2
800

Писмо до протеста

TNikolov

Чувствам се длъжен да напиша тези редове, защото годишнината от протеста на 14 юни пак ни събра на площада, но в еуфорията от развръзката не успяхме да разменим дори няколко думи. А и нямаше как: на улицата отново излязоха хиляди хора, при това много различни – „сияйни”, но не непременно „великолепни” (задължително „красиви” и „интелигентни”), както ни обласкават противниците ни; хиляди гласове, които имат мнение и сигурно имат какво да кажат, но го спестяват, за да не разводнят политическото си присъствие на „агората” с политиканска какофония.

За което съм лично признателен на тези „3000” (изброени от полицията), чиито имена едва ли някога ще науча, макар че с радост бих стиснал всяка една ръка поотделно. Към тях, към всички нас са насочени тези размисли. Пред очите ми, върна ли лентата назад, изникват толкова много лица и жестове, толкова разговори в дъжд, студ и пек. Година по-късно, край фонтана на площада, носещ името на нашата „Независимост”, видях много проходили и пораснали деца, които преди време бяха носени от родителите си.

За това време порасна българското гражданско общество. Проблемът е, че държавата ни деградира.

Затова първо питахме и продължаваме да питаме „кой?” Не сме се отказали и нямаме ни най-малко намерение да се откажем, въпреки невнятното мучене, което продължава да се разнася от политическите централи или от надянатата върху изпълнителната власт „маска Орешарски”.

Въпросът „кой?” е основополагащ въпрос. В него е разковничето на още по-фундаменталния въпрос „кой кой е?” в българската политика.

Затова всички хора, които питаха „кой?”, продължават да питат. И те питат не само Делян Пеевски и не само „за” Делян Пеевски. Не възвеличаваме Пеевски, той е само безобразното лице на корпоративното загнояване на българската политика, затова след неговото назначаване в ДАНС на паметния 14 юни циреят се спука. Ала не от само себе си, а с помощта на протеста – това е историческата истина. Десетките хиляди граждани, излезли на „агората”, промениха статуквото, а не задкулисните играчи, които още не могат да се споразумеят „кога“ да подадат оставката на Орешарски от негово име.

Протестиращите парализираха задкулисието, откъдето, покрай паниката, бликна и цялата тази взаимна и корпоративна омраза. И ето как онези, дето се канеха час по-скоро да се разправят с протестиращите, днес взаимно се „поръчват” и наддават за главите си. И се надцакват с „разкритията” си: как Пеевски, според Цветан Василев, се мислел за „властелина на държавата”, и как Цветан Василев, според Пеевски, имал  апетити да става премиер. Ето срещу това отвратително задкулисие гражданите протестираха.

А какво да кажем за „фасадата” на кабинета, за „клетия Орешарски”, дето опра пешкира? Само си представете неговата „маска” след шест месеца, когато НСО свали охраната му, бранеща го с кевларено одеалце. Не ме разбирайте превратно, не му желая нищо лошо: питам се само как ще тръгне из софийските улици, как ли ще гледа хората в очите, как ли ще понесе горчивите думи, които ще му изговорят в лицето…

Важен урок за българските политици, откакто е налице гражданското морално безпокойство, защото обществото беше изпаднало в летаргия.

Но то се пробуди. Събудиха се и най-младите, дето довчера смятаха, че политиката е толкова мръсна работа, че не си струва да се занимават с нея, защото видяха какво може да им дойде до главите. Нищо, че сетне ги клеймяха като „хунвейбини”, дето само „рипат, окупират и вувузелят”.

И в това е истинската голяма победа на протеста, която най-много изнервяше противниците му и навярно все още смущава съня им.

Защото протестът не е метеж: той бе в правото си да накаже властта и в този смисъл наистина „катурна” правителството „Орешарски”, но не е и помислял да „качва” правителства, още пък по-малко да „връчва” властта в ръцете на Бойко Борисов, на „реформаторите” или на когото и да било другиго.

Ако някой още не е разбрал, съставът на бъдещето българско правителство ще се реши на вот в началото на есента. Такива са правилата на демокрацията. А после ще видим.

И, второ, протестът не прерасна в политическа партия. Настоявам особено на това, защото то е много важно с оглед на доверието, което трябва да цари в гражданското общество. Хора или групи от протеста могат и са в пълното си право да участват на предстоящите избори, както повелява съвестта им. Но в лично качество.

„Юнският протест” не повтори грешката на „февруарци”, които се явиха на изборите и резултатите им бяха плачевни. Тоест съвсем обясними – едно е да действаш като гражданин, друго – като политическа сила. Едно е да протестираш, друго е да искаш да влезеш във властта. Гласоподавателите могат да се солидаризират с протеста ти, но изобщо не е сигурно (с оглед на друга преценка), че искат да те видят в следващото Народно събрание. Затова там няма да има „партия на протестиращите”, „партия на студентите и преподавателите” и тем подобни партии на българските жени или мъже. Съществуват достатъчно политически формации, които, ако вземат властта, трябва да управляват под контрола на пробудилото се гражданско общество.

Това е вторият голям урок за българската демокрация, който би трябвало да се запечата в съзнанието на всички участници в движението за свобода. В противен случай „свободата отново ще бъде бежанка от лагера на победителите”, според сполучливия израз на Симон Вейл.

И най-накрая, не мога да не поздравя протестиращите, че те с достойнство понесоха изпитанието и не се побояха от кофите с лепкава пропагандна кал, с които ги обливаха платени поддръжници на властта.

Какви ли само не бяха изкарвани те, „протестърите”? „Слуги на Бойко и на Сорос”, „платени черносотници” и „маниакални егоцентрици”, лишени най-главното „от добър вкус“ („кой” ли ни го казва?). И още: „рушители на държавата” и „аморални типове”, които след шествията по „Цариградско шосе” безчинстват из „Борисовата градина”. И още: „охолни плутократи”, разхождащи децата и домашните си любимци, открито въстанали срещу „бедняците”, чиито интереси се отстоявали единствено и само от най-социалното правителство на „най-орешарския премиер” на най-корпоративното задкулисие, което по признанието на „новия политик” Бареков ронело сълзи за всички „унизени и оскърбени”. Сюжетът е прелюбопитен: някой нов Достоевски току-виж пренаписал в тази светлина „Престъпление и наказание”.

Годината на протеста в най-новата ни история наистина промени много неща, но най-важното е, че ги постави на местата им. Тя събра в едно „хората с добра воля” и скара до смърт някои от „най-лошите”. Свалиха се немалко маски. Много хора проявиха най-доброто в себе си, други морално паднаха, и то неподозирано ниско. В историята има място за всички – и за хората, които водени от идеите за свобода и справедливост вървяха дни наред под палещите лъчи на слънцето или по заледените жълти павета, както и за продажните съвести на хора, които вопиеха, че щели да стрелят „като Селинджър с пушка” по „хунвейбините” или пък от национален ефир зовяха полицията да смачка студентите. Историята е памет: нищо не е забравено и никой не е забравен.

Затова, връщайки се към хората, които виждах по площадите цяла година, искам да им кажа само едно: вие успяхте, защото взехте съдбата си в свои ръце. И оттук насетне не бива да ви стряска нищо. Безвремието свърши. А заедно с него и унизителното чувство за безпомощност и безсилие.

Вече е ясно, че излизайки на „агората”, гражданите могат да отменят една чудовищна несправедливост или да променят съдбините на страната си.

В едно свое есе Чеслав Милош настоява, че „в исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всъщност всичко зависи от човека”.

И тази истина особено ясно се разкрива днес. Година след историческите български протести.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЕх, тази любов…
Следваща статияЗа буквите

2 КОМЕНТАРИ

  1. Джурасик парк и протестите

    Българското социално-политическо израстване има нещо общо с еволюцията в света на растенията и животните. Бавно, мъчително, с лутания, грешки и разочарования, но все пак някак напред и нагоре. А пък и със странни и временни „продукти“, появили се на сцената, за да запълнят някоя ниша – временни, но понякога страшни, понякога – смешни, понякога озадачаващо абсурдни. Като птицечовката Бареков; тасма…нийския дявол Сидеров; октоподът ДПС, плътно следван от облак скаридки с имена като бай Хасан и леля Фатме; неизтребимите хлебарки БСП, водени от хиени, койоти, плъхове и змии; носорогът Бойко; сурикатите от Реформаторския блок и стада от мадагаскарски хамелеони.

    След 1878 народът ни се връща на европейската сцена със зародишни и мъгляви разбирания за държавност, общество и политика. Следват 1908 със Съединението, войните и катастрофите от 1912-1918, които само задълбочават мъглявостта. Що-годе нормалното ни развитие през 20-те и 30-те години на миналия век е брутално прекъснато от Втората война, след което следват 45 години социализъм. А оттогава – 25 години „преход“. Кога да се избистрят мъглявините, кога да помъдреят политици и избиратели, кога да съзреят нормални институции и обществени отношения? Кога да покълне цъфне и върже усещането и разбирането за държавничество, още повече че почвата на самия ни национален характер е камениста, а нивата на ценностите ни – крива и трънясала?

    Цялата ни най-нова политическа история наистина прилича на бавна, изключително мъчителна и несигурна еволюция, пълна с абсурди, проби-грешки и задънени улици. Има и доста опити да се наложат „еволюционни решения“ наготово, внесени отвън, от старите и зрели демокрации, но това е все едно да внесат англичаните зайци за ловни забавления в екосистемите на Нова Зеландия. Там, между другото, еволюцията дотогава е текла по свои, ендемично-уникални пътища. Не е имало бозайници. Много птици са без крила. Няма широколистни дървета, т.е. няма падащи листа наесен, които да хранят микроорганизмите в реките, които на свой ред да хранят ракообразните, които на свой ред да отхранват риби, т.е. реките са безрибни. Английските зайци се размножили и загризали корите на дърветата, а те – понеже нищо никога не ги е гризало – не се възстановявали, а умирали. Англичаните хладнокръвно и арогантно внесли лисици, опосуми и прочее порове да ядат зайци, обаче се оказало, че те предпочитали не да тичат като луди след дългоухите, а да ядат трътлестите и бавни безкрили птици. И дори някои видове, научени да бъдат миролюбиво-вегетариански в Стария свят, там се настървили на месо.

    По същия начин ние импортираме политически модели в собствената си ценностна и културална среда, налагаме чужди схеми върху една ендемично-уникална ценностна и, а оттук – и политическа и социална – действителност. Ето как по-точно.

    Демокрацията не е перфектна система за социално управление. Това е ясно, откакто е създадена. И пак оттогава обществата търсят начини за неутрализиране на присъщите й недостатъци и създават системи за контрол на властите както помежду им, така и от страна на гражданството. Има някои всепризнати и всеобщо прилагани принципи в това отношение, но има и достатъчно шарена палитра от национални и регионални различия. Има варианти на еднокамарни и двукамарни парламенти, на различни монархии и типове републики, на разнообразни избирателни системи и институционално държавно строителство. Това е така, защото различните национални култури всъщност са различни „очила“, с които се гледа на света, различни житейски философии, различни интерпретации, влагани смисли в случващото се, различни оценки на това, кое е допустимо, приемливо и „естествено“ и кое – не, различни комбинации от ценности и ценностни приоритети. Никъде няма кристално чиста политика, никъде няма общество с изкоренена докрай корупция; в познатата ни вселена законът не се прилага идеално справедливо. Но навсякъде обществата търсят и постигат някакви относително приемливи нива на тези демократични болести; навсякъде се формира някакъв „обществен договор“ и някакви политически поведения и говорене, някакви степени и форми на официално лицемерие, успокояващи масите и осигуряващи условия за обществено-икономическо възпроизводство.

    Ние сме странни, стърчащи, на европейски фон с няколко най-важни особености. Обичаме да наричаме държавата си „Абсурдистан“ и имаме лавина от очевидни основания за това. Повечето от нас биха изреждали дълго и убедително, а общият списък би се получил потискащ и отблъскващ. Достатъчно е тук да подхвърлим само ключови думи, за да започнат да изпълзяват примери. Политика, партии (БСП, ДПС), избори (купуване и контролиране), държавни институции и назначения, здравеопазване, образование, правосъдие, полиция, прокуратура, парламент, медии, енергетика….
    Защо, обаче, всичко това е такова, каквото е? Някой ще каже „Ченгеджийска държава“, но защо Чехия не е ченгеджийска? Някой ще се вторачи в БСП/БКП като един от основните корени на злото в България, и това ще бъде така, но защо в Полша нямат тяхно БСП? Тези от БКП/БСП ще подиграват Бойко, но защо Германия (а дори Гърция и Италия) няма Бойко? На човек му секва дъхът от ходещата абсурдност на фигури като Доган, Бареков, Сидеров, но тях защо ги има?

    Под всички непосредствени причини за собствената ни куца съдба през последните десетилетия има една по-дълбока причинност. Политиците ни са особено нагли, крадливи и лъжливи, защото е възможно да бъдат такива. Правосъдието, полицията, здравеопазването, образованието са такива, каквито са, защото е необходимо да бъдат такива, предизвикани, са, причинени са; те са инструмент, а не причина за състоянието на обществото, държавата, отношенията, икономиката ни. Първопричината на всичко сме самите ние. Има и съдба, има и късмет, има и шанс, но по-голямата част от детерминантите на нашето съвремие са заложени в самите нас. Във всеки от нас и във всички нас заедно, в националната ни култура, в начините по които мисли, в нещата, които приемаме и отхвърляме, в преценките и поведенческите ни избори, в нивата ни на мислене и морал. Всеки от нас носи Сидеров, Доган, Станишев, Бойко, Кунева, Кольо Колев и т.н. в различни пропорции. И в крайна сметка начинът, по който живеем, е продукт на нас самите. Задкулисието, безпределната наглост, алчната грубост, че – ако щете – и начинът по който караме по шосетата и паркираме по улиците – за всичко това сме отговорни именно ние.

    Българският ни свят – колкото и възмутителен и абсурден и разрушителен да ни изглежда – е толкова естествен и предвидим резултат на това, което демонстрираме като национална култура! Не ви харесва? И на мен. Предпочитате някой друг или нещо друго да са ни виновни? Няма полза от такова залъгване, защото докато си припяваме плиткоумно приятни за ухото ни мантри за собствената си изключителност и минало величие, затъваме все повече в едно обидно, недостойно, безперспективно, а все повече – и просто непоносимо битие.

    Основният ни културален проблем е в завистливия ни индивидуализъм, в неспособността ни да озаптим нарцисизма и алчността на егото си, за да допринесем за едно общополезно „ние“, в поединичното ни спасяване при кризисни ситуации, когато не се изправяме заедно срещу злото или грозното, а като мишки се крием зад дуварите на индивидуалното си добруване и се адаптираме към всичко и всеки. Това изглежда отвън като „прословутото търпение на българския народ“, но не е точно търпение. Изглежда мъдрост, но в края на деня се оказва, че не е точно това и че в стремежа си да сме печеливши всеки за себе си, всички сме губещи. А иначе сме умни, интелигентни и в т.нар. когнитивен, и в „уличния“ смисъл на думата. Което в случая е по-скоро недостатък, отколкото предимство. Същият този рефлекс за поединично спасяване позволява над главите ни да се вихрят какви ли не недоразумения, оказали се политически и социален елит. Позволява да ни се подиграват в очите. Позволява държавата да крета по ръба или да се срива като в момента, да сме най-болната, рано умираща, бедна и нещастна нация в Европа, да се давим в чалга и простотия. Същият този рефлекс е толкова заслепяващ и силен, че не ни позволява да видим как поотделното ни добруване ще бъде силно ограничено, ако не направим нещо за общото, за „нас“ и за „ние“.

    Протестите през последната година са мъничък лъч надежда. В основата им някъде има едно крехко стъбълце на различността, на промяната, на нормалността. Няма на какво друго да се надяваме и в какво друго да вярваме, освен в енергията, която е предизвикала тези протести и в благоразположението на Бог към тази общо взето безбожна нация. Иначе ни е спукана работата.

    Така е тук. А в Англия лисиците гонят зайци, птиците летят и в реките плуват риби.