0
1818

Недялко Славов и неговите съдбовни романи

1

Недялко Славов е един от най-интересните и впечатляващи творци в българската литература през последните години. Роден е и работи в Пловдив. Автор със задъхан стил, изпълнен със смели метафори, изненадващи обрати и непостижими игри на фантазията, той все повече е забелязван и от журита, и от читатели. Съвсем заслужено, без съмнение. Носител на много национални литературни награди – и поетични, и прозаични, през 2015 г. той беше отличен и с наградата „Хеликон“ за романа си „432 херца“. Роман иновативен, увличащ, завладяващ, изпъстрен с неподражаем поетически сленг, с взривен хумор и здрава ирония – едно от най-добрите постижения на българската белетристика през изминалата година. За романа на Недялко Славов Калин Донков, председател на журито, присъждащо наградата „Хеликон“, каза: „Ако трябва да се доближим до образността на автора, в „432 херца” той е постигнал автентичните трептения, присъщи на най-красивата и магнетична литература“. Христо Карастоянов пък, миналогодишният носител на наградата за „Една и съща нощ“, при връчването ѝ на пловдивския писател посочи: „Досега бях убеден, че всяка власт мрази книгите. От книгата на Недялко Славов разбрах, че всяка власт мрази неистово и музиката – щом могат да си позволят, според тази книга, да посегнат на основния тон на вселенската хармония, да го направят удобен за маршове и за фанфари“.

Недялко Славов е автор на още три романа и няколко поетични книги. Присъждането на наградата „Хеликон“ за „432 херца“ подтикна Митко Новков да разговаря с него за Портал „Култура“.

Твоят роман според журито на „Хеликон“ е най-добрият български белетристичен текст за 2015 г. Защо според теб?

Тук следва скромно да премълча (усмихва се).

Затова пък аз ще кажа: имаш изключителен почерк, много специфичен, уж проза, пък то поезия… Като те чета, ме обзема усещане за едно учестено, сякаш задъхано писане. В рецензия за „432 херца” те нарекох Юсеин Болт на българската белетристика. Това ли внушение искаш да предизвикаш у читателя – че си писал скорострелно, защото няма(ш) време, че по същия начин, както си писал, и той трябва да чете, защото времето му изтича?

Да, има го това, за което говориш, и то вероятно е инерция от поезията. Не мога да пиша, ако изречението ми не е подредено според някакъв силаботонически слог. Предпочитам късите, бързи изречения, но понякога ме опиянява дългото, сложно съставно изречение и тогава идват всичките му там елипси, анжамбмани и прочие.

„432 херца“. Откога тази музикална честота звучи в главата и душата ти, образно казано?

Идеята ми за „432 херца” е различна от това, което се очаква като отговор. Предполага се, че едва ли не съм музикант, имам музикално образование или по някакъв начин чисто професионално съм свързан с музиката. Не, не съм. Не съм специалист по акустичната среда, не свиря на никакъв инструмент, пея само в банята. Написах романа поради огромната метафора за нашето време, което се съдържа в историята на тези фундаментални 432 херца. Знаех, че може да бъде посрещнат и като криминална интрига, но бях убеден, че историята, която разказвам, ще сложи нещата на мястото им и посланието ми ще бъде разбрано. Радвам се, че това се случи. Реакцията на публиката беше единодушна. Читателите ме разбраха. Тази книга е книга за реабилитацията на Твореца в един свят на застрашителен разпад.

Читателите ме разбраха, казваш. Но как един писател разбира, че е разбран от читателите?

Ами просто получавам много обаждания, пишат ми във ФБ, казват ми го при литературните срещи. Реакциите са такива, че усещам разбиране в тях.

След „Балада за Георг Хених“ обаче темата за твореца, за творчеството изчезна от българската литература. Тъй ли е, според теб? И още: и ти, и Виктор Пасков се хващате за музиката, за да опишете Твореца? Защо точно музиката?

Не бях се замислял, но наистина, прав си… Странно е това което казваш, но е така. Караш ме наистина да се върна на това. Замислих се за Георг Хених, стария чешки майстор цигулар на Виктор Пасков, захвърлен на Изток, в един напълно чужд за него свят. Замислих се и за моята майка, полунемкинята, също така захвърлена в един напълно чужд за нея свят. Живеехме доста мизерно, особено в детството ми. Всъщност такова бе детството на повечето деца от нашето поколение. Не обвинявам никого, не съдя, просто казвам, че беше бедно. А иначе всяко детство, дори и най-бедното, си е щастливо по свой начин. Мама беше удивителен, несъвместим със средата си човек. Превеждаше от немски, имаше лична кореспонденция – представи си, вкъщи пазя писмата ѝ! – с нобелиста Гюнтер Грас, със Зигфрид Ленц, с Хайнрих Бьол, но това не знаеше никой от съквартирантите в онова общежитие, а и едва ли би имало някакво значение за тези хора. Господи, как ми напомнят те на онези малки хора от детството на Пасков, описани в романа му! Как тотална бе матрицата на оная нищета! Мама живееше в нейния си свят, затваряше се с дни в стаята си и слушаше Хендел, Бетовен, Бах, Моцарт… Бе настроена на честотата на великата класическа музика. И напълно непригодна за материалния свят. Та мисля си още върху твоя въпрос – за „Балада за Георг Хених“, за Виктор Пасков. Виктор, освен потресаващо талантлив писател, беше страхотен музикант и певец, висок професионал в музиката. Той, така да се каже, идеше от стихията на музиката и съвсем естествено бе да напише „Балада за Георг Хених“ – книгата верую на неговия живот – през темата за музиката. При мен развиването на темата за Твореца през музиката дойде по друг път – през метафората за погубените 432 херца. В този акт видях това, което отдавна бунтуваше мислите ми – подмяната на стойностите, съзнателния разпад на хуманизма, накратко – тоталното разкордиране на човечеството. Прав си за музиката и идеята за Твореца през нея. Всичко това го написах под звуците на оная велика музика, която още чувам от онемялата стая на мама.

Захвана за онова време, я тук да те попитам: всъщност ти си литератор, ако мога да се изразя така, от две епохи – преди и след 1989 г. Сравни ги, моля те! Има ли неща, добри и читави от тогава, които, за наше съжаление, сме изгубили, а и такива днес, за които в ония години сте можели само да си мечтаете?

Онова беше общество на силовия ред с всичките правила на тоталитаризма – скромни, но сигурни социални сфери: на образованието, здравеопазването, правото на труд; железни  забрани: затворени граници, цензура на информацията, ограничения в правото на собственост. Сега живеем в либералните свободи, които се диктуват от безсърдечието на парите и зверилника на джунглата. Онова беше диктатура на посредствеността, това сега е диктатура на човешката лакомия. Но и то е до време. Мисля, че либералното махало стигна крайната си точка и ще започне да се връща към тоталитарноста. Само за да приключа по темата, ще кажа – тази митологема за страшното отвратително минало и прекрасното сияйно настояще се изкрещява периодически в обществото. Както и другата митологема – че всичко се променя в името на доброто. Днес, видял и едното, и другото, си мисля, че нищо и никога не се променя. Защо ли? Защото човешката ни природа е непроменима. Каквито и експерименти да си правят новите конструктори, каквито и ровичкания в гените ни да се извършват, както и лабораторно да ни прекрояват, с каквито и ГМО-та да ни тъпчат, в каквито и ускорители да търсят Божията частица, няма да излъжат нашия върховен Творец. Неслучайно съм сложил за мото на романа си думите на Набоков:

…и нищо никога няма да се промени,

и никой никога няма да умре…

Сменят се само декорите. Пиесата е една и съща. Актьорите в нея – също. Мога само да кажа, че тогава – и то в онова менгеме на забрани! – живееха и пишеха големи писатели и хора на духа. Това е странно! По всички правила на историческите анатеми там би трябвало да има само хомункулуси и социопати, а не беше така. Имаше прекрасни, пълнокръвни, дищащи, мечтаещи хора. Имаше ги и тях – Радичков, Хайтов, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Иван Методиев… И колко още. И защо ги имаше ли? Защото човешкия дух не може да го спрат нито тоталитаризмът, нито капитализмът, нито либерализмът. Затова. Защото тези 432 херца на духа са непроменими. Това важи и за днес. Това е и посланието на книгата ми… Да видим какво ще остане от нашето време.

А иначе, и тогава хората си мечтаеха за това, за което си мечтаем днес. Да сме щастливи, да има мир, децата да растат здрави, да срещнем любовта на живота си. Все такива малки големи човешки неща. Едни и същи откакто свят светува. Но стига за онова време. Мен, както се казва, грядущето пò ме влече. Защото в интересно и артистично време живеем. И както се твърди навсякъде – иновативно-креативно и силно постмодерно е това време. Да вземем например само този спектакъл напоследък – някой предполагал ли е, че ще участваме в такъв уличен флашмоб, в който ще се вихрят 1,5 милиона мигриращи артисти? И този флашмоб тепърва от комедия дел арте ще става трагедия и черен абсурдизъм (смее се). Опитвам се да се шегувам, но въобще не ми е до смях. Светът е полудял, а санитарите са отключили лудницата и са си тръгнали.

Човешката природа е непроменима… Тази констатация оптимистична ли е или песимистична? Само да си кажа моето усещане: повечко като че ли ми бие към второто…

(Въздъхва.) Просто е обективна.

А лекарства за полуделия свят? Какви да бъдат: успокоителни, възбудителни, хранителни добавки, стероиди, аналгетици, антибиотици, пробиотици, анаболи, допинги, стимуланти? Или може би само билки и натурални витамини? Или някакво разумно съчетание от двете, доколкото може непроменилият се от памтивека човек, за който говориш, да е разумен?

Трябва усмирителна риза за лудите. Този неколкохилядолетен лед, който се нарича морал, нравственост, етика, и върху който танцува цивилизацията ни, може скоро да се издъни от неолибералните пируети. „Прозорецът на Овертон”(тоест тази технология за легализиране на всяко безумие, което ви хрумне) трябва да се затръшне завинаги.

Затова ли твоите герои във всичките ти романи все напускат в един момент някакво място. Бягат ли или се крият? Или пък просто обичат разнообразието, щото няма къде да се скрият?

Движението на героите ми е предизвикано от логиката на събитията. Това придава темпо на самия роман, а и аз обичам да развивам героите си в динамика, независимо дали тя е събитийна или диалогична. Да ти призная: има нещо странно, което установих в писането на романите си през последните години – когато героят ми е в меняща се среда, самият той сякаш се разкрива по-пълнокръвно. Съвременният човек, който общува със света опосредствано – чрез цялата тая кинкалерия от айфони, мобифони, лаптопи и прочие подменящи сетивата ни джунджурии – е загубил истинското усещане за нещата, тръпното приемане на света чрез сомата, чрез сетивата. Поставен в различна среда, в екстремни ситуации, човек се връща към изконните си реакции, разкрива се в екзистенциалната си дълбочина. А има и още нещо: кълбото може да е в ръцете на разказвача, но то трябва да се разплита и от читателя, нали? Не може да стискаш кълбото и да се дърпаш с читателя за нишката, защото още на втората страница драгият и любезен твой читател ще я пусне и ще захвърли книгата (смее се).

Как обаче, а и защо, след като цялата електроника е обсебила съзнанието на днешния човек, ти се надяваш и вярваш, че ще го заплениш с такова древно изобретение като книгата? Гутенберг е все повече прокуждан от Бил Гейтс и Стив Джобс, печатарят хич го няма?…

Аз съм консервативен, тоест нормален човек. Мисля, че скоро целият тоя балон ще се спука. Тази виртуална реалност няма бъдеще. Но ако случайно все пак вземе връх, просто нас няма да ни има. Който иска да живее като холограма, да живее, аз не желая!

Всъщност теб те познават литературните среди повече като поет. Защо изведнъж реши да се обърнеш към средствата на прозата? Какво повече ти дава тя за твоя изказ спрямо света?

Поезията е едно особено живеене. Като да ходиш непрекъснато на пръсти. Изразяваш екстремни, летливи състояния, правиш го с екстремно малко думи; изобщо изтощителен е този танц. В последна сметка, поезията е и дефиниция. Дефинираш чувствата, живота, битието. А това също е уморително. При поезията има и нещо от вивисекцията – хващаш пеперудата на Мига, боцваш я с една карфица и я отнасяш в хербария на думите. После я разчленяваш, анализираш и накрая обясняваш красотата ѝ на читателите. С една дума, жестока, красива, самовлюбена примадона е поезията. Понякога от нейната самовлюбена егоистична любов ти става досадно. А има неща, които поезията не може да изрази така, както го може прозата – например да изразиш разширения си житейски опит. Освен това поезията е себична, екстремна, поглъща те изцяло, докато прозата е по-толерантна – дава ти възможност и да се забавляваш. И емоционално, и с думите. Подозирам прозата и в още един по-човешки „грях”: тя е и някаква коварна игра на егото ни. Защото на подсъзнателно ниво всеки белетрист пише автобиографичния си роман, тоест романа на своя живот. И по тоя начин тайно се надява на кратко безсмъртие чрез него.

Ако разбирам твоите метафори, трябва жизнен опит, за да бъдеш прозаик, докато поезията – тази самовлюбена примадона, цитирам те, по-подхожда на младостта?

Донякъде е и така. Но това, което най-много исках да кажа, е, че поезията е по-съдбовна, по изпепеляваща за автора си от прозата. Прозата е по-дистанцирана, поезията просто те обсебва и унищожава. Но прозата без поезия в нея е просто документалистика. Нищо повече.

Кажи нещо за съвременния литературен живот, следиш ли го? Има ли твои колеги, които особено харесваш? А по-младите – има ли сред тях някои, направили ти впечатление?

Следя го отчасти и по конкретен повод. Ето, тази година покрай журирането на конкурса „Иван Николов” прочетох над петдесет книги с поезия. Отделно чета книги на съвременни автори, които ценя. Но няма да казвам имената им. Кажа ли, все ще пропусна. Тези, които харесвам, си го знаят, както и аз знам кои ме харесват.

Обичам по-младите. Особено талантливите, които имат характер. Искам да им кажа обаче едно – докато пишат с дясната ръка, да не държат непрекъснато черепа на Йорик с лявата. Да се пише все за смъртта и все да се правиш на умен на неин гръб е тъпо. А и в последна сметка – банално. Няма нищо по-предизвестено от Смъртта. Велико е да пишеш за Живота, защото е кратък, единствен и във всеки един миг – непредизвестен.

Добре де, ама когато този череп на Йорик самият живот им го бута в ръцете, те що да сторят?

Виж, зная, че една от най-болезнените теми на младостта е темата за смъртта. Там катастрофира първото ни усещане за нашата мимолетност! И аз една вечер, бях на 17, като погледнах към озвезденото небе и се вкамених. Говоря не за този екзистенциален, разтърсващ шок, а за модата да се пише катастрофически. Говоря за позата, за маниерниченето.

Спечели „Хеликон“, което във Франция, Полша, Германия, Сърбия, Словения – изобщо в много други страни, осигурява на книгата един солиден тиражен успех. Ти надяваш ли се на такъв? Какво значи за един писател или поет да получи награда? А за един журиращ (защото, както каза, и жури беше) да я даде?

По принцип е така. Награда като „Хеликон” – тя е изключително важна награда за всеки български писател – би трябвало да доведе до тиражен успех. Засега мога да кажа, че с „432 херца” се случва нещо подобно. Е, разбира се, с уговорката, че се случва на малкия книжен пазар у нас. Веднага след наградата книгата претърпя второ издание. Това стана в рамките на половин година от издаването ѝ. Доколкото имам информация, интересът към нея не отслабва. За наградата мога да кажа какво бе личното ми преживяване и ще бъда пределно откровен: аз знаех каква книга съм написал и бях убеден, че ще спечеля наградата. Много важно беше обаче – и това искам специално да го отбележа, – че книгата ми срещна своето жури.

Книгата ти срещнала журито си… Но не съди ли всяко жури – предвид това, че е изградено от имена, натрупали авторитета си през годините, тоест едни години са минали и точно миналите години са изградили техния авторитет, за да бъдат участници в жури, – въз основа на критерии от предишни времена? Не е ли всяка наградена книга нещо като утвърждаване в сегашно време на някакъв писателски почерк, творящ сякаш във време минало свършено? Работи с по-остарели, ретро критерии, ако мога да се изразя така?

Исках да кажа само, че е много важно в журито да има високи творци.

В „432 херца“ има великолепен хумор, има пародия, но сякаш най има поезия, поне според мен. Как успяваш да ги съвместиш тези, мисля си, несъвместими белетристични почерци?

Тия неща следват органично, без да ги търся. Те са в някакъв инстинктивен баланс при разказването. Има ситуации, в които се измъквам чрез гротеската, чрез усмивката, има места, където темпото трябва да се забави, а тогава какво по-добро от едно поетическо отклонение. Но пак казвам, не го търся нарочно, то идва от само себе си. Вероятно в последна сметка това определя и стила ми на романист.

Прочее, ти постмодернист ли си? Или по-скоро модернист, комуто се е наложило да твори в постмодерно време?

Какъв точно съм, не знам – редно е да ми кажеш ти като критик. Бих се определил като модерен реалист, като в определението „модерен” не влагам никаква критическа наукоемкост и сложност, а просто това, че съм се родил и живея във времена, които, кой знае защо, са определени като модерни. Иначе, като ми заговорят за постмодернизъм, тутакси чувам удари на кирка върху статуите на Микеланджело (смее се).

Кога пишеш – сутрин, вечер, денем, нощем?

Нощем пиша неща, които изцяло редактирам на сутринта.

А как – на ръка, на „Марица“, на компютър?

Само на компютър.

Идеите как идват? Дълго ли ги държиш в ума си или нямаш търпение да седнеш и да ги изразиш на белия лист?

Имам си депо в паметта. Там ги държа. Иначе, почти всеки ден си записвам някоя хрумка или отделен детайл.

Много ли задраскваш, поправяш, променяш?

Редактирам винаги по осем пъти. Целия текст. От начало до край. Една излишна дума може да срути цялата композиция, едно излизане от ритъм може да предизвика аритмия на целия текст.

Знаеш ли, хрумна ми по повод на тези твои осем редакции, че „Портрет на художника като млад“, „Вертиго“ и „432 херца“ (написани не в този ред, но аз нарочно ги слагам така) образуват своеобразен романов триптих на описание на близкото минало, на преживяваното настояще и на възможното бъдеще. Това нарочен ефект ли е, или просто така се случи?

Пропускаш любимия ми „Фаустино”. Четирите романа са продължение на едно нещо – на онази нишка, която размотавам след себе си и по която, като всеки един автор, се надявам да ме намират един ден. Романите ми са съдбовни и това не е клише, аз съм вложил в тях собствения си живот, не съм измислял, не съм писал за неща, които не са видели очите ми и не са докоснали ръцете ми. Така че не съм търсил нарочно никакъв ефект. Просто записвайки, съм записвал и себе си.

Кажи накрая за Пловдив – Европейската столица на културата. Готвите ли се, тръпнете ли?

Най-нормалното нещо бе Пловдив да стане Европейска столица на културата. Тук енергийно е кодирана цялата информация за българските земи и история. А и Пловдив е най-красивият град на България. Тук се раждат и най-красивите жени. Както се казва – кесаревото кесарю (смее се).

 

Недялко Славов „432 херца“

(откъс)

2.

В просторната дневна, превърната в salle de jeu, звучеше пиано.

slavov1Нед се огледа. С малки изключения – обичайното присъствие. Разговорите се водеха скучновато. Без клюкарски устрем, без снобски плам. Усети мокрия си крак и замърда изтръпналите си пръсти в обувката.

На дивана в стил барок седеше господин Фарук. Сухо мъжле над седемдесетте. С тембър като шумолящ целофан. Винаги официален – сако от туид, затъкната кърпичка, вратовръзка-клуп, която смъртта аха-аха да пристегне.

Следваше галеристката Рут.

До нея дремеше поетът Бедров. Старомоден и скучен като шкаф.

На фотьойла седеше госпожа Мохито. Пенсионирана актриса и дружка на Елза. Мохито бе артистичното ѝ име, казваше се Леа. Пламенна феминистка и огнена мъжемразка. Изобщо – жена по-опасна и от запалена дърворезачка.

Семейството под фикуса бе ново. Виждаше го за първи път. Самецът бе посребрен, а дамата – току що изрусена. И двамата бяха минимум по на два развода. Дамата се кипреше с нелепо разголената за сезона рокля „Мелини”, раменете ѝ светеха матово; повдигната коса откриваше дългата ѝ печална шия.

Подпрял брадичка и забил показалец в бузата си (после, по време на разговорите му, там дълго щеше да изчезва вдлъбнатината от показалеца), мъжът се оглеждаше за слушатели.

До тях, лумнал с мораво-капилярен плам, се наливаше доктор Петър – общителен здравеняк, веселяк и женкар. До него скучаеше красивият му син, двайсетгодишен фотомодел. В края на масата съпругата му – жена с умно и чувствително лице, но силно напрегната и жертвена – не сваляше очи от мъжа си. Докторът решително смяташе да се натряска.

Позвъни се. Госпожа Елза профуча и затрополи по стълбите. Долетя възторжения ѝ вик, някой се спъна и стъпките безредно се заизкачваха – влезнаха нашумелият писател с псевдоним Арфов и ослепителната му жена Шани. Следваше ги едно девойче.

– Нашият любим писател – оповести Елза, – но за незнаещите да кажа – господин Арфов, авторът на прочутия роман „На Изток от Вивалди”. Господи, маестро (това бе обичайното обръщение към всеки новодошъл!), ама как да не сте гениален! Колко му е при такава муза! Ах, скъпа Шани – Елза долепи триразово бузите си до красивото лице на жената, – ама как го постигате това съвършенство!

И изведнъж, по детски, изгуби интерес към двамата. И побутна напред девойчето:

– Дами и господа, да Ви представя кураторката Бела, културна индустриалка на най-модерни иновации. Бъдещето на градската ни култура! Господи, как само звучи – индустрии, иновации!

– Тъй, тъй– закима галеристката Рут, – без тях сме свършили.

– Какво говориш –  възкликна госпожа Елза.

– Съдба! – госпожа Рут въздъхна така силно, че обелките от фъстъците полетяха към вратовръзката на господин Фарук. От това действие последният кихна точно три пъти. Той винаги (подчертаваше го при всяко кихане!) кихаше по три пъти – така от векове бяха кихали всички мъже в рода Фарук.

Госпожица Бела тръгна да изучава репродукциите по стените, а госпожа Елза хукна към стълбището. Долу пак се звънеше.

3.

Новодошлите бяха семейство Бибови. Мъжът бе крупен вносител на итонг, а съпругата му Беба – жена потайна и винаги с капела. Бе спорно дали бе потайна, защото се криеше под капелата, или самата капела я правеше потайна, но за госпожата се носеха странни неща – говореше се, например, че на мига се разгонвала от съзвучието „нг”, особено в краесловието и особено от Хонг Конг, шезлонг, Луис Армстронг, Кинг Конг, но най-вече от итонг – нещо, поради което се бе и омъжила за крупния вносител на итонг Бибов.

Това, разбира се, бе непотвърдена информация.

Междувременно атмосферата ставаше все по-културна. По стаите настана творческо движение. Влизаха, разговаряха, излизаха, пак влизаха; искряха чаши, трополяха токчета; от salle de jeu ехтяха клавирни вариации на „Oxygene” на Jean-Michel André Jarre. Само кураторката Бела продължаваше да страни – бе завряла лице в една репродукция на „Дамата с хермелина”.

–  Ех, Ленард, Ленард, „ Дамата с хамелеона” – каза тя, без да се обръща към някого (но така високо, че да я чуят всички), – кой го диша тоя ренесансов буквализъм, дарлинг!

– По коя иновация работите в момента? – обади се г-жа Мохито, – споделете, моля – после пална и опъна една предълга папироса.

– По „Скок-подскок” – възмути се Бибов. – Как по коя?

– „Скок-подскок”!? – ококори се г-жа Елза.

Г-жа Мохито се втрещи.И издиша пушека на къси откоси през лявата си ноздра.

Бела заскромничи.

– Не бих желала… още отсега… вероятно…

– Бела – възбуди се Бибов. – Хайде, сега!

– Говорете, Бела, не ни мъчете – проплака г-жа Елза.

– „Скок-подскок“ е замислен като уъркшоп– замига Бела, – но може да е и флашмоб, зависи от сезона. Участниците в него обикалят земята на куц крак.

– Моля? – изрева доктор Петър.

Бела не го отбеляза.

– Могат да стъпят на два крака само на Мачу Пикчу.

– О, не! Тук ще почина! – извика г-жа Рут и се задави с един фъстък.

– О, не! Ще починем заедно! – изстена и г-н Фарук.

Последва грохотно мълчание.

Чуваше се само часовникът в антрето.

Доктор Петър се изправи и на един крак заподскача към кухнята.

С това темата приключи.

4.

Арфов се бе отдал на любимата си лингвистика-алабалистика.

На какво му напомняха присъстващите ли?

Да видим.

Доктор Петър със зациклилата си глупост? На деепричастие, на какво друго.

А госпожа Рут с превзетото си нищоговорене? Разбира се, че на безглаголно изречение!

А Бедров, все поставящ съществителното пред епитета? Естествено, на ръждясал чарк от литературните автоморги.

С тия мисли жонглираше писателят Арфов, а г-жа Рут съскаше в ухото на господин Фарук:

– И тоя Арфов какво му харесват толкова? Ама моля ви се? Една приятелка чула, че бил същински мизантроп непрекъснато окарикатурявал живота, представяте ли си…

Русата съпруга общуваше с Беба. Тъкмо споделяше за първия си брак. Били на круиз до Малта, където, по думите ѝ, мъжът ѝ взел, та се гътнал от инфаркт, но останал с прекрасни спомени от Малта. После заговори за втория си брак. Били на круиз до Хонг Конг и…

При Хонг Конг се чу хлип – Беба изстена и се изпъна на стола. В тази поза извиси глас към мъжа си:

– Скъпи! Помниш ли Лондон, Бинг Бендът…

– …бинггг-бенггг…  – откликна съпруга ѝ.

– Скъпи!

– Да, скъпа…

– Ванггг…Гонггг!… Ванггг…Гонггг!

– …итонг…итонг…  – отекваше вносителят на итонг.

И се започна:

– …Кинг-Конг…

– …Хон-Конг…

– …шезлонг…

– …гонг…

Тогава удари стенният часовник.

– А т е н с и о н г! – включи се госпожа Елза. Сияеше на вратата със специалния си гост под ръка. – М а д а м з  е м е с ю, ето го и него – самият господин George!

– Прозит!* – ухили се господин  George и вдигна чашата си.

 

*наздраве/нем./

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗрение
Следваща статияОт правовата държава към държавата на сигурността