0
1685

„Професорско каре“: Фанатизмът

Няма креативност в позицията на фанатизма, това е най-непродуктивната позиция, защото тя отказва да се разгръща – Георги Каприев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев и Калин Янакиев.

Владимир Градев: Сред различните теми, по които се събираме да разговаряме, се налага да обърнем поглед и към случващото се около нас, в нашия свят. Той е изпълнен, уви, с насилие, често предизвикано от фанатизма. Предлагам днес да поговорим за фанатизма, за неговите характеристики и връзките му с прозелитизма и традиционализма. Откъде идва той и какво го мотивира? Мнозина дават единствено социологически и психологически обяснения за фанатизма, можем ли да се задоволим с тях?

Калин Янакиев: Не мисля, че това е достатъчно. Често пъти казват, че фанатикът е силно привързан към някаква кауза, че изпитва много силни положителни чувства или любов към нещо. Но аз не мога да си представя словосъчетанието фанатик на човеколюбието, да кажем. Няма такова нещо. Там е работата, че изглежда фанатизмът е прикриващ се зад любовта комплекс на някаква невероятна омраза или една парадоксална отбраняваща любов, която няма доверие на онова, което обича, и поради тази причина е насочена преди всичко към онова, което заплашва обичания обект, обичаната кауза. Поради тази причина фанатизмът изглежда е много повече свързан с омразата.

Георги Каприев: Мисля, че в основата на фанатизма стои много тежък интелектуален дефицит. Какво имам предвид? Преди години със Стилиян Йотов преведохме една вестникарска статия на Хегел, която гласи: Кой мисли абстрактно? И отговорът на Хегел е, че абстрактно мислят необразованите. Може би трябва да обясним думата ungebildet, която, разбира се, означава необразован, но означава още недооформен, неформиран и в този смисъл недовъзпитан. Абстрахирането, казва Хегел, е да вземеш една черта, една характеристика на нещо и с това да изчерпиш цялото нещо. Аз мисля, че фанатикът прави това и то в две посоки. От една страна, той абстрахира от предмета, който му е легнал на душата и с който се идентифицира, някаква негова черта, някаква негова характеристика. Тази характеристика е така подбрана, щото да е чужда на всичко останало, което е наоколо, и на много неща вътре в самото това нещо, на което той е фанатик. От друга страна, той абстрахира характеристиките на другите – от нашите, от чуждите. Ако ти си като него, ама като него – абстрахиращ, тогава всичко е добре, ще се разберете прекрасно. Ако не си, ти си чужд, дори да залягаш за същата кауза. В този смисъл според мен в базата на фанатизма, повтарям, стои тежък интелектуален дефицит.

Цочо Бояджиев: И не просто интелектуален, той е в някакъв смисъл и манталитетен. Това е и нежеланието да погледнеш на предмета в неговата цялост, в неговото многообразие. Мога да дам пример с един наш колега в близкото минало, който за разлика от много други страстно четеше съвременни автори, без да придобива за себе си нищо, тъй като ги четеше през една определена гледна точка. В този смисъл той бе необразован в плана, за който ти спомена – недооформен. Той не получаваше духовно формиране в резултат на заниманията си със своя предмет.

Владимир Градев: Действително фанатизмът е неспособност за критично мислене, неспособност за разиграване на различни позиции. Но тук не става дума само за психологически дефицит, при фанатизма можем да говорим – ако видим и етимологията на думата, която идва от храм (fanumсвещено място, храм, б. ред.) – за сакрализиране на собственото убеждение, което се възприема не просто като истинско, а в някаква степен като свято. Фанатикът е този, който превръща – в която и да е област, особено силно виждаме това в религиозната сфера – своята истина в абсолютна. Той не просто я абстрахира, но я сакрализира и абсолютизира. Ако някой много обича нещо, например да чете или се превърне във фен на някакво течение, ние бихме могли да бъдем толерантни към него, бихме могли да бъдем толерантни към неговото убеждение, но фанатикът сякаш не ни позволява да бъдем толерантни по простата причина, че иска да наложи като сакрална, като свещена, като абсолютна своята истина на всички околни и на нас самите.

Калин Янакиев: Мисля, че една от основните характеристики на фанатика е, че той не преживява себе си като носител на своите собствени убеждения, той се идентифицира с нещо по-голямо. Комунистическият фанатик например е, ще го кажа малко афористично, избран от самата история, чрез него действа самата история. Комунистите бяха фанатици на своята идеология, защото се чувстваха избрани, излъчени от самата история, те бяха фатума на самата история. Превръщайки историята в някаква необходимост, в нещо, което се развива по необходимост, в някаква идея, която историята осъществява, те виждаха себе си като оръдие на самата тази история. Това дава на човека, който изповядва подобно верую, невероятно голямо самочувствие – не, това не е мое убеждение, това е действие на самата история, аз съм гробокопач на капиталистическия строй, защото капиталистическият строй ме е произвел, за да го погреба. В този смисъл аз не представлявам себе си, аз представлявам някакво много по-крупно цяло.

В днешно време ислямският фанатик действа от името на самия Бог, на самия Аллах. Бихме могли да попитаме един ислямски фанатик – кой ти дава правото да убиваш, да унищожаваш млади хора, да унищожаваш деца, както се случи преди няколко месеца в Манчестър? Кой ми дава правото ли, ами аз съм оръдието на Аллах, чрез мен действа Аллах. Ако го попиташ защо Аллах не действа сам, той ще ти отговори – как да не действа, ето, аз действам от негово име. Това присвояване на Абсолюта изглежда е един от базисните извори на фанатизма. Ти забравяш, че си креатура било на идеята, било на Бога и се отъждествяваш със самата тази идея или със самия Бог, от името на Когото действаш. Поради тази причина ти си буквално непробиваем, ти имаш зад себе си Абсолют, ти действаш от името на Абсолют.

Владимир Градев: Оттук идва и неговият интегрализъм. Той не просто иска да остане в своя храм, в своята частна сфера, която е ясно разделена на профанно и свещено, воден от желанието си за интегрализъм и тоталитаризъм, фанатикът иска и смята, че е длъжен да наложи своя възглед на всички, цялата земя например трябва да се оцвети в зеления цвят на исляма. Ако той бе склонен да остане в своята сфера, ако не изискваше от другите да изповядват неговите убеждения и не упражняваше насилие върху тях – както членовете на една секта, които се затварят фанатично в себе си – в името на търпимостта и съжителството ние бихме били толерантни към него, дори когато не приемаме възгледите му. Не можем обаче да бъдем толерантни към насилието, към желанието за заличаване на границите между свещено и профанно, към логиката на противопоставяне, която според мен е основна движеща сила на фанатика, тъй като той не може да утвърди собственото си убеждение, не може да утвърди собствената си вяра, без същевременно да задължи другия, да упражни насилие върху него и дори да го унищожи.

Цочо Бояджиев: Действително става въпрос за частна позиция, въздигната в ранг на всеобщност. В такива случаи търпимостта е наистина невъзможна. Тази позиция се изразява обикновено в една особена истеричност. Ако фанатикът бе дълбоко убеден в правотата на своето поведение, той би оставил историята сама да свърши работата си. Не мога да дам пример с християнския фанатизъм, но добре познаваме комунистическия, там имаше такава нагласа, че каквото и да става, историята ще наложи своето решение, а аз чисто и просто съдействам, включително в името на някакво вътрешно удовлетворение, че съм на правилната страна.

Георги Каприев: Фанатикът не просто е забравил, че е творение, той забравя и дори си забранява да бъде творец. Ако използваме християнската терминология, бихме казали, че имаме акривия (ἀκρίβεια) – тоест това, което е строго предписано и строго формулирано (правилото), и икономия (οἰκονομία) – разширителното, креативно тълкуване на това правило, а не неговото прескачане или неспазване. Та фанатикът е човек на акривията, на предписаното му, човек, който не интерпретира, човек, който казва: писано е, ще стане, независимо дали има текст или не, дали идеологията е писмено формулирана или не.

Няма креативност в позицията на фанатизма, това е най-непродуктивната позиция, защото тя отказва да се разгръща – това е и така трябва да бъде. Затова мисля, че тя няма нищо общо с консерватизма. Консерватизмът не е консервиране, както си въобразяват някои в България, консерватизмът е иновация с оглед на традицията, тоест една традиция, която има за свой принцип иновацията, каквато впрочем е християнската традиция, макар, разбира се, не само тя. Така че тъкмо фанатикът е консервата, при това с етикета върху нея и затова аз гледам на фанатизма не просто негативно, а със страх. Страх от какво? Страх за самото човечество, за неговото саморазгръщане, за неговата характеристика. Фанатизмът обезчовечава човешкото, така ще кажа аз, и затова ми е притеснителен във всичките си форми, било то религиозни, било то политически, било то академични, националистически и всякакви други.

Калин Янакиев: У фанатикът има едно базисно противоречие, той действа от името на Абсолюта, чрез него самият Абсолют действа и оттам идва неговото невероятно самочувствие – това не е нещо, което аз съм измислил, това не е нещо, в което аз съм убеден, това е историческата необходимост, това е самият Бог, аз съм негово оръдие. Базисното противоречие е следното – ако действително историята се движи по някаква необходимост, ако тя не е нищо друго освен осъществяването на една абсолютна идея, на „единний светъл комунизъм”, който ще настъпи неминуемо, след като се изчерпят антагонизмите на историята – раждането, изцеляването на този политически абсолют, който трябва да дойде накрая – защо ти трябва да действаш, нали историята действа. От една страна, той ще каже: историята ме е грабнала и ме е направила свое оръдие, от друга страна, обаче той го прави с такъв ентусиазъм, с такова себеотрицание, че започваш да си мислиш, че без него тази историческа необходимост няма да се осъществи.

Кое е вярно в такъв случай? Твоето волево действие, в което действа историята, или историята, която те взема и те кара да действаш по този начин? Ето го базисното противоречие на фанатизма. Но тук има – и това е много важно – някакво своебразно човекобожество, не богочовечество, а човекобожество. Да си въобразяваш, че си оръдие на самия Абсолют – било то на историята, било то на Аллах, било то на Бога – въобще е крайно опасно. Това е прелест духовна, ако трябва да се изразим на един собствено религиозен език. Ти си креатура, ти си този, когото Бог спасява, а не този, който спасява Бога, Абсолюта, както излиза при фанатиците.

Владимир Градев: Но защо тъкмо днес според вас религиозният фанатизъм се връща с особена сила? Днес например трудно бихме открили някакъв тип комунистически фанатизъм, останала е сякаш само Северна Корея. Защо обаче се връща религиозният фанатизъм, защо тъкмо той е големият проблем в нашия съвременен свят, който сякаш би трябвало да откаже хората да си присвояват Абсолюта?

Георги Каприев: Ще се върна към тема, която сме обговаряли тук и в предишни разговори. Тази несигурност на съвременния човек, несигурността кой съм аз, как да определя себе си, по отношение на какво да се определя, при това не като обърнат насам или натам, като сложен, разнообразен и многоизмерен, а като еднопорядков, като еднотонен във всяка ситуация. В днешно време има някакъв ренесанс на фанатизма, бих казал по-точно, че има по-голяма чуваемост на фанатизма. Той всъщност никога не се е губил, но сега е много по-шумен, вдига много повече шум около себе си. Да, имаме религиозен фанатизъм, аз мисля не само ислямски, ислямският е просто по-зловещ, защото взима повече жертви, но фанатизмът се възражда и на други места, възражда се например националистическият фанатизъм. Защо е така? Ами това са най-лесните групови идентификации, няма по-лесна групова идентификация от това да кажа аз съм мюсюлманин, християнин, юдеин, будист, да извиняват будистите, те са кротки хора, или – аз съм българин, французин и какъв ще да е. Така се самоопределям, че да съм винаги в единия тон, тоест аз съм тонът на камертона, аз следвам камертона и оттам нататък съм винаги безпогрешен в своите преценки – това, за което говореше преди малко Калин Янакиев. Това е много лесно, то не само е лесно, то е ужасно удобно, то ми дава възможност да се чувствам сигурен в себе си, а не във всяка ситуация да преценявам конкретно, да импровизирам, да се съобразявам с едно или с друго. Няма какво да се съобразявам, другите ще се съобразяват с мене. Ето това е позицията на фанатизма.

Цочо Бояджиев: Плюс нежеланието на мнозина да разглеждат структурата на човешкото битие като битие със света и битие с другия. Този егоцентризъм, който е определящ за векове историята на европейската цивилизация, сега като че ли си пое нов дъх и именно тази едномерност на идентификациите изглежда най-лесният начин да запазиш интегритета си. Аз недолюбвам това провокативно изказване на Бъртранд Ръсел – в едно интервю репортерът му задава въпроса бихте ли умрели за идеите си, а той отговаря: „Не бих умрял, защото те може би не са верни, не са истинни”. Това разпластяване на Аза, което е в случая действително хранително, то е някак продуктивно в епохата, когато се опитваме да обясним живота по всевъзможни начини чрез технологиите, но и чрез опростяването на описанието на човешкото битие, прави много лесен входът към фанатизма.

Владамир Градев: Не само Ръсел, но преди това и Галилей казва: И все пак тя се върти, и съвсем спокойно приема, каквото му казват, защото знае, че научната истина ще се наложи. Това, което каза Георги Каприев, ми се струва особено важно, защото индивидуалният фанатизъм остава сякаш по-скоро в рамката на собствената психопатология. Фанатизмът се превръща реално в проблем, когато се усили от някаква общност. Както религиозният, така и националистичният фанатизъм очевидно е реакция против модерността, против това разпадане на сигурността и на идентичността, той е израз на всички фрустрации и ресантименти, които това поражда и които са проблем на всяко демократично общество – защо аз нямам това, което другият има. Същевременно фанатизмът, както бе споменато, съвсем не е консервативен и традиционен, въпреки че преизобретява някаква измислена традиция на началото, което твърди, че възпроизвежда – било то религиозно, било началото, чистотата на нацията, на расата… Но виждаме същевременно, че той много умело си служи с модерността и всички модерни средства, за да наложи своята истина и убеждение, и това го прави толкова труден и болезнен за нас, превръща го в някакъв особен антимодерен модернизъм.

Калин Янакиев: Добре, обаче я си представете, че тук дойде един фанатик. Той веднага ще ни каже: Какво, вие сте защитници на този модерен релативизъм? Човешкото битие било много сложно, било много противоречиво?! Вие сте мисловно слаботелесни хора! Има истина, има и неистина, ние сме на страната на истината, не можете да ни убедите да приемем спокойно съществуването на едно ветрило от истини. Не може да има ветрило от истини. Ето я демоничната идеология на секуларизма, срещу която ние се борим, ние сме за истината, трябва да стоим мъжествено на страната на истината и да я налагаме, защото тя е истина.

Вярно ли е, че има така лесно постижима истина, вярно ли е, че действително има една истина? Ако сме сериозни философи и метафизици, а ние сме точно такива, ние ще сме склонни да кажем – да, има една истина. Въпросът следователно с фанатизма лежи още един такт по-надалеч. Да, има една истина, но защо така изтерзано, защо така истерично воюваме срещу нея, защо се противим на това, че тази истина би трябвало да бъде наложена, защо се противим на това, че не можем да бъдем чисто и просто търпими към релативизма, към разпластяването на истините, към предаването на истините? Има нещо още, което ми липсва, и не мога да го намеря още в този разговор.

Цочо Бояджиев: Има някаква двусмисленост в тази ситуация и на тази двусмисленост ние сме жертва именно като хора, които смятат, че има една истина. Проблемът е там – доколко аз като частен мислител, аз като творение имам монополно право над тази истина. Да, аз признавам – има една истина, това и логически може да се докаже, една е истината, много са мненията и към мненията ние можем да бъдем толерантни, но по отношение на истината трябва да сме категорични, да отстояваме истината, ако сме философи. Въпросът е кое гарантира нашето притежаване на тази истина.

Георги Каприев: И това е същественият философски въпрос. Ще ви върна към Аристотел, който, като говори за ентелехията или за енергията, казва, че това е едновременно пребиваването в целта и движението към нея. Спомнете си също Григорий Нисийски, който на въпроса дали в царството небесно ще имаме пълно богопознание отговаря така: Не, защото ние познаваме с човешките познавателни способности, пък били те и в царството небесно съвършени, но по човешка мяра съвършени. А  Бог е безкраен и приближаването до безкрайността продължава безкрайно. В този смисъл неслучайно Иисус Христос казва: „Аз съм пътят и истината и животът”. Истината, да, добре, ние знаем коя е истината, ние я имаме като целева причина, ние я знаем пред себе си, но единствено интелектуалният дефицит може да си въобрази, че виждайки истината пред себе си, вече я притежава. Има обаче и път, и едва по този път се влиза в живота.

Криворазбраната експанзия е характерна между другото за исляма и за християнството. Юдаизмът използва една дума за себе си, арогантност в един особен смисъл: евреин човек се ражда, нашето е за нас, вие правете каквото искате, само не ни закачайте. Докато християнството и ислямът имат в себе си експанзията, това, така да се каже, съкратено прибягване през пътя, директното идентифициране с истината.

Калин Янакиев: Много лесно може обаче фанатикът отново да каже: Добре, да, Бог е пътят и истината и животът, но ние много добре виждаме, че хората се отклоняват от пътя, съвременният свят е тръгнал по крив път, той все повече и повече се секуларизира, той руши традицията, той неглижира словото Божие, той ни тегли встрани от пътя, ние сме призвани да върнем хората в пътя.

Цочо Бояджиев: Това ние сме призвани е проблематично. Ние тук бихме апелирали за причастност към истината, за стремеж да не се отклоняваме от пътя, но трудно бих казал аз съм призван. Да, аз ще положа моите усилия за утвърждаване на истината, но това самомнително и високомерно аз съм призваният, аз съм този, който ще ви каже каква е истината и кой е правият път към нея… Нали си спомняте, че в комунистическо време имаше такъв лозунг, че пътят е един…

Владимир Градев: И тук може би е разликата, защото в крайна сметка, когато говорим за истината и когато казахме, че тя е път, това ще рече, че тя е нещо, което се прави, което се създава в движение, оттук идва и – специално в християнството – същностното неспокойство на сърцето, за което говори св. Августин. Никога не можеш да си сигурен, че истината е нещо, което ще хванеш и ще притежаваш, тя не е обект, тя е път, тя е живот и в този смисъл бихме могли да кажем, че фанатикът е този, който смята, че притежава истината, че тя е ясно обградена и че той живее и я постига в едно същностно спокойствие за самия себе си.

Калин Янакиев: Аз обаче ще ви обърна внимание, че фанатикът никога не е спокоен. Тук забелязвам още един парадокс, ето и Каприев го каза в началото – потребност да се идентифицираш с нещо, защото все повече и повече не знаеш кой си в съвременния свят. Колко прекрасно – идентифицирам се с нещо, аз вече съм, ясно е. Защо обаче фанатикът не е спокоен? Той е винаги изтерзан, ако си представим физиогномиката на фанатика, той е уж абсолютно убеден, че чрез него действа сам Бог, чрез него действа самата история, но същевременно е жълт-зелен, той е истеричен, той е неуверен. Хем е идентифициран, хем някак непрекъснато се чувства заплашен от някого, сам той е заплашен, той трябва да вика с една октава по-нагоре своята идея, в която уж е изключително убеден. Той не говори спокойно, той говори неспокойно. Защо?

Владимир Градев: Защото екстериоризира собственото си неспокойство и го вижда в другия, когото трябва да унищожи, за да бъде спокоен.

Георги Каприев: И защото фанатизмът е шампионизъм. Там има по- и най- и най-най. Аз трябва да бъда най-великият националист. Ако едните правят еди какво си, аз трябва да набия еди кого си, трябва направо да го изтрия от лицето на земята. Това е надцакване. Искам да обърна внимание, че това надцакване, този шампионизъм, който аз много тясно обвързвам с фанатизма, го има, споменахме още в началото, къде ли не. Ние тук сега говорим главно за религиозния и за политическия фанатизъм, защото той е най-видим. Но помислете си, има и такива фанатизми – феминистическият фанатизъм, вегетарианският и веганският фанатизъм, между другото все по-напиращ, академичният фанатизъм – той е особено опасен, защото пък има добрата школовка да се представи в благообразна форма. Цочо Бояджиев отдавна вдига лозунга за един специфичен еклектизъм и бива перманентно неразбран. Мисля, че той по-добре от мен ще го каже, но смятам, че тъкмо този еклектизъм, както той го формулира, е най-доброто лекарство против академичния фанатизъм или фанатизма в науката.

Цочо Бояджиев: Да, имам предвид това, че идентификациите на фанатика са идентификации с частни позиции. Напрежението е между тази идентификация с частни позиции и универсалистката претенция на неговите изказвания. Тази невротичност възниква в резултат на това, че той реално идентифицира себе си със себеподобни, претенцията е за идентификация със самата истина, със самото божествено, със самото научно или каквото ще бъде друго. Но умният фанатик, защото има и умни фанатици, не може да не чувства, че неговата идентификация, полето, в което се разгръща, неговото говорене, е полето на себеподобните му.

Калин Янакиев: И вижте колко странно – фанатикът обладава истината, обладава божествената истина, предпазва от изкривяването на пътя, защото в последна сметка е агентът на спасението, той спасява човечеството от пагубния път към преизподнята и т.н. Същевременно, за да спасява човечеството, той непрекъснато избива човечеството. Тоест онези, които трябва да бъдат спасявани, за фанатика са и онези, които са главните противници на спасението. Това важи особено за по-ранния религиозен фанатизъм – трябва да запазим Христос, тъй щото Той да може да спасява хората в този свят, но хората са противници на своето спасение и ние трябва да ги избием, да ги изгорим и т.н., за да ги спасим. Крайно парадоксален е в този смисъл религиозният фанатизъм. В това отношение комунистическият фанатизъм е по-абстрактен. Той знае много добре, че за да спаси пролетариата, трябва да унищожи буржоазията като класа, инак няма как да спаси пролетариата. Тоест той си има, така да се каже, един абониран за унищожение противник. Но религиозният фанатизъм е още по-парадоксален. Ти унищожаваш в името на това да спасиш. Няма как да спасиш, ако не противодействаш на сатаната. Някъде там във фокуса на човека, за когото се бориш като религиозен фанатик, са и Богът, и сатаната, те са концентрирани в една точка и това прави твоята позиция абсолютно парадоксална.

Георги Каприев: Като стана дума за комунистическия фанатизъм, нека проследим какво става исторически. Първо са преследвани представителите на предишната власт, после се преследва буржоазията като класа, след като буржоазията като класа е много активно изтребена и смачкана, започват да се търсят враговете с партиен билет и така наречените бивши хора, за което мога да разказвам от първо лице. Това мачкане, между другото, го има и в съвременната религиозна ситуация. Познавам достатъчно католици, но още повече православни, които са готови да кажат на такива като мен и не само – ти не си християнин. Защо не съм християнин? Защото не мачкам другите, защото оставям другият да изповядва, каквото му се изповядва на него, защото не прозелитствам, защото моята вяра ми забранява да хвана някого за яката и да го вкарам в нея. Ето затова.

Владимир Градев: А той ще ти каже: „В Евангелието е казано накарай ги да влязат”.

Георги Каприев: Как? „Идете научете”, а не идете и бийте наред. Нали не завършва така Евангелието?

Калин Янакиев: Разобличавайте неистината, разобличавайте лъжата, ще каже фанатикът.

Георги Каприев: С автомат Калашников?

Владимир Градев: Също и притчата за поканените на пира се използва много често от фанатиците. Когато поканените на пира не идват, Иисус казва: Накарай ги да влязат, а тези, които нямат сватбени дрехи – нека бъдат наказани.

Калин Янакиев: Беше произнесена думата шампионизъм, тази дума е много важна. Съвременните зилоти много обичат думите на Христос, че накрая ще се спасят малцина, „малко стадо”. Ще намери ли Господ вяра на земята, кога дойде втори път? Малко ще бъде, много малко. Съвършено очевидно е, че това са думи на Христос, произнесени с въздишка. Той ясно е казал, че иска всички да се спасят. Апостолът е казал: Искам всички човеци да се спасят и да дойдат до познание на истината. А те обичат това малко стадо, те харесват, че ще са малко. Следователно и тук има някакво базисно противоречие.

Цочо Бояджиев: Но те ще са вътре в това стадо.  

Калин Янакиев: Да, те със сигурност ще са вътре в това стадо и малцина ще бъдат. Това е шампионизмът, който е присъщ на фанатика. Какво да разпространяваме Божието слово, казал ни е Сам Христос, Той ни е казал, че накрая ще бъдат много малко. И автоматично се премисля, че тези малко ще бъдем ние, непременно ще бъдем ние и всички останали ще бъдат противници. И за да сме сигурни, че ще попаднем в малкото стадо, о, трябва да се оградим от останалите, трябва да воюваме с останалите, защото те не просто пасивно са вън от нас, те и активно ни противодействат, те се опитват и малкото стадо да разсипват и поради тази причина бавно и постепенно спасението ни се превръща в геноцид.

Георги Каприев: При Августин има такава ситуация. Още докато бил свещеник, се намерил някой да му каже: Отче, в нашата църква има няколко, как да кажа, боклука. Нека ги изхвърлим и да се спасим всички, да бъдем чисти и верни докрай. Тогава Августин казва в една своя проповед: Кои сте вие, да знаете кое е зърно и кое е плевел? Бог е този, който посочва, а ти не знаеш кое е за осъждане и кое е за спасение. Има едно дотук, но това дотук е естествената човешка смърт, а не човешката смърт, произведена от мен, смъртта на другия, за да го спася. Имаме през XVI век истериите на католическата и протестантската инквизиция, изгарянето на хора, за да бъдат спасени. Има го и днес практически същото, отново желаещо да стане институция.

Калин Янакиев: Това, което винаги ме е впечатлявало, е, пак ще го повторя, физиогномиката на фанатика – би трябвало да е страшно уверен, би трябвало чрез него да действа самият Абсолют, а той има физиогномиката на истеричавата зеленост, той не е убеден в онова, в което е фанатично убеден. Това е абсолютното противоречие на фанатика. Няма радост у фанатика. Нали е с истината, нали е уж самото оръдие на истината, нали Аллах действа чрез него, нали историята действа чрез него? Е, защо си зелен, драги мой, защо мразиш, защо си така неуверен, ти, страшно увереният?

Владимир Градев: Но как бихме могли да противодействаме на фанатизма? Има ли противодействие, противоотрова?

Георги Каприев: Иронията.

Владимир Градев: Но той не разбира от ирония.

Георги Каприев: Нищо, че не разбира. Иронията и неприемането на неговата позиция. Аз нямам други оръжия.

Калин Янакиев: Това е хубаво с иронията, да, и ни показва, че дори в сакралните сфери чувството за хумор е антидот. Бог не ни забранява да се смеем, това не е вярно, Сам Той се е смеел по много особен начин.

Цочо Бояджиев: Нека кажа тогава един анекдот, който в тази връзка е много подходящ. Един лорд държал категорично на своята позиция и същевременно се отнасял толерантно към изказани други мнения. На въпроса как съчетава тези две неща той казал: По мое дълбоко вътрешно убеждение всеки има право на своето глупаво мнение. За съжаление автентичният фанатик не е толкова широко скроен.

Калин Янакиев: Ние споменахме за различни видове фанатици. Ще си спомните, разбира се, че комунистическият фанатик до голяма степен е митологичен образ и принадлежи към ранния комунистически период. Фанатизмът на комунистите постепенно някак се превърна в декламативен фанатизъм. Онези, които продължаваха и до самия край да декламират неговите истини, ние знаехме това много добре, изобщо не му вярваха, те устрояваха своето битие по един буржоазен начин, не се смущаваха от двусмислие, от лицемерие, от корупция и продължаваха да декламират този фанатизъм. Фанатизмът често пъти се превръща в кухост.

Владимир Градев: Когато говорим за комунистическия фанатизъм, си спомням за една от добрите противоотрови, която бе намерена непосредствено след Втората световна война. Ако си спомняте, американският посланик в Москва Джордж Кенан пише едно прочуто Дълго писмо, с което изисква от своето правителство и от всички, които се борят, преди всичко да имат трезв и ясен поглед не само към думите, но и към физиономията, към поведението на фанатика, за да може той да стане в някаква степен предвидим за тях и да знаят как да действат, да не се страхуват от него. Струва ми се, че този трезв и ясен поглед потърсихме днес, дори само опитвайки се да опишем това сложно и противоречиво явление.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: Студии върху средновековния хуманизъм (1988), Античната философия като феномен на културата (1990), Августин и Декарт (1992), Философия на европейското средновековие (1994), Кръговрат на духа (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие (1991), Механика срещу символика(1993), Августин (1996), Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски (2005), Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система(2010), Византийска философия. Четири центъра на синтеза (2011), Византийски етюди (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Излизания (2015).

На главната страница: Йожен Дьолакроа, Фанатиците на Танжер, 1838 г.