2
727

Парламентът лепрозорий
и гражданите

KYanakiev

В четвъртък (11 юли) вечерта, заедно с десетките хиляди протестиращи в София, присъствах на зрелището на едно символично суспендиране на българската демокрация.

Никак другояче не бих могъл да нарека гледката на достигналите своя абсурден максимум заграждения на идеалния център на София (един вестник ги изчисли на 380 дка), в средата на който сградата на Парламента изглеждаше двойно по-отчуждена от всеки друг път. За онези, които не живеят в столицата и които вероятно биват облъчвани с приказки, че протестиращите всеки път са „около 3000” (това „дежурно” число съобщавано от МВР вече стана анекдотично за софиянците), ще кажа, че всички, всички улици в периметъра между Софийския университет, паметника Левски,  бул. „Дондуков” и бившия Партиен дом бяха буквално запушени с полицейски барикади. Нямаше пресечка в този огромен периметър, от която човек би могъл да подходи към Парламента, чийто вход да не бе запушен с по пет-шест полицейски джипа или автобуси, пред които стояха плътно един до друг в по две редици десетки и десетки, екипирани „служители на реда”. Ако преброя така барикадираните улици и ги умножа по средния брой на въоръжените в полицейските редици, ако добавя към тях и онези (сигурно два пъти повече, скрити в автомобилите и автобусите без прозорци), бих могъл да предположа, че общият брой на „пазещите” подстъпите към Парламента сили трябва да е надхвърлял 1500 души. И въпреки всичко шествието на протестиращите успя да направи почти пълен кръг около този огромен заварден периметър. Вътре в него оставаха недостъпни поне десетина карета жилищни кооперации, сградата на Българската академия на науките, катедралният храм Св. Александър Невски, храмът Св. София, Националната Опера, Ботаническата градина, Факултетът по журналистика… И всичко това, за да бъде възпрепятстван достъпът до Народното събрание (най-вече до паркинга, където на другата сутрин щяха да пристигат с колите си народните представители).

Аз определям този безпрецедентен акт като символично суспендиране на българската демокрация (след близо четвърт век нейно съществуване), тъй като по същество той по най-оголен и брутален начин показа, че колегията, събираща се в Парламента, се е превърнала в панически уплашено от „народа” събрание; събрание, можещо да заседава вече само ако бъде опасано от цяла дивизия въоръжена полиция, можещо въобще да се събере само ако е невидимо за погледите на „гласоподавателите” си и да се разотиде само ако това става тайно. Заради дейността на това самоизолирало се от цялостния градски ландшафт, конспиративно събиращо се и конспиративно разотиващо се, глухо зазидало се в сградата си „събрание”, през цялата седмица в София вече са станали невъзможни утринните и вечерни богослужения в най-централните ни православни храмове, представленията в Операта (имаща още по-лошия късмет да съседства с всекидневно и допълнително барикадираната от членовете на нацията централа на „националистичната” партия на Сидеров)…

И ето аз казвам, че в подобна обстановка Народното събрание буквално етимологически е суспендирано, опразнено, подменено. В сградата му се събира една изгубила всякаква легитимност, уплашена, криеща се, гузна политическа олигархия, от чиито действия зад барикадите отдавна никой не се интересува, понеже и без това знае от какъв характер изобщо биха могли да бъдат те. Събира се – ако одиозният лидер на „Атака” благоволи да му осигури кворума – за да държи изпълнени с политическа злост към отсъстващия ГЕРБ, към хората отвън, към президента, към западните посланици и т. н. и т. н. речи или да предъвква с дни и дни няколкото мизерни „социални мерки”, които е „взело” от началото на функционирането си. И разбира се, най-вече за да продължава политическите пазарлъци за назначения, които сетне да наложи на все по-бутафорния „непартиен” премиер Пламен Орешарски, превърнал се – бедният – в същински бутон, който се натиска дистанционно ту от единия, ту от другия, ту от третия лидер на парламентарното мнозинство. След фалшивото „покаяние” за „грешката” Делян Пеевски, видели, че тъй и тъй хората не са склонни да я „простят” и да забравят, лидерите на въпросната политическа олигархия в Парламента буквално го „удариха през просото” и започнаха да изпращат на „независимия експерт” на премиерския стол цели серии от малки „делян-пеевчета”: сестрата на незнам коя си евродепутатка от левицата за шеф на НЗОК, еди-кой си провинциален дерибей от ДПС за поредния областен управител и т. н. С което напълно „обраха” от сцената на публичната реторика легендата за „експертния” характер на изпълнителната власт и за „независимостта” на премиера, на който „трябвало да се даде шанс да покаже капацитета си на технократ”.

Обкръжено всекидневно от двойния кордон на „народа” и на „респектиращите го” полицейски дивизии, Народното събрание, събирано и разтуряно по прищявката на Сидеров, се превърна в най-откровена работилница за политико-олигархични схеми, в пусто място, в санитарно-запечатан лепрозорий на политическия цинизъм.

Но ако депутатите и министрите на това управление с цинизма си, с все по-плътната и по-разширяваща се ограденост от обществото, с все по-задълбочаващата се глухота и слепота по отношение на него, действително суспендираха българската демокрация, тази последната преживява своето „второ раждане” на столичните площади и улици. Защото този път (за разлика от така харесваните от БСП, ДПС и „Атака” февруарски протести) своя глас и своята упорита решимост заяви един обществен слой, който ще проявя дързостта да назова най-сетне с действителното му (макар и толкова дълго и толкова дълбоко фалшифицирани и травматизирано) име – слоя на новата българска буржоазия. Казвам го смело, защото под „буржоазия” аз съвсем не подразбирам – по овехтялата и глупашка марксистка схема – прослойката на някакви „богати и охолни”, „експлоатиращи беднотата”, егоцентрични и тесногръди хора, а нещо доста по-различно. Подразбирам хората първо и преди всичко с градски манталитет, сиреч с манталитета на граждани („бюргер”, „буржоа” етимологически означава именно „гражданин”). Те биха могли да не са тъкмо „богати”, но действително са хора, които желаят да заживеят на равнището съвременната градска цивилизованост, с ресурсите на съвременния градски бит и имат волята да го правят благодарение на своите усилия, подкрепени от образованието и специализацията си. В този именно смисъл, дори марксоидите, издевателстващи върху гражданския профил на днешните протестиращи, напипаха нещо вярно, когато видяха в тяхното движение „бунт на богатите, образованите и красивите”. Да, немалко от тях са такива. Голямата част от тях, които са съвсем млади, все още не са „богати”, но биха искали да могат да бъдат такива, не се срамуват от това, гордеят се, че са образовани и претендират, поради това тъкмо да могат да стават заможни. Което пък за тях означава не да потънат в тъпите „схеми” и просташкото разточителство на „мутрата” (която започна да се нарича у нас „бизнесмен”), а да се ползват от един европейски (културен) потребителски стандарт, от един европейски (културен) обществен ред, от една европейска (културна) политическа инфраструктура. Защото и трите тези неща са в действителност богатство – много съществено и жизнено значимо за действителния „буржоа” („бюргер”, „гражданин”), във всеки случай повече от „Майбаха” и яхтата на „мутрата”. И да, да, тези хора действително са в определен смисъл и „индивидуалисти” и дори „красиви” (и двете представляват ценност за градския човек). Ето защо техният „бунт”, макар и решителен, не е мрачно-сърдит, нито истеричен и налуден (никой от тях няма да се самозапали като през февруари, например), а съвсем органично и естествено се съвместява както с чувството за хумор и усета за хепънинг, така и с толкова зловиждащата се на някои „еротика”.

Най-важното обаче е, че спрямо тази прослойка на новата „буржоазия” привичните лъжи и измами на „бесепарската” политическа олигархия са съвършено безсилни. Фокусите с пускането на мизерни петачета в грижливо пробити преди това джобове въобще не минават. Тези хора може и да не се ориентират добре в макроикономическите тънкости на бюджета, но усещат, че не могат повече да понасят „културата на бедността” – онази пагубна ситуация, повтарям, в която някой „отгоре” непрекъснато ти пробива джобовете, а сетне, когато напълно се отчаеш, че в тях нищо нито влиза, нито остава, започва да те залъгва с дребни „помощи”, давани на ръка. В подобна държава повече не желаем да живеем – казват тези протестиращи. Не желаем също да бъдем „народ”, маса, в която индивидуалностите систематично биват претопявани от шепа олигарси, политическите демагози, на които след това започват лицемерно да „облажават”, да „съболезновават” и да ги печелят на своя страна със социални мерки, повтаряйки спиралата на мизерията и безизходността отново и отново.

Ето защо най-накрая, острието на омразата на този протест, колкото и да се чудят обектите му, е насочен срещу българските социалисти (срещу БСП), а не например срещу „Борисов и Цветанов”, срещу „офшорния” Плевнелиев и т. н. Защото тези хора (за разлика от „февруарските”, които деляха цялата държава на „ние”, „народът” и „те” – „всичките политици” вкупом, всичките партии, партиите въобще) знаят кой е архитектът на тази задълбочаваща се вече четвърт век „култура на бедността” в България. И желаят да турят край на пагубната симбиоза между политическата олигархия на тази партия и произвеждания, поддържания и „съболезновавания” от нея „електорат” от политически безпросветни хора. Не се съгласяват да приемат повече за легитимно едно представителство на чистото количество, непозволяващо развитието и просперитета на родилото се вече у нас качество.

––

Лепрозорий – оградено място, лагер, в който през Средните векове са били изолирани болните от проказа.

(Б. а.)

 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияРеволюцията на средната класа
Следваща статияПорив към пречистване

2 КОМЕНТАРИ

  1. Много точна констатация и формулирано сравнение: лепрозорий. Защото сполетялата ни участ като нация е да бъдем докоснати от червената проказа. Атрофиралата плът, оголените кости, жестоките рани и деформации, ужасяващото бавно и грозно умиране на живото тяло са типични симптоми тъкмо за действията на червената проказна шайка. Но за разлика от Ордена на заразените кръстоносци, основал лазаретите, нашите, поразени с алени бактерии, другари имат за цел да вкарат в гроба съотечествениците си. И го правят: алчни, брутални, нагли, безочливи, прости, безсрамни, обезумели за имане и власт кретени. Какво ти средновековие, неандерталци да бяха в парламента, щяха да се сепнат, докато сегашната пасмина, битуваща в сградата, е някаква архи-първобитна и примитивна сган, същества без чувства и разум, направени само от прави черва – вход за търбух, изход за фекалии.
    Но сред тях изпъква дебелото дървеняшко упорство на Орешарски, провереният герой на седенките. И в кой лепрозорий ще се скрие , щом падне най-сетне презреният му кабинет? Вероятно ще го утешат като посланик в Северна Корея или Куба. Юда поне се е обесил.