Начало Идеи Дебати Как отминава комунистическото минало?
Дебати

Как отминава комунистическото минало?

Илия Троянов, Момчил Методиев
09.09.2012
2001

Защо носталгията по социализма и болезнената памет за комунистическите престъпления терзаят едновременно българското общество? Вижте гледните точки на писателя Илия Троянов и историка Момчил Методиев.

Илия Троянов: Тайната на архивите е спойката на клановете на мафията

Въпросът за преодоляване на миналото в България съвсем не е второстепенен – както смятат някои западни наблюдатели – а напротив, екзистенциално важен въпрос. Той е преплетен с огромното предизвикателство, тази страна да се освободи от затворения кръг на корупция и криминалност, на укривателство и злоупотреба, на търговия с наркотици и оръжейни далавери. Всесилието на досиетата пречи на борбата срещу организираната престъпност, на която винаги се набляга от наблюдателите на комисията на ЕС, тъй като зад мафията стои бившата Държавна сигурност във всички нейни мутации. Тайните на архивите са спойката, която поддържа различните кланове на мафията въпреки вътрешните й противоречия. Когато министър-председателят Сергей Станишев многократно заявява, че сега не е моментът да се рови в лошото минало (той има пред вид архивите), той всъщност казва: И днес отварянето на архивите ще увреди нашата власт.

През лятото на 2006 година, когато цялата страна с притаен дъх очакваше решението на Европейската комисия за присъединяването на България към ЕС на 1 януари 2007 година, отново се заговори за досиетата. Не защото съпротивата на гражданите е нараснала, а защото представителната открита реторика щеше да намали съмненията на Запада относно демократичните дефицити. Обстойните досиета на бившата Държавна сигурност до ден днешен са недостъпни. След „поврата” преди повече от 15 години досиетата или по-точно предположенията за съдържанието на досиетата продължават да служат като оръжия в политическите битки. Разкриването на дадено лице се прави от тайните служби, официални наследници на Държавна сигурност, които не само че разполагат с досиетата, но също така са и съхранили стария персонал. Достъп до тези архиви не се разрешава на никакво външно лице, на никаква независима комисия. Това не е изненадващо, тъй като старите щатни агенти са останали в тайните служби на новата ера заедно с апарата си от доносници и информатори-сътрудници.

Така топчето на българската рулетка попада все на някое ново име и само наивниците могат да предположат, че това става случайно. Публичната дискусия, която избухва след всяко разобличаване, се отличава със забележителна слепота. Никой не поставя решителния въпрос: при досиетата става въпрос за документи на репресивните структури на тоталитарния апарат – кой е извършвал репресиите и кой е бил жертва на тези репресии? Вместо това всичко се редуцира до въпроса, какво доказват досиетата и дали разобличеният се е провинил. В защита на доносниците и агентите се казва, „че са работили за националната сигурност“. Обаче тази дейност – нека да си припомним това – е била насочена срещу САЩ, страните от Европейския съюз и срещу НАТО. Значи от днешна гледна точка при тази защита на националните интереси е ставало въпрос за капитална грешка, ако не и за престъпление, тъй като тя е била насочена с всички средства на шпионажа срещу съвременните партньори. „Държавна сигурност по закон защитаваше интересите на Партията“, обяснява бившият ръководител на дирекция „Информация и архив“ към вътрешното министерство Серафим Стойков, „тя беше най-силното оръжие на партийната политика. Затова веднъж завинаги трябва да погребем идеята, че тя е работела в интерес на нацията“. Не може да бъде убедителен и често срещаният аргумент, че с шпионажа на никого не е било навредено. Първо главно управление на Държавна сигурност е извършвало убийства в чужбина, например да ликвидира представители на българската емиграция – по поръчка на Политбюро. Освен това в Първо главно управление са били повечето доверени лица на режима, деца на „активни борци срещу фашизма и капитализма“ както и членове на БКП. Много агенти от ПГУ и ВГУ (контрашпионаж) днес са успешни „бизнесмени“. Те подкрепят Българската социалистическа партия с надеждата, че произходът на състоянието им никога няма да бъде проверен на базата на досиетата и друга „класифицирана информация”.

Из книгата „Кучешки времена. Революцията менте – 1989”, „Балкани“, София, 2008.

Илия Троянов e роден в София през 1965 г. Когато е на 6 години, семейството му бяга през Югославия в Италия и получава политическо убежище в Германия. По-късно заминава за Кения, там баща му работи като инженер. Живее години наред в Бомбай и Кейптаун. Книгите му получават голямо признание първо в Германия, вече са преведени на повече от 20 езика. През 2006 г. романът му Събирачът на светове (за британския дипломат и пътешественик Ричард Френсис Бъртън (1821–1890) спечели наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Първият му роман Светът е голям и спасение дебне отвсякъде е в основата на сценария на едноименния филм на Стефан Командарев. Автор на книгите По пътя на Ганг, Номад на четири континента, Щурият глобус, Топене на ледовете и др. Ангажиран е дълбоко с темата за осмислянето на българското комунистическо минало. През 1999 г. в Германия излиза Кучешки времена. Революцията менте – 1989: безпощаден анализ на българския преход. Троянов пише в немскоезичната преса за архивите на ДС, олигархията, несправедливата демократизация в България. През октомври 2007 г. по телевизия ZDF бе излъчен филмът му за неразкритите престъпления в Белене, Ловеч и Скравена. От години  работи върху роман за българското комунистическо минало.

Момчил Методиев: Опитът на България е положителен, макар и мъчителен

Възможна ли е оптимистична гледна точка към осмислянето на комунизма в България? На пръв поглед отговорът е еднозначно отрицателен – двадесет и две години след 1989 г. в България продължава да съществува носталгия по социализма, медиите ни заливат с новини за чествания на Тодор Живков, книжарниците продължават да се пълнят с мемоарите на бившите функционери и офицери на режима. От темата се интересуват все по-малко хора, но интересуващите се продължават да влагат също толкова разгорещени страсти, колкото и преди двадесет години. Постигането на историографски канон по отношение на комунизма изглежда напълно нереалистична задача. Безспорно изглежда само едно – че когато става дума за осмислянето на комунизма, ние сме на опашката на всички страни от Европейския съюз. Възможно ли е, следователно, да има оптимистичен поглед към осмислянето на комунизма? Според мен отговорът е положителен.

Представеното тук мнение не си поставя за цел да преувеличава българските успехи в осмислянето на комунизма. Не оспорвам тезата, че най-важната битка в това отношение беше изгубена към средата на 90-те години, когато обществената енергия постепенно се изчерпа, за да бъде заменена от мълчанието и носталгията. Но целта е да се покаже, че усилията на гражданското общество в това отношение далеч не са толкова безплодни, колкото може да изглежда на пръв поглед.

България действително отстъпва от идеала, зададен от Източна Германия в началото на 90-те години, но едва ли може убедително да бъде защитена тезата, че този идеал е приложим извън уникалните исторически условия на Германия. Доколкото България има някакви успехи в осмислянето на миналото, те не се дължат на някакъв външен натиск (какъвто не съществува), а се дължат именно на гражданските усилия. Българският опит е всъщност доказателство, че надеждите за налагане на единомислие в отношението към комунизма отгоре-надолу (от европейските институции към местните политици и оттам – върху обществото) са по-скоро илюзорни. Стабилната основа, върху която се гради осмислянето на миналото, е когато този процес е движен отдолу-нагоре – от изследователската общност, гражданските структури и медиите към политическата класа, за да се стигне до приемането на някакви общоевропейски мерки. От тази гледна точка може да се каже, че опитът на България е положителен, макар и мъчителен.

Казаното дотук може да звучи разочароващо за привържениците на необходимостта от историографски канон – дори ако той бъде създаден, това ще бъде бавен и труден процес, не само в български, но и в общоевропейски контекст. Българският опит е доказателство, че убедителен за обществото може да бъде само дебатът, а не декларациите и още по-малко претенциите, че някой е носител на категоричната и цялата истина. Всъщност България вече е част от един общоевропейски дебат, в който споровете по отделни аспекти на комунистическото минало са по-скоро правило, отколкото изключение. Задачата на изследователите е да създават максимално убедителни и аргументирани мнения, които да се опитват да достигнат до по-широки обществени групи, включително и по пътя на художественото творчество. Не са илюзорни и надеждите, че тази дебатираща общност от историци, изследователи, журналисти и творци постепенно получава своето обществено признание.

Из статията „Осмислянето на комунизма от оптимистична гледна точка”, в. Култура”, брой 29 (2691), 27 юли 2012 г.

Момчил Методиев е доктор по история на СУ „Св. Климент Охридски“ и главен редактор на сп. „Християнство и култура“. Автор е на книгите: „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава“ (2010 г.), „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ ( 2008 г.), „Папите и тяхната империя. ІІ – VІІ в.“ (2002 г.). Сътрудник на Института за изследване на близкото минало. Изследвал е архивите на БКП в рамките на Проекта за историята на Студената война на института „Удроу Уилсън“ във Вашингтон, а в периода 1997-2008 г. е работил като дипломат в Министерството на външните работи.

Илия Троянов, Момчил Методиев
09.09.2012

Свързани статии