1
1194

Тихият протест на културата

TNikolov

Има протести и протести, както се убедихме напоследък. Едно е да правиш протести от позиция на силата, както когато полицаите блокират кръстовища в градовете – някои от тях дори в униформи, че и със служебните си оръжия. Съвсем друг бе мълчаливият „Ден на недоволството”, когато на 24 ноември хората, работещи в музеите, галериите и библиотеките, излязоха на протест срещу новия бюджет, с който културата „удря дъното”. Протест, който изобщо не се чу.

Ясно е, че един такъв протест няма как да получи масовост във време, в което всички искат от бюджета: хем да е по-социален, хем да гарантира сигурността на страната; хем да има буфери и да гарантира стрес-теста на банките догодина, хем да няма прекомерен дефицит.

С други думи, хем всичко, хем нищо. Или почти нищо.

Някога един френски политик и писател, Едуар Ерио, беше казал, че културата е онова, което остава, след като изчезне всичко друго. Ако държавата, икономиката, армията и администрацията са в криза, остава какво? Само един тънък културен слой, пласт цивилизованост, по силата на който хората, знаейки и помнейки кои са, могат да намерят сили да реагират в тежка ситуация. Изчезне ли и този тънък слой култура, всяко общество губи основанията си да просъществува, обрича се на разпад.

Години наред сме свидетели на подобна ерозия, като пред очите ни този слой все повече и повече изтънява и никой не знае кога ще настъпи критичният минимум.

Не ми се иска това, което казвам, да звучи катастрофично, а реалистично.

Защото това е основополагащият аргумент за правото ни на култура, който добре съзнавам, че не всички приемат. За някои той звучи като общ набор от думи и патетично говорене.

Затова ще премина към втория, по-прагматичен аргумент, формулиран от хората от галериите, музеите и библиотеките, излезли на символичен протест на 24 ноември.

Те са съвсем малко – има-няма 3000 души. Част от широката публика навярно и не подозира за тяхното съществуване, защото не всички се замислят какво се крие зад понятия като уредник, куратор, реставратор, консерватор, библиотечен специалист. Тези хора са „невидими”, макар техните институции – големите национални и регионални музеи в страната, основните библиотеки и галерии да се посещават от милиони хора.

В ръцете на тази шепа хора – със заплати в границите между 400-500 лв. – е поверено национално историческото наследство на страната. Именно под техните грижи е онова, с което всяка власт държи да се фука у нас и зад граница – тракийските съкровища, иконните и монетни сбирки, картинните галерии, редките ръкописи, сбирките от Възраждането и новото време. Както и един от най-ценните османски архиви в света – в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” се съхраняват например уникални документи на арабски за походите на Наполеон Бонапарт до Египет и Сирия (1798-1799 г.). Реставрацията и дигитализацията на всички тези документи е национален и европейски приоритет, защото те са част от световното културно наследство. В същото време механичните бюджетни съкращения, които Министерството на културата спусна на НБКМ, засегнаха тъкмо това културно наследство, а редица от музеите в страната остават с по един уредник или почти без охрана.

За да стане ясен проблемът, ще се опитам да го формулирам така:

1. Ние много се гордеем с нашето културно наследство, с онова, което е в нашите музеи, галерии и архивни сбирки. Нали така? В същото време изобщо не ни пука в какво състояние е това наследство, как то се съхранява, колко и кои са хората, които полагат грижи за него. Някак се приема, че щом е оцеляло дотук, значи е „вечно” и се опазва „само”. Възможно ли е това?

2. Никой не се вълнува, че преобладаващата част от хората, посветили живота си на опазването и изучаването на това наследство, са в предпенсионна възраст. А млади специалисти – срещу 400-500 лв. – трудно ще се намерят . Да не говорим, че добрите експерти в тази сфера са кът по целия свят. Един добър реставратор или музеен специалист се създава поне за десетилетие.

3. Много често се повтаря, че ние залагаме на нашето културно наследство в опит да привлечем голям туристически поток, различен от алкохолния и друг туризъм, за който най-добре да не споменаваме.

А как е изложено то? Представено ли е по начин, съответен на съвременното музейно дело – с аудио-гидове на различни езици, богати сайтове и мобилно достъпна информация, със съответните многоезични албуми, сувенири и т.н.? Не. Всеки, посетил който и да е голям европейски музей, не може да не констатира огромната разлика. А кой да свърши цялата тази работа? Шепата хора със заплащане – пак повтарям и няма са спра да го повтарям – от по 400-500 лв., колкото на хигиенистка в учреждение? Как си представяме това да се случи?

Аз не си го представям? А вие?

4. Огромни туристически потоци – напук на всякакви терористични заплахи – се стичат всяка година по големите музеи в Европа, където се организират и мащабни тематични изложби. България рядко присъства в тези проекти. Изключение преди години беше изложбата „Меланхолията и нейните цветове”, за която бе поискана една картина от Франц фон Щук (днес в Квадрат „500”), надлежно реставрирана за експозицията от френски експерти.

Причината? Не на последно място – липсата на дигитализация на българските музейни каталози, малкото информация за онова, което се крие в сбирките ни. Така България отсъства от всякакви тематични изложби за възникването на европейския сецесион, за изкуството между двете световни войни и т.н., а автори като Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Бенчо Обрешков и други нямат отчетливо присъствие в европейски контекст.

5. Днес изглежда почти утопична идеята, че български куратор би могъл да защити пред Министерството на културата мащабен европейски проект, да намери съответните партньори в лицето на чуждестранни галерии и финансиране от няколко големи световни банки, така че една международна изложба да привлече в София или в страната няколко милиона посетители за година, пък сетне да поеме на турне из Стария континент. А защо да не е възможно?

Задавам този въпрос и се сещам как преди време няколко млади уредници в Националната галерия напуснаха работа, защото при липсата на отопление зимно време в стария Царски дворец, все се поболяваха, а не можеха да си платят антибиотиците със заплата от 300 лв. Днес картинната сбирка се премести в новия „Квадрат 500”, но Етнографският музей си остана на същото място – с рушащи се тавани и минусови температури. Ходили ли сте скоро в Етнографския музей? Замисляли ли сте се как се съхраняват чипровските ни килими, народните носии, накратко багрите на България, оцелели през вековете и от бомбардировките на Втората световна война? Ако не сте, по-добре не се замисляйте, защото ще ви стане болно и срамно от гледна точна на националната ни идентичност.

Ето такива неща искаха да кажат хората, събрали се на 24 ноември пред някои емблематични за културата ни места.

Въпросът опира не само до заплатите им, макар тяхното заплащане да е срамно ниско, а сумата – пренебрежимо малка спрямо бюджета на страната.

Проблемът е в грижата за всички онези неща, които историята ни е поверила, и които, според друга известна формула за културата, просто не ни принадлежат.

Защото културата е „дух и перушина”, но и „самар със злато”, както заявява писателят Деян Енев в пролога на „Гризли” (най-новата му книга с разкази), един текст, който той прочете на протеста пред Столична библиотека.

Ако не сте го чели, чуйте го. Струва ми се, че в него се крие много истина за този тих протест, изтикан в ъгъла на общественото внимание.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСюжет за малък разказ
Следваща статияПъстра като живота и докосваща се до Живота

1 коментар

  1. Министерството на културата се управлява от екип, чиято цел, вероятно, е да затрие наследството от миналото всячески, да оставим темата за неглижираното финансиране от депутатите ни с дебели заплати, чиито пък хубави управленски качества се обсъждат ежедневно в обществото заради скандалните им прояви. Нелицеприятната налудна каша с разбъркването експозициите на двете ни хубави галерии в гробарски оформената с черни пана и рамки експозиция по вкуса на едного с вечни властови мощи, дарени с венци от ЦК на БКП приживе, е само част от допуснатото кърджалийство относно делото на десетки и десетки добросъвестни и вдъхновени учредители и пазители на художественото ни наследство. Но кошмарното надстрояване на кичозни „римски“ небостъргачи от китайски тухли върху десетината 30 сантиметрови останки от зидчета до ЦУМ, бяха затънали две години в истински блата, пробутано като „реставрация“ за 14 000 000 лв ( тази сума би стигнала за увеличение на заплатите на музейните работници за цял век или за строителството на десет нови музея) граничи с престъпление, най-омекотено казано. Цялата дейност на това клето министерство през последните пет години е пример за негодност. Най-добре е да се закрие, от него няма полза. Да вземем безхаберието на ресорния заместник министър Банов. Колко още скандални събития в подчинените му училища трябва да се случат, че да си хвърли оставката и да си върви в Хасково? В НУИИ „Илия Петров“ по злата воля на директорката вече не работят 28 души! Двадесет и осем съдби на хора, забележете, прогонени за една година от насърчаваната от Банов и екипа му владетелка. Ами безобразията в Класическата гимназия? Колко учители напуснаха там? Кой хвърли огромни средства за елементарен бояджийски ремонт, съсипвайки нормалния образователен процес за няколко години? Колко родителски и ученически неволи бяха потушени с каменното мълчание на екипа на министерството? Пак там, с ведрото разрешение на същото министерство, бе съсипано стенописното пано, което бях дарил, с мой проект, одобрен от директорката, ог училищното настоятелство, от професори от НХА, изработено с мои скъпи бои, с мой седеммесечен труд върху скеле, невероятно вандалство. А наглите коментари на министерските служители, цитирам: „претръпнали сме на вувузели“? А стотиците уволнения и преназначения в театрите, оперите, оркестрите, училищата , музеите? Истински кадрови погром! Никаква човечност, да не говорим за грижа към съдбите на хората, отдали живота си на културата, не съзираме в бездушието на това клето чиновничество, вкопчено за едната заплата, затискайки ушите си с капак и траещо си пред една тютюнджийска власт. Аз поне постъпих според съвестта си, загубих работата си заради защитата против изгонването на моите чудесни колеги от Художествената гимназия, заради опита си да запазя приоритетите в художественото образование, заради битката си с каменната крепост на чиновническото бездушие на Банов и екипа му. Хвърлих на бюрото на Ива Петрони Грамотата си от Министерството за принос към културата. Тя я прие с безизразно лице, без да мигне с клепачи дори.