален сборник за случая „Тютюн“[1]. Самото есе трябваше да играе скромната роля на уводен текст към тематичен блок на „Литературен вестник“ под наслов „НРБ-литературата: два случая“, в чийто център стояха текст на Албена Хранова за новото битие от началото на 60-те на романа „Дъщерята на Калояна“ от Фани Попова – Мутафова[2] и текст от мен – откъс от студията за „Тютюн“[3]. Случи се така обаче, че заложената в есето хипотеза, съдържаща очевидна концептуална претенция, постепенно започна да обраства с находки, които просто предизвикваха конструирането на нови литературноисторически случаи.

Някъде по това време Белла Цонева – Динкова извади от семейния архив един оцелял екземпляр от унищожената през 1967 г. стихосбирка на Иван Динков „На юг от живота“, а постепенно пред очите ми започнаха да се отварят други лични архиви, публични фондове на издателства и творчески организации и разбира се, бездънният фонд на ЦК на БКП и архивът на т.нар. Комисия по досиетата[4].

Вече беше публикуван на български сборник със студии и есета на Джовани Леви[5], а много скоро след това се появи и книга на Жак Рьовел[6] – издания, подсказващи за възможностите на микроисторията и особено на модела на случая, който беше рядко използван от българските историци, но пък изглеждаше ефективен инструмент за изследване на литературата на Народна република България (1946–1990).

Като значимо явление след всичко това се появиха двете части на внушителното изследване на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата“, където нагледно се демонстрира подмолната и понякога невидима сила на инцидентите при отклоняването от предписаната обществена норма в НРБ и надграждането им в секторни събития или събития-състояния, които постепенно преобразяват комунистическата система, докато я доведат до Голямото събитие – разпадът на режима. Знеполски изследва и разрешава седем персонални подслучая на историци и философи от епохата на НРБ, свързвайки ги в един общ случай, очертан от динамиката на техните многоизмерни взаимоотношения[7].

На този фон литературното поле на НРБ изглеждаше и още изглежда така, сякаш е преизпълнено от неразрешени казуси – около автори, творби, поколения, тенденции, които обаче не могат да решат нито затворените прочити на текстовете, нито феноменологическите подходи, нито политико-биографическите интерпретации, нито деконструиращите практики, т.е. нито един метод или модел от прилаганите при писането на българска литературна история. Тъкмо спецификата на НРБ-литературата превръща случая в удобен инструмент за тълкуване и разбиране. Предположих и обосновах това в лекцията „Литературата на НРБ, изследвана през случая“, изнесена в рамките на двустранния международен семинар „Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации“ през декември 2013 г. в Нов български университет[8]. Тази лекция е в основата на уводната глава на настоящата книга. Същевременно не само последователно изследвах отделни случаи, но и някои представих в специални сборници, събиращи документите и спомените за тях[9].

Това е набързо начертаната карта на пътищата, водещи към тази книга. Тя е първото по рода си системно представяне на българската литература от периода на НРБ през поредица от случаи. Чрез методите на една нова литературна микроистория се изследват и разследват събитията и проблемите, концентрирани около знакови произведения – романът „Тютюн“ на Димитър Димов, книгата „Стихове“ на Константин Павлов, стихосбирката „На юг от живота“ и повестта „Хляб от трохи“ на Иван Динков, книгата с епиграми и карикатури „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски, романите „Лице“ на Блага Димитрова и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров. Това са седем случая, които не изчерпват богатството от значими казуси в литературата на НРБ, но показват ситуациите на сблъсък между изключение и норма, сложните взаимоотношения с цензурата и подмолното влияние на автоцензурата, моментите на промяна в историческите ритми на литературата и на проява на индивидуален избор на почерк и на поведение. Книгата показва как литературната история може да бъде система от разкази, които разрешават загадки, и с това тя става още повече наука за миналото на литературата, но и още повече сама по себе си литература.

 

[1] Вж. Другият „Тютюн“: документи и спомени. Съст. Пламен Дойнов, Анна Свиткова, „Несарт – Милен Миланов“, „Монд дипломатик – България“, С., 2010.
[2] Хранова, Албена. „Дъщерята на Калояна“, или за неслучилия се „случай „Тютюн“ – Литературен вестник, бр. 31, 13–19.10.2010.
[3] Дойнов, Пламен. „Тютюн“ след публикацията: Червенковото писмо, Димитровската награда – Литературен вестник, бр. 31, 13–19.10.2010.
[4] Официалното название на т. нар. Комисия по досиетата е Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГД-СРСБНА).
[5] Леви, Джовани. Упражнения по микроистория, изд. Дом на науките за човека и обществото, С., 2008.
[6] Рьовел, Жак. Есета по история и историография, изд. Дом на науките за човека и обществото, С., 2010.
[7] Знеполски, Ивайло. Как се променят нещата. От инциденти до Голямото събитие. Първа част. Втора част. Изд. Институт за изследване на близкото минало, „Сиела“, С., 2016.
[8] Двустранният международен семинар „Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации“ се проведе между 2 и 6 декември 2013 г. в Нов български университет с участието на Евгений Добренко, Галин Тиханов, Морис Фадел, Михаил Неделчев, Биляна Курташева, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов. Част от материалите от него са публикувани в сборника: Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации, С., 2013.
[9] Вж. например Инкриминираният Иван Динков. Съст. П. Дойнов, С., 2011; Случаят „Люти чушки“: 1968. Документи и спомени. Съст. П. Дойнов, С., 2016, както и двата специални раздела „Архив“ и „Критически архив“ в: „Хайка за вълци“ в българската литература и култура. Съст. П. Дойнов, С., 2015, с. 212–344.

 

СЛУЧАЯТ „ТЮТЮН“

Литературният соцреализъм в ранната НРБ като история на една книга (1946–1954)

„Тютюн“ на Димитър Димов стои в центъра на българския литературен канон от втората половина на XX век. Вписан изцяло в сектора на социалистическия реализъм, но и някак изнесен встрани от него, романът и неговата история остават в колебаещата се позиция едновременно да въплъщават и да опровергават официалната политестетическа доктрина в периода на НРБ.

„Тютюн“ се възприема като епически образец на българския соцреализъм, но и като своеобразно начално отместване/отклонение от доктрината – първо вътрешно реформиране чрез инструментите на изцяло контролирания от властта литературно-политически „случай“.

Телеграфно описан, публичният образ на случая изглежда така:

Октомври 1951 г. – „Тютюн“ излиза от печат с марката на издателство „Народна култура“[1] в тираж 4 хиляди бройки и за кратко време се превръща в събитие сред читателската общност, в обект на възторг и колегиална завист.

8, 11 и 13 февруари 1952 г. – Секциите на белетристите и на критиците в Съюза на българските писатели (СБП) организират обсъждане на „Тютюн“[2], на което повечето изказващи се отричат романа, а почти всички препоръчват преработката му с цел по-точно покриване на нормите на социалистическия реализъм. Димов произнася „защитна реч“[3], в която отклонява или отхвърля негативните квалификации и приема малка част от направените препоръки.

6 март 1952 г. – В брой 10 на „Литературен фронт“ Пантелей Зарев публикува – като отрицателна рецензия – вариант на доклада си от обсъждането[4].

13 март 1952 г. – Още в следващия брой на официозния литературен седмич ник Никола Фурнаджиев отпечатва контрастатия[5], в която посочва „голямото съдържание“ на „Тютюн“, а в специална бележка редакцията на вестника се разграничава от оценката на Зарев.

16 март – В брой 76 на „Работническо дело“ излиза неподписаната уводна статия „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“[6], според която книгата на Димов е „едно от най-вълнуващите произведения, написани след Девети септември“ и „радостна победа на автора и на българската литература“. Същевременно се предполага, че „във второто издание на романа“ Димов лесно може да отстрани забелязаните „недостатъци“. Разгръща се медийна кампания, която мултиплицира статията на официоза на всички равнища в литературно-политическата йерархия. За мишена се използва „неблагополучието“ в българската литературна критика.

31 март – Започва събрание на партийната организация при СБП, продължило три дни[7], на което отрицателите на романа са подложени на унищожителен реторически огън и почти всеки от тях си прави ритуална самокритика.

22 април – Провежда се събрание на СБП[8], което продължава и задълбочава тенденцията от партийното събрание. В следващите дни част от критиците (Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Пенчо Данчев, Емил Петров, Максим Наимович), които са се отличили с най-остри критики срещу „Тютюн“, са отстранени от постовете си в ръководните органи и изданията на СБП.

Юни 1952 г. – Димитър Димов е удостоен с Димитровска награда – Първа степен в раздел „Художествена проза“ за романа „Тютюн“, с парична равностойност от 16 хиляди лева.[9]

1952/1953 г. – Димитър Димов преработва романа, като дописва около 250 страници, внася промени в персонажната система и частично в сюжетната схема, извършва редакции на предишни пасажи, фрази и думи. За „съветник“ и „помощник“ в тази работа е определен критикът Яко Молхов.

4 декември 1953 г. – Второто издание на „Тютюн“ е дадено за печат и излиза в началото на 1954 г.[10] в обем 954 страници и в 20-хиляден тираж.

25 ноември 1954 г. – В „Литературен фронт“ Емил Манов, правейки общи уговорки за значителността на романа, извършва подробен анализ на второто му издание[11], като на практика го определя за несполучливо. Тази оценка обаче, макар да се споделя от мнозина литератори, не предизвиква ревизия на вече утвърденото „всеобщо“ мнение, че „Тютюн“ е „гордост за българската литература“. Почестите и канонизирането на „Тютюн“ са в ход.

Това е официалната, видимата страна на случая. Но между датите, събитията, имената и текстовете гъмжи от важни непублични детайли. Детайлите, в които се спотаява шансът за разбирането както на такива сюжети, така и може би – на литературната история.

Увод в другостта, или пролог към раздвояването

Амбициозният роман на Димитър Димов има богата и противоречива генеалогия. Сякаш още в недрата на възникването си „Тютюн“ се раздвоява. Създаден като цяло между лятото на 1946 и пролетта на 1949 г.[12], романът следва релефа на политическото време, в което възниква. Така текстът частично пребивава в особено състояние на шизофренност – емблематично за художественото мислене и езиковото поведение в периода на НРБ: от една страна, романът в по-значителната си част е повлиян от образци на западноевропейските (предимно френската) литератури и обемът му започва да нараства в месеци на относителна културна плурализация (1946/1947), но от друга страна, в процеса на писането си търпи натиск от схематизма на вече официализирания (от 1948 г.) соцреализъм и се влияе от промените в нагласите и почерка на самия автор. Една подробна текстова археология върху първото издание от 1951 г. ще открои различаващите се пластове в романа, сред които решително преобладават – като обем и изразителност – онези, които дистанцират „Тютюн“ от социалистическия реализъм. Но независимо от различната представителност на тенденциите, специфичното раздвояване на текста – между нормативен соцреализъм и други „неутрални“ романови практики – е факт.

Раздвояването продължава и след отпечатването на книгата. Нещо повече, като че ли със самото публикуване на романа историята му се разцепва и става друга. „Тютюн“ обраства с разказите за своето драматично случване в публичността на НРБ. Както точно преценява Тончо Жечев, „историята и приключенията на „Тютюн“ сред читателите и нашата критика са вече част от романа, в редица отношения не по-малко занимателни и поучителни от самия него“[13].

Това е другият „Тютюн“. Не е трудно да различим в историята на създаването, публикуването, възприемането и трансформациите на романа контурите на друг роман – роман за един еманципиран от книжното си тяло, следпубликационен „Тютюн“, продукт на сложните напрежения между дискурса на властта и авторския почерк, между отделните равнища на институционалната система на литературата, между догматизираните норми и конюнктурната пластичност на социалистическия реализъм. Към тях се добавят следите от интензивното читателско общуване с романа – организирани обсъждания с „работнически колективи“, писма до автора, пазарен успех, изразил се с бързото изчерпване на първото и второто издание. Следват още и още „фолклорни“ натрупвания – слухове, битови истории, разговори „на маса“. Успоредно с това, след първоначалния стрес, критиката започва да интерпретира романа, да го чете отблизо и да го контекстуалиризира както в творчеството на Димов, така и в цялата българска литература от XX век. За да се стигне до задвижване на институционалната (образователна, издателска, партийно-административна и пр.) машина, която канонизира и произведението, и неговия автор.

Можем да отидем още по-нататък и да обявим, че всички разнородни текстове (художественият – на романа, дописван и интерпретиран от критически, читателски, социални, политически и прочее текстове) вече функционират като голям хипертекст, чиито краища се губят в гъста интертекстуална мрежа, която бихме определили като текста „Тютюн“ в българската култура.

Както става обикновено, началото не предвещава подобен развой. В първите си епизоди случаят „Тютюн“ се развива с привкус на литературно-политическа авантюра. Докато ключовото действащо лице – генералният секретар на БКП и министър-председател на НРБ Вълко Червенков – остава невидим за публиката, изглежда, че дори съществува известна интрига как ще приключи всичко. На първо време (до средата на март 1952 г.) и на пръв поглед (официалните събрания и публикации) отрицателите на романа имат превес. Мнозинството в СБП елиминира „Тютюн“ от надпреварата за Димитровска награда и чрез шумно колективно обсъждане го определя за неуспешно произведение, опитало се, но неизпълнило критериите за творба на социалистическия реализъм.

Ето как раздвояването протича и в още един аспект – между публичния и непубличния образ на случая. Докато до средата на март 1952 г. тогавашните водещи литературни критици, няколко авторитетни белетристи, повечето от членовете на СБП очевидно не харесват романа и публично го подлагат на отрицание, то скритият план на събитията изцяло е под контрола на властта в Народната република и лично на тогавашния „стопанин“ на държавата Вълко Червенков, за когото „Тютюн“ е сполука. Меродавните критици соцреалисти в НРБ са видимо „против“, но най-меродавният критик на НРБ е невидимо „за“. Официалното осветяване на неговата позиция през март 1952 г. довежда до истинска истерия в литературното поле – разменят се места, преразпределят се роли и т. н.

Сюжетът на раздвояването се радикализира през 1954 г., когато се появява второто издание на „Тютюн“ с дописани страници и допълнителни поправки. Въведени са сцени на по-голяма активност на работническата класа под ръководството на партията, включен е нов женски „положителен“ персонаж (Лила) в противовес на „упадъчния“ образ на Ирина, на места по-ясно е подчертана авторовата оценка на историческите събития. До началото на 90-те години на XX век се преиздава и канонизира текстът на преработеното (по-скоро – постоянно преработваното) издание. Така съзнанието на читателите в НРБ остава трайно раздвоено в отношението си към първото и към второто издание, т.е. от една страна, работи споменът за изненадващата, пленителна и дори скандална първа среща, а от друга, стои реалността на официалното признание от Червенков – отреченият по-късно сталинистки предшественик на следващия диктатор Тодор Живков.

От усещането за раздвояване се стига до ценностно и етическо объркване. За „добро“ или за „зло“ се разразява истерията около „Тютюн“ през 1952-а? Доколко скандалът произвежда популярността на романа? Как допринася за разклащането на здравето на човека Димитър Димов и за укрепването на неговата литературна личност? В каква степен изобщо скандалът е началото не само на успеха на Димов и „Тютюн“, но и на тяхната канонизация в системата на социалистическия реализъм? Как може да се оцени ролята на българския аналог на Сталин Вълко Червенков в случая? Като „спасител“ на Димов или като „палач“ на романа? Какви са участията на отделни български литератори? И дали толкова безпроблемно можем да ги обособим на лагери – писатели срещу критици, протагонисти на романа срещу антагонисти и т. н.?

Раздвояването остава все по-скрито и недоизяснено в годините след смъртта и канонизацията на Димитър Димов. След средата на 60-те години върху случая пада полупрозрачна завеса от частични равносметки. Името на Червенков е табуирано и това затруднява откритото литературноисторическо говорене. Допълнителни усложнения предизвиква фактът, че главните действащи лица в случая преминават през различни високи йерархични позиции. Самият Димов става председател на СБП (1964–1966), а един от основните отрицатели на романа Пантелей Зарев е на същия пост през 70-те години, като през 1972 г. издава специална монография за Димитър Димов. Вече отбелязахме, че до края на Народната република се тиражира преработената версия на романа и едва след 1989 г., благодарение на волята на наследниците на Димов, се стига до нова среща с първото издание. Чувството за трайна раздвоеност обаче продължава да доминира. То дори се усилва от липсата на усилия да бъдат внимателно изследвани сходствата и разликите между отделните варианти на „Тютюн“.

Очаквано в националната медийна кампания „Голямото четене“, приключила през март 2009 г.[14], не се проблематизира за кое от изданията на класирания на трето място „Тютюн“ са гласували читателите. За една кампания такъв въпрос вероятно изглежда маловажен, защото в нея се дава вот не толкова за текстове, колкото за образи на книги. И това, че „Тютюн“ притежава множество образи, само увеличава привържениците му.[15] Но пък не прояснява променящата се ситуация на литературноисторическо разбиране.

Видени откъм началото на XXI век, натрупаните текстови масиви по случая – особено концентрирани около 1951/1954 г. – дават шанс за преработване и обогатяване на придобитото знание. Все по-възможното изчерпателно четене на литературните архиви частично променя известното до този момент и оцелостява картината на литературното поле от първата половина на 50-те години на XX век. Така можем да постигнем не само повече разбиране за романа и за епохата, но и да концентрираме в един сюжет цялата история на българския соцреализъм от първото десетилетие на НРБ.

Хроника на писането на един роман (1946/1949)

Историята на скандала или случаят „Тютюн“ се превръща в един от най-привлекателните сюжети за разказване и интерпретиране от българката литературна история след средата на двадесетото столетие. От първото по-подробно археологизиране от Кръстьо Куюмджиев[16], през разсейването на историята в десетки мемоарни версии[17], до все по-аналитичните статии и студии след 1989 г.[18], Случаят се радва на масов интерес – може би най-нестихващият през целия български литературен XX век.

Продължително време описанието му страда или от недостиг (можем да кажем още – от недостъп) на архивни документи, или от цензурна невъзможност да се сподели цялата налична информация по случая. Ранната смърт на Димитър Димов също е причина да не разполагаме с автентична нецензурирана (и от цензурата, и от автоцензурата) авторска мемоарна версия за събитията около 1952 година. Проясняването на събитията хронично страда от дефицит на документи, на свобода на словото, на гражданска доблест сред основни участници в Случая, а след 1989 г. – от дефицит на безпристрастност и неутралност на множество мемоарни и литературноисторически почерци. За да се опитаме да предложим цялостна интерпретация на другия „Тютюн“, трябва да озвучим нашето писане с всички гласове, да предизвикаме полифоничността на различните видове текстове, създадени досега, т.е. да оставим взаимно да се четат документи и смомени, за да доловим в полифонията най-специфичното звучене в литературната история, да (ре)конструираме основната тема.

*

Димитър Димов започва да пише „Тютюн“ може би около пролетта или лятото на 1946 г. Вече усеща първите признаци на признанието след публикацията на „Осъдени души“ (1945), за който излизат почти изцяло благосклонни отзиви. Книгата е отличена с наградата „Веселина Дервентска“, давана тогава за най-добър роман на годината. В ситуацията на относителна плурализация на естетическите движения и творчески търсения „испанският“ роман на Димов се откроява с трагическа проблематика и повествователен модел, взаимстван от западноевропейската проза. Неговата екзотичност на фона на българската белетристика се предопределя от самата тема, но и от психофизичните бездни в характерите на героите, към които писателят проявява траен интерес. Критиците, сътрудничещи на различни издания, като цяло приветстват книгата. Георги Константинов, Петър Динеков, Малчо Николов, Иван Богданов, Пенчо Пенев, Стоян Каролев, Максим Наимович, Иван Руж изразяват принципното си одобрение в различни нюанси. „Осъдени души“ е определен като „идейно-граждански роман“, „нов успех на нашата прогресивна литература“ (И. Руж)[19], образец, който се отличава с качества, характерни за произведенията „в класическата страна на съвременния социален роман – Франция“ (Г. Константинов)[20], роман с „оригинално виждане и отразяване на действителността“ (Ст. Каролев)[21]. Рецензиите по правило са придружени от забележки към стила и „конструктивни грешки“ на романа, от неспазване на художествената мярка и т. н. В равносметката на 1945 г. Цветан Минков обобщава, че „Осъдени души“ е „идеологически и технически“ издържан в много отношения, но „авторът се спира повече върху криминално-изродените типове и съвсем слабо изобразява народните маси“[22]. В отделни критически интонации се долавят началата на един задаващ се агресивен нормативен соцреализъм. Пенчо Пенев направо отсъжда, че „методът“ на Димов е далеч от социалистическия реализъм[23], а Максим Наимович и Стоян Каролев виждат идейна недооформеност. Но дори либерално устроеният, следващ специфичен неутрализъм Иван Богданов споменава за „идеологичната неяснота – обществената основа на тази книга не е изяснена“[24]. Масово критиката изисква следващата творба на Димов да има български (не чужд!) сюжет, да отразява българската действителност. Към 1945/1946 г. интересът към небългарската, чуждата среда изглежда за едни все повече идеологически съмнителен, а за други – напомня лесно бягство от по-сложни творчески въпроси, от „ония проблеми, които вълнуват българското сърце“[25].

Нека бъдем точни: уникалността на тематично-стилистическите търсения и спецификата в почерка на Димов се отличават не само спрямо задаващата се задължителност на принципите на социалистическия реализъм, но и спрямо доминиращите традиции в българската проза до 1946 г., характеризиращи се с афинитет към представяне на народностните устои на битието и „здравия“/„нормалния“ поглед към света, към фокусиране върху романтическите измерения на едно колективистично българско битие, към игнориране на небългарската проблематика и потискане на интереса към ненормалното и странното в индивидуалните човешки светове. Казано накратко, и преди, и след 46-а година фаворизирана е онази българска проза, която обхваща националния живот, неговите здрави устои.

Такива все по-императивно звучащи призиви Димов чува тъкмо в месеците, когато започва интензивното писане на „Тютюн“. Разбира се, още преди да зачестят по повод „Осъдени души“, той вече е избрал българския сюжет за новия си роман, но видимо се вдига залогът на очакването: в политизираната литературна публичност започва постепенна ескалация на любопиството какъв български роман ще напише Димитър Димов и какво ще излезе от всичко това. Критическите изисквания, предявени към „Осъдени души“, неизбежно оказват влияние върху нагласата и подхода, с които авторът започва да работи върху „Тютюн“…

 

[1] Вж. Димов, Димитър. Тютюн. Първо издание, редактор Димитър Ангелов, Народна култура, С., 1951.
[2] Стенограмата от обсъждането на Тютюн не е запазена в архива на СБП. Екземпляр от нея се съхранява в Дом-музей „Димитър Димов“, инв. № 4198.
[3] Изказването отговор на Д. Димов е запазено отделно от стенограмата на тридневните обсъждания на Тютюн. Съхранява се в Дом-музей „Димитър Димов“, инв.№ 3871.
[4] Зарев, Пантелей. За пълна победа над антиреалистичните явления – Литературен фронт, бр. 10, 6.03.1952.
[5] Фурнаджиев, Никола. Една вредна критика за романа „Тютюн“ – Литературен фронт, бр. 11, 13.03.1952.
[6] За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици – Работническо дело, бр. 76, 16.03.1952.
[7] Вж. изказванията от това събрание в: ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а. е. 30, л. 10–182.
[8] Вж. стенограмата от това събрание в: ЦДА, ф. 551, оп. 1, а. е. 34.
[9] Вж. съобщение за това: Удостояване с Димитровски награди за постижения в областта на науката, изобретателството и рационализацията, земеделието, литературата и изкуството през 1951 година – Литературен фронт, бр. 27, 3.07.1952.
[10] Димов, Димитър. Тютюн. Второ издание, редактор Яко Молхов, Народна култура, С., 1953.
[11] Манов, Емил. За някои недостатъци на „Тютюн“ – Литературен фронт, бр. 47, 25.11.1954.
[12] Както ще изясним по-нататък, досегашните допускания, че „Тютюн“ е завършен в началото (според Екатерина Иванова) или в първата половина (според Кръстьо Куюмджиев) на 1951 г. не са съвсем точни. Архивни източници показват, че в един първи вариант романът е готов още през първата половина на 1949 г.
[13] Жечев, Тончо. Препрочитайки „Тютюн“ – Летописи, кн. 7–8/1992, с. 3.
[14] В кампанията, проведена през 2008/2009 г. и организирана от Българската национална телевизия, са избрани 100-те любими книги на българите. На първо място е Под игото на Иван Вазов. Димитър Димов е единственият писател с два романа в първата десетица – Тютюн (3-о място) и Осъдени души (8-мо).
[15] Към образите на романа Тютюн, освен текстологическите разроявания, ценностно-идеологическите модулации и канонично-образователните му измерения, могат да се прибавят още популярните му употреби – най-вече в киното. Филмът Тютюн (1962) и актрисата Невена Коканова в ролята на Ирина също имат принос в привлекателната известност на книгата или по-скоро в съграждането на онова, което може да се нарече текстът Тютюн в българската култура.
[16] Куюмджиев, Кръстьо. Из биографията на романа „Тютюн“ – В: Куюмджиев, Кръстьо. Критика и литературен живот, С., 1977, с. 159–254.
[17] Вж. част от спомените по този случай в: Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си, С., 1973, както и цитирани в: Иванова, Екатерина. Страници от жизнения и творческия път на Димитър Димов, С., 1981.
[18] Вж. Иванова, Екатерина. За романа „Тютюн“ и неговото „аутодафе“ – Септември, кн. 9/1990, с. 215–241; Бенбасат, Алберт., Свиткова, Анна. Хроника на едно литературно убийство – В: Случаят „Тютюн“. 1951–1952 г. Стенограми, статии, рецензии, спомени, съст. А. Бенбасат, А. Свиткова, С., 1992, с. 313–329; Трайкова, Елка. Романът „Тютюн“ – санкции и последствия – В: Трайкова, Елка. Българските литературни полемики (от началото на XX век до 70-те години на века), С., 2001, с. 174–178 и др. журнални публикации.
[19] Руж, Иван. Един премиран роман – Работническо дело, бр. 148, 5.07.1946.
[20] Константинов, Георги. „Осъдени души“. Роман от Димитър Димов – Радикал, бр. 13, 1945.
[21] Каролев, Стоян. Идейност и образност в романа на Димитър Димов – Изкуство, кн. 1/1947, с. 75–84.
[22] Минков, Цветан. Литературна равносметка за 1945 г. – Литературен фронт, бр. 17, 29.12.1945.
[23] Пенев, П. „Осъдени души“ (роман от Димитър Димов) – Читалище, кн. 4/1946, с. 170.
[24] Богданов, Иван. Романът на Дим. Димов – Изгрев, бр. 406, 31.01.1946
[25] Пак там.