Извънредното положение е средството, чрез което тоталитарните управления са се установили в Европа. Първият акт на Хитлер, щом бива назначен за канцлер, е да обяви извънредно положение, което никога не е било отменяно.
Не ще разберем истинския залог на продължаването на извънредното положение във Франция [чак до края на месец февруари], ако не го разположим в контекста на радикалната трансформация на присъщия за нас държавен модел. Ето защо на първо място следва да се опровергаят твърденията на онези безотговорни мъже и жени политици, според които извънредното положение е щит за демокрацията.
Историците добре знаят, че истината е тъкмо обратната. Извънредното положение е средството, чрез което тоталитарните управления са се установили в Европа. В годините, предхождащи завземането на властта от Хитлер, социалдемократическите правителства на Ваймарската република често са прибягвали да извънредното положение, поради което може да се каже, че Германия още преди 1933 г. е престанала да бъде парламентарна демокрация.
Първият акт на Хитлер, щом бива назначен за канцлер, е да обяви извънредно положение, което никога не е било отменяно. А заради стъписването от престъпленията, които нацистите са извършвали безнаказано в Германия, много често се забравя, че тези деяния са били напълно законни, тъй като в страната е имало извънредно положение и индивидуалните свободи са били суспендирани.
Не виждам защо подобен сценарий да не може да се повтори във Франция: без затруднения си представяме как едно правителство на крайната десница би могло да използва за свои цели извънредното положение, към което социалистическите правителства вече са приучили гражданите. В една страна, в която извънредното положение е продължено, а полицейските операции постъпателно подменят съдебната власт, е редно да се очаква бърза и необратима деградация на обществените институции.
Сдържането на страха
Още по-вярно е и това, че днес извънредното положение се вписва в процеса, който принуждава западните демокрации да еволюират към нещо, което би трябвало да се назове държава на сигурността (Security State, както казват американските политолози). Думата „сигурност” дотолкова е навлязла в политическата реч, че може, без да се боим да сбъркаме, да се каже, че „интересите на сигурността” заемат мястото на онова, което някога се наричаше „държавен интерес”. Анализът на тази нова форма на управление обаче липсва. Държавата на сигурността не произтича нито от правовата държава, нито от онова, което Мишел Фуко наричаше „дисциплинарни общества”, ето защо е редно да се дадат някои ориентири с оглед на една възможна дефиниция.
В модела на британеца Томас Хобс, дълбоко повлиял на нашата политическа философия, договорът, който прехвърля власт към суверена, предполага взаимен страх и война на всички срещу всички: държавата е онази, която идва да сложи край на страха. В държавата на сигурността тази схема се преобръща: държавата се основава трайно върху страха, като на всяка цена трябва да го сдържа, ала извлича от него най-същностната си функция и легитимност.
Фуко показва, че думата „сигурност” се появява за първи път във Франция в политическите речи на физиократичните правителства (1) преди Революцията, като целта не е да се предотвратят катастрофите и глада, а напротив, те са оставени да се случат, за да могат по-сетне да се овладеят и насочат по най-изгоден начин.
Никакъв юридически смисъл
По същия начин сигурността, за която днес става въпрос, не цели да предотврати терористичните актове – което е доста трудно, ако не и невъзможно, защото мерките за сигурност имат ефект едва след удара, а тероризмът, по дефиниция, е серия от първите удари – а тя цели да установи нови отношения между хората, на базата на общ и безграничен контрол. Затова и толкова се настоява върху средствата, позволяващи да се осъществи тотален контрол над средствата за информация и комуникация на гражданите, включително чрез пълно изземане на съдържанията на компютрите.
Първият открояващ се риск е завоят към създаването на системна връзка между тероризма и държавата на сигурността: ако държавата се нуждае от страха, за да се легитимира, тогава тя трябва да произвежда терор или поне да не възпрепятства неговото възпроизводство. Виждаме как някои страни водят външна политика, подхранваща тероризма, а в същото време се борят с него във вътрешен план, като поддържат сърдечни отношения и даже продават оръжие на държави, за които се знае, че финансират терористични организации.
Второто, което е важно да се знае, е промяната на политическия статут на гражданите и на народа, натоварен с титула на суверен. В държавата на сигурността се наблюдава необратима тенденция към нещо, което бихме могли да наречем „прогресивна деполитизация на гражданите”, чието участие в политическия живот се свежда до изборните сондажи. Тази тенденция е още по-обезпокояваща, защото е била теоретизирана от нацистките юристи, които дефинират народа като неполитически елемент по своята същност, чиито закрила и растеж трябва да се осигурят от държавата.
Според тези юристи има само един начин този „неполитически елемент” да стане политически – чрез равенството по потекло и раса, които ще го различат от чужденеца и врага. В случая не става въпрос да отъждествяваме нацистката държава със съвременната държава на сигурността: това, което трябва да се разбере, е, че ако деполитизираме гражданите, те могат да излязат от пасивността си, само ако бъдат мобилизирани срещу чуждестранен враг, който не е задължително да бъде само външен (пример за обратното са евреите в Германия и мюсюлманите в днешна Франция).
Несигурност и терор
Тъкмо в тази рамка трябва да се разгледа ужасния проект за лишаването от националност на лица с двойно гражданство, който напомня за фашисткия закон от 1926 г. за денационализацията на „граждани, недостойни за италианско гражданство” и на нацистките закони за денационализацията на евреите.
На трето място, има още нещо, чието значение не трябва да се подценява, и това е радикалната трансформация на критериите, определящи истината и очевидността в публичната сфера. Онова, което смайва всеки по-внимателен наблюдател на терористичните престъпления, е пълният отказ от установяването на съдебна очевидност.
Докато в правовата държава едно престъпление може да бъде установено само чрез съдебно разследване, то в парадигмата на сигурността се задоволяват само с казаното от полицията и зависимите от нея медии – тоест две инстанции, винаги възприемани като слабо убедителни. На което се дължи и огромната вълна от постоянни противоречия при възстановяването на събитията, които отнемат възможността за проверка на истинността и увеличават възможността от фалшификации, като напомнят повече на брътвежи, отколкото на разследвания. А това означава, че държавата на сигурността има интерес гражданите – на които тя осигурява закрила – да пребивават в несигурност по отношение на онова, което ги застрашава, защото несигурността и терорът вървят ръка за ръка.
Същата несигурност откриваме и в закона от 20 ноември за извънредното положение във Франция, отнасящ се до „всяка личност, по отношение на която има сериозни основания да се смята, че нейното поведение представлява заплаха за обществения ред и сигурност”. Очевидно е, че формулата „сериозни основания да се смята” няма никакъв юридически смисъл и като такава препраща към произвола на онзи, който „мисли”, доколкото във всеки момент тя може да се приложи към когото и да било. В държавата на сигурността обаче тези неопределени формули, които винаги са се възприемали от юристите като противоречащи на принципа на правната очевидност, стават норма.
Деполитизация на гражданите
Същата неуточненост и същите двусмислици изникват в декларациите на мъже и жени политици, според които Франция е във война срещу тероризма. Една война срещу тероризма е противоречие в термините, защото състоянието на война се дефинира тъкмо чрез възможността да идентифицираш по сигурен начин врага, срещу когото трябва да се сражаваш. В перспективата на сигурността врагът – напротив – трябва да си остане неопределен, ето защо никой – нито вътре, нито вън – не може да бъде идентифициран като такъв.
Удържането на едно състояние на общ страх, деполитизация на гражданите, отказ от всяка правна очевидност – ето трите характеристики на държавата на сигурността, които има за какво да разбунят духовете. Защото това означава, от една страна, че държавата на сигурността, в която сме на път да се озовем, прави тъкмо обратното на онова, което обещава, тъй като сигурността означава тъкмо „липса на грижа” (sine cura), а тя, за сметка на това, поддържа страха и терора. Държавата на сигурността, от друга страна, е полицейска държава, защото чрез помръкването на съдебната власт значително се разрастват правомощията на полицията, която пък, щом извънредното положение стане нещо нормално, действа все повече и повече като суверен.
Чрез прогресиращата деполитизация на гражданина, превърнал се по някакъв начин в потенциален терорист, държавата на сигурността излиза от познатата област на политиката, отправяйки се към несигурна зона, където публичното и частното се размиват и чиито граници трудно се дефинират.
В. „Монд”, 23 декември 2015 г.
Превод от френски: Тони Николов
(1) Физиокрация (от гр. – „господство на природата) – икономическа теория от втората половина на XVIII в., чийто създател Франсоа Кене смята, че отношенията между хората трябва да се ръководят от свободното действие на естествения порядък. Б. пр.
Джорджо Агамбен (роден през 1942 г. в Рим) е един от най-изтъкнатите съвременни философи, който работи в сферата на политическата философия и биополитиката. През 1964 г. изиграва ролята на апостол Филип във филма на Пазолини „Евангелие по Матея”. Участва в семинарите на Мартин Хайдегер (1966-1968), преводач е на трудовете на Валтер Бенямин в Италия. Защитава дисертация върху творчеството на Симон Вейл. Преподава в университети в САЩ, Франция и Германия. На българския читател е познат с превода на „Homo Sacer” (Критика и хуманизъм”, 2004) и със своя коментар на „Разходката” на Роберт Валзер („Критика и хуманизъм”, 2014).
