0
4661

Национализацията на 12 юли

Или как надянаха намордник на книгите през 1948 г

 

Не си спомням кога за първи път чух да споменават датата 12 юли по по-особен начин. Времето преди, имам предвид преди промените, беше бавно време: на дългите разговори сред близки, където много неща се казваха, без да се изрекат изцяло. Тогава семействата разговаряха, дори като начин да отстоят себе си и идентичността си, за да не се размият под напора на идеологическата социализация; днес ускорението прави това донякъде невъзможно, налагайки нова форма на атомарност. А пък историята се учи най-добре у дома.

Ала да се върнем към детския ми спомен за датата 12 юли. Било е към края на 70-те, но още помня резкия жест с ръка на един от познатите на дядо ми, дългогодишен редактор в едно от издателствата преди тази дата. Спомням си ясно как ръката му разсече въздуха, сякаш искайки да покаже, че след този 12 юли всичко е било прекъснато, станало е друго. Сетне пръстите му се свиха в характерния жест на задушаване.

Не си спомням в подробности целия чут разказ. Сещам се само как отривисто и накъсано той разказваше, че още от заранта се появили някакви „други хора“, сложили табелки „затворено“, а по земята били струпани купове и купове книги, планини от книги. Толкова много книги, заедно с безразборно нахвърляната документация, чиято съдба тепърва щяла да се решава.

Съзнанието ми е съхранило тъкмо образа на планините от книги, изникнали на този 12 юли. Казано с езика на фактите, става дума за следното: 12 юли 1948 г. е всъщност точката, бележеща пълната ликвидация на частното книгоиздателство в България. Сиреч на възможността някой сам да издава нещо, дори с разрешението или под контрола на „народната власт“. Актът е извършен в съответствие с Наредба № 3428 от 9.07.1948 г., издадена от председателя на Комитета за наука, изкуство и култура, обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 161 от 12.07.1948 г. В нея се упоменава и още нещо. А именно, че помещенията, в които частните книгоиздателства са упражнявали досегашната си дейност, както инвентарът и съоръженията им, се поставят под разпореждането на Комитета за наука, изкуство и култура, респективно на ликвидатора.

Тук трябва да уточним, че частните печатници и големите книгоиздателства, разполагащи с такава база, са одържавени още в края на 1947 г. (със Закона за национализацията на частни индустриални и минни предприятия от 27 декември). Примката около свободното книгоиздаване се затяга постепенно. Още от април 1947 г. издаването на каквито и да било учебни помагала и учебници става държавен монопол и се прехвърля под опеката на ДИ „Димитър Благоев“.

Оцелелите в началото на 1948 г. частни книгоиздателства (като „Казанлъшка долина“, „Златни зърна“ на Славчо Атанасов, „Мозайка на съвременни романи“ на Юрукови, „Г.М.Смрикаров“, „Перун“ и др.) са на практика „последните мохикани“ и лесно се контролират с аргумента за недостиг на хартия. Съответно и цензурата (Главлит, Комитет по печата и т.н.) бързо се разправя с „неудобните“ заглавия, които те предлагат, казвайки кое „да“ и кое „не“. Въпреки това в тези последни месеци на 1948 г. излизат разкази и есета на Стефан Цвайг, книги на Хемингуей и Съмърсет Моъм, промушват се творби на класически и съвременни български писатели, виждат бял свят множество детски книжки, включително комикси с Мики Маус.  

„Народната власт“ подава ясни сигнали, че на „слободията“ се вижда края. Вестник „Работническо дело“ в поредици статии оценява „дълга на литературата“ и стига до изводите, че най-важната задача е „да се мобилизира съзнанието на читателите за изграждането на нашата Народна република“.

Започват да се „наливат основите“, което означава, че е време книгата да надене униформа и да закрачи към бъдещето, за което тогава се пее, че започва от днес.

„1948“ не само в България, но и в останали свят на „победилия комунизъм“ е „1984“ на Оруел. Препратките с пренаписването на миналото и претопяването на историята са болезнени и директни.

Затова и 12 юли е важна дата в този проект. Голяма част от струпаните книги в окончателно конфискуваните книгоиздателства отиват направо за претопяване. Съставят се и се отпечатват „списъци на забранената литература“ и „списъци на вредната литература“. Разполагам с два такива наръчника в личната си библиотека. Вътре „надлежно“ са описани всички издания, които следва да се изземат от книжарниците, държавните, обществените и частните библиотеки и да се пренасочат към ДСП „Отпадъци“, което е длъжно да ги насочи към най-близката книжна фабрика. Става дума за над 10 000 заглавия, единични бройки от които остават само в Народната библиотека, Българския библиографски институт, народните библиотеки в окръжните градове, библиотеките на БАН.

Накратко, след 12 юли 1948 г. свободната книга се озовава под желязната пета на неумолимото бъдеще. Тя е „ерес“, която „трови“, защото 1948 г. е година на голямата мобилизация. Страната не бива да се „размеква“ от „мекушави книги“. Върви „всенародна акция“ за набиране на 250 000 бригадири. „Работническо дело“ непрекъснато съобщава как се записват първо 100 000, сетне още 100 000 (на снимките записалите се винаги са показвани с вдигнат юмрук, онзи характерен жест, който не само заплашва, но и сякаш задушава всяко инакомислие, всяко разночетене (за символната бутафория на времето и видовете мобилизации тогава виж студията на Лиляна Деянова „1948. Символна еуфория, символен терор“).

На 3 август същата година с указ се закриват и чуждите езикови училища. Излиза нов закон и за устройството на съдилищата, нов закон за радиото, а през септември 1948 г. се въвеждат и нови мерки срещу Православната църква, която трябва да бъде избутана в ъгъла.

Социалната реалност е вече „правилно“ разчертана, напълно по Оруел. След 12 юли се издават не само „правилни книги“, но и се провеждат само „правилни чествания“, навеждащи на „правилни мисли“. Така например в съпътстващите датата броеве на „Работническо дело“ откривам съобщението за организирано честване на „100-годишнината на Комунистическия манифест“. Издаден, разбира се, в голям тираж, с одържавената хартия и на национализирана печатна база. За целта подпредседателят  на Комитета за наука, култура и изкуства др. Рубен Леви изнася сказка в Салона на културните дейци в София. Съобщението за сказката е съпроводено с репортажи за „величествени митинги“ на софийското гражданство, приветстващо историческото дело на Отечествения фронт. На първа и втора страница се вижда мобилизацията на същите тези граждани, които манифестират „предаността си към правото дело“. Пропагандата и агитацията върти машината на пълни обороти, изпълвайки със смисъл „одържавеното слово“. На последна страница на същия брой на „Работническо дело“ могат да се прочетат думите на мис Алън, английска гостенка на „социалистическа България“, озаглавени: „Ние има много да се учим от вас“. В интервюто си мис Алън споделя следното: „Когато казах на моите близки, че съм поканена да посетя България, всички ми казаха: „Вземете ме за секретар или сложете ме в куфара си, защото много искаме да видим тази страна. Ние вярваме, че имаме да се поучим много от вас, от вашия творчески ентусиазъм“ (курсивът е на „Работническо дело“).

Натрапва се в очи обаче, че никъде от пресата не става ясно какво е било времето на 12 юли. Било ли е слънчево или облачно, валял ли е дъжд? Тази страна от всекидневния живот напълно отсъства по силата на елементарната си незначителност. Тя е заместена със съобщения, че в СССР ще се добиват над 10 000 килограма картофи от декар и е допълнена със статии за „градивната творческа критика и самокритика“, в които се настоява как „др. Георги Димитров учи винаги да се казва истината на народа“. Последното ми навява някакви политически препратки от наши дни, седемдесет години по-късно, но да не се вторачваме в тях. Защото малко по-надолу, в същата програмна статия, носеща подписа на Теню Стоянов, се настоява, че „градивната критика и самокритика трябва да движи хората и работата напред, а не да се изражда в тесногръдо, злостно клюкарство“. Нека си вземем бележка.

А що се отнася до датата 12 юли, тя си остава важен маркер в разбирането на българската „1984“ (или „1948“). Ако имаше исторически анти-календар, датата спокойно би могло да се чества като Ден на несвободата на българската книга. Приемете тези редове като формално направено предложение.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЦентрална Европа е урок за либералите: не бъдете антинационалисти
Следваща статияВойната на молива