2
1090

Не бой се, но говори, не млъквай

tdimova

 

 

Докато беше жив дядо Максим много усърдно се молех Господ да удължи дните му, въпреки преклонната му възраст, въпреки физическата му немощ. Знаех, опасявах се от  борбите за патриаршеския престол. Но това, което стана, надмина предчувствията ми. Станахме и продължаваме да ставаме свидетели на грозни, отблъскващи, непристойни сцени. И колкото са по-маскирани те с външно благочестие, толкова са по-отблъскващи и гротескни. Може би нашите архийереи са напълно лишени от сетивата да усещат гротеската, която създават.

Онзи ден чествахме паметта на светите трима велики Светители на църквата – Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, колоси на богословието и на духа и в същото време какво милосърдие, каква доброта, топлота и човещина. И не са само те. Всички светители, отшелници и мъченици, които честваме всеки ден, са пълно отрицание на картината, която наблюдаваме в нашата църква. И тази отблъскваща гротеска я създават не миряните, не свещениците, а уви, техни високопреосвещенства – нашите архийереи. Много пъти съм писала, добре, че в нашата църква има отец Иван от Нови хан, добре, че има дядо Добри, иначе картината ще е не само отблъскваща, но и отчайваща.

Наблюдавам лицата на хората по време на проповедта, която в повечето църкви е в края на светата Литургия. Въпреки че нейното същинско място е след прочитане на неделното Евангелие, тъй като целта й е да се разтълкува току-що прочетеното, току-що чутото Божие слово. Така или иначе – хората се приближават напред, скупчват се около свещеника. Очите и лицата им се разтварят, приличат на цветя, които очакват живителния дъжд. Очакват да чуят Словото, да получат подкрепа, да получат утеха и надежда, очакват онази опора, която ще им помогне да вървят през сивите коловози на бита и ежедневието. На никое друго място човек не може да види такива жадни очи, такова внимателно, съсредоточено изражение, такава самовглъбеност и душевна интензивност, независимо дали църквата е в центъра на София или в някое затънтено селце. Гладът по Бога е еднакъв навсякъде. Душите ни са жадни. Корените ни са пресъхнали. Ние, Божият народ, очакваме свещеникът да започне да тълкува интелигентно, грамотно, разбираемо, човешки Божието Слово. Очакваме свещеникът да усети, че около себе си има грешници, изядени от своите грехове, които именно заради това са дошли в църквата, именно защото са грешници, а не праведници. Очакваме свещеникът да усети, че ние, Божият народ, хората около него, сме в болка, в немощ, в болест, в незнание, в беда, в безпътица, в отчаяние. Че единственият начин да преодолеем своите немощи е да получим Божията подкрепа. Че именно той, свещеникът, е получил дара да дарява тази утеха на нас, Божия народ, сега.

Сега, тази неделя, на тази проповед. Следващата неделя може вече да е късно. Може вече да е безвъзвратно късно за някои от нас. Ние, Божият народ, очакваме свещеникът да се държи към нас така, както самият Христос би се държал с нас  – с проникновеност и обич.

Но кое е онова, което ние най-често виждаме и чуваме в църква?

Ние често виждаме формализъм, безразличие и бездушие. Често сме свидетели как светата Литургия се превръща в някакъв църковен ритуал, изпълняван на неразбираем език, чиято единствена цел в едни случаи е да разгърне парадната църковна пищност, а в други случаи, да приключи час по-скоро. Ние, Божият народ, оставаме като нещо отделно, отделено от този ритуал. Ние оставаме като наблюдатели, като зрители, като нещо външно, чуждо на Литургията, като нещо външно и чуждо и на ближния до себе си. Ние отиваме в храма, за да бъдем заедно с всички наши единомишленици в Христа, отиваме там, за да се молим заедно. Заедно. А не всеки поотделно пред различна икона. Тази липса на заедност в храма, тази липса на общност в църквата разкъсва целостта на молитвеното събрание, изпразва го от смисъл и съдържание и за мен е най-парещият, най болезненият проблем.

Как и защо изобщо се е получило, че ние се наричаме  всякак – миряни, енориаши, богомолци, вярващи, богомолен народ, само не и Божий народ, което е основното и най-правилното, най-вярното богословско понятие, върху което е изградена самата идея за църква. Ако нямаме понятие за Божий народ, неизбежно и задължително нямаме понятие и за Църква. Ако заменим това понятие с някакви други, по същество подменяме и същината на Църквата. Църквата е събрание, общност в името на Христос. Общност на благодарението на Христос. Ние се събираме всички заедно – епископи, презвитери и миряни, за да благодарим заедно на Христос. А не едни да благодарят, а другите да гледаме. Едните да участват в Евхаристията, а другите да ги наблюдаваме.

Често попадаме също на проповеди, пълни с баналности, клишета, назидателност, размахване на пръст, изпъстрени често с комични примери, които от респект и обич не цитираме. Понякога по време на проповед имаме усещането, че сме се телепортирали в XVIII век с неговия лексикален пейзаж  и с облекчение очакваме да излезем навън, в „нормалния” живот, защото този живот, това стоене тук, слушането на тези религиозни клишета, не е нормалният живот.

Не е нормално стотици хора да се стичат в четвъртък в 10 часа, за да слушат Киприановите молитви против магия, а тези хора да не ходят на света Литургия и да не се причастяват.

Не е нормално кичът в църквата да се шири така, както чалгата в обществото.

Не е нормално чиновническото поведение на епископа, чието единствено изречение след Литургията е: „Божието благословение да бъде върху всички вас“. Не е нормално епископът да изрича години наред това едно-единствено изречение към Божия народ и после да влиза в олтара с усещането, че неговите задължения са приключили.

Не е нормално псалмите да се четат така, че нищо да не се разбира, като че ли единствената цел на тяхното изчитане е то да се приключи час по-скоро. Не е нормално Светият синод да не издава нито едно духовно списание. Не е нормално Светият синод да издава по една книга на година, през времето на комунизма дори се издаваха повече. Не е нормално новините в синодалния сайт да се свеждат до еднообразна хроника кой архийерей къде е служил. Не е нормално Църковен вестник да е единственото периодично издание и съдържанието му да е винаги същото. В XXI век всичко това не е нормално.

Вярата е толкова естествена за човека, колкото дишането. Църквата е най-естественото място за вярващия, всъщност единственото.

И какъв зловещ парадокс само! – най-естественото място е пълно с най-неестествени явления.

Да даде Бог да имаме църква, която да премахне този зловещ парадокс. Която да насища глада ни по Бога. Която да ни приласкава нас, окаяните, недъгавите, грешните. Която да ни обикне. Която да напоява непрестанно душите ни.

Църква, която да привлича всички, които сега отблъсква и ги кара да търсят храна по разни секти, врачки и всякакви псевдодуховни общности и общества.

Църква, в която не само да се пее хубаво, но да се пее разбираемо, да се чете внятно. Църква, в която хората не се свират по ъглите,  не се усамотяват пред иконите, а хвалят в един глас, с едно сърце, с едни уста Бога и придобиват дръзновението, за което се молят и  живеят в това дръзновение.

Църква, в която хората са смирени, а не примирени, безгласни и безропотни.

Ще ви разкажа едно съкровена моя случка.

Когато се обърнах във вярата, изпитах потрес. Единственият мой начин да реагирам на този потрес беше да пиша. Но разбира се, че не се осмелявах – по безброй основателни причини. Не само че  отпъждах, дори не допусках самата мисъл да пиша за вярата и за всичко, свързано с нея. Но потресът живееше в мен и не ми даваше покой.

И в една дъждовна вечер се изгубих в един чужд и непознат град. Часове наред се лутах в тъмното, нямах чадър, нямах пари в себе си, нямах карта на града, обърквах се все повече, изплашвах се, подгизвах от дъжд и от студ, интуитивно усещах, че това изгубване съвсем не е случайно, че това е някакъв знак, урок, чийто смисъл още не зная, но по-късно ще разбера, непременно ще разбера, знаех, че трябва сама да се справя, сама да намеря пътя, да не се качвам на такси, да не спирам полицай, да не изпадам в паника и отчаяние.

Когато най сетне се добрах до хотела – още мокра и трепереща, направих нещо, което никога преди това не бях правила, защото го смятах за суеверие. Отворих Библията напосоки, за да видя до какъв стих тя ще ме изведе.

Не бой се, но говори, не млъквай. На този 9-и стих  от 18-а глава от Деяния на светите апостолите попадна погледът ми.

Не бой се, но говори, не млъквай.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияКратка история на войната
Следваща статияЧовекът сърце носи и е свързан с много нишки