0
1403

Християнската тема в киното

"Сталкер", реж. Андрей Тарковски, 1979 г.
„Сталкер“, реж. Андрей Тарковски, 1979 г.

За киното, християнството и дълбокото потъване в отсъствието на божественото в света – дискусия с участието на Невелина Попова, Георги Тенев, прот. Добромир Димитров и Китодар Тодоров.

От „Последното изкушение на Христос“ на Мартин Скорсезе до най-новия филм на режисьора – „Мълчание“; от филмовата версия на известната рок опера „Исус Христос суперзвезда“ до „Страстите Христови“ на Мел Гибсън, следващ евангелските събития – може ли съвременното кино, посветено на християнски мотиви и идеи, да преобръща духовни нагласи и да бъде канал за благовестие? Какво означава добър християнски филм и задължително ли е един филм да носи етикета „християнски“, за да бъде носител на християнски етос? Кои сюжети бихме могли да определим като християнски – тези, в които на всяка цена са вкарани библейски мотиви, или киното би могло да говори за красотата и божественото, потъвайки и в дълбокото им отсъствие в този свят? В дискусията „Християнската тема в киното“, проведена в столичната ателие-книжарница „Къща за птици“ по инициатива на портала „Православие.БГ“ (като част от поредицата „Православие и съвремие“), взеха участие доц. д-р Невелина Попова от департамент „Кино“ в Нов български университет, протойерей д-р Добромир Димитров, свещеник във великотърновския храм „Св. Мина“ и преподавател в Православния богословски факултет, Георги Тенев, писател, сценарист и драматург, и актьорът Китодар Тодоров.

Невелина Попова: Този, който е във вярата, няма какво да прави в киното. Има такава гледна точка и тя е много споделяна. Аз съм на другия полюс. Християнски сюжет е не само сюжетът, в който директно е вкаран библейски мотив, в който героят е непременно вярващ и непременно църквата е в кадър. Бихме могли да говорим за християнски сюжет от една по-тясна и от една по-широка гледна точка. За мен всяко добро изкуство би могло да бъде християнско, да бъде осмислено от гледна точка на християнството именно като методология, дори като липса, защото в крайна сметка изкуството и киното се занимават със света, в който живеем, а той е паднал свят, героите са паднали хора. И през отсъствието човек може да стигне до Бога.

Това потъване дълбоко в отсъствието на божественото в света, в който живеем, не е лесно, то невинаги се прочита, страхувам се, че в църковните среди срещу това има понякога съпротива. Наскоро показахме пред енорията на храм „Покров Богородичен“ „Криле на желанието“ и аз усетих една съпротива срещу този филм. Той не се възприе от повечето хора като добър християнски филм. И тук в мен се събужда еретична съпротива, защото мисля, че всичко, което е свързано с човешката душа, с възможността за преображение и движение на душата, с търсенето на Бога и на божественото, независимо какъв е светът, в който всичко това става, е обект на изследване за сериозното изкуство. И тъй като киното от втората половина на ХХ век наистина стигна до дълбочини, съизмерими с литературата и музиката, прониквайки в дълбините на човешката екзистенция, едни от най-големите и любими мои автори като Тарковски и Бергман, са хора, които се занимават с неведомите и невидими потоци на душата, на съзнанието, на божественото присъствие или липсата на божествено присъствие. Към тази група, независимо как се определя човек, включвам и Микеланджело Антониони, за мен също човек, който създава изключително дълбоко християнско изкуство. Един филм като „Затъмнението“, който разглежда кризата на човешките отношения и в който се вижда липсата на светлина в този прагматизиран свят, в който живеем – какво друго освен християнски сюжет е това?

Наскоро излезе и българският филм „Безбог“, който може би вече гледахте, бихме могли да поговорим и за него – как се възприема този филм. Харесва ми, не ми харесва не е сериозен довод. Какво има в него като християнска тема, като християнски сюжет? Самото заглавие не е само препратка към върха Безбог, то носи посланието на филма.

Георги Тенев: Като зрител, гледайки нещо, аз също понякога се колебая дали това е, което би трябвало да гледам, дали то би трябвало да бъде направено, дали тази тема би трябвало да бъде поставена. И усещам вътре в себе си тази динамика на борбата, за която споменахте. Има хора, които гледат на киното като на религия. Ето ви една парадоксална връзка. Има хора, създатели на кино, които живеят киното също толкова аскетично, както някой примерно от богословска или по-консервативна гледна точка би затворил вратата, която свързва вярата и свободното изкуство. Има хора, които стоят в киното без всякаква метафизична вяра, но гледат на него като на религия. Има режисьори, които стоят в своето изкуство по религиозен, почти сектантски начин и които спрямо себе си проявяват особена аскеза. Това е интересна разлика, тя е същевременно и прилика.

Попаднах напоследък на един образ в една от езерните молитви на св. Николай Велимирович. Той казва: историята на моята душа разказва – той се извинява и моли за прошка за тази своя дързост – историята на цялата вселена. Така ми се струва, че бих искал да гледам на историите, които киното разказва. Не е християнската тема там, където се разказва евангелски сюжет или се преразказва притча, не е там, където се разказва непременно и само историята на църквата или неща, свързани с фигури от тази история. Всяко сюжетно произведение ни дава и чрез своите герои възможност през сюжета да бъдем в драмата. Това е един начин, който прави драмата насъщна, без този драматизъм ми се струва, че ще липсва нещо важно от движението. Киното не може да бъде само по себе си вяра, нито религия, то може да се превърне в крайност, ако е празно от нещо друго, но то ми се струва, че може да бъде изключително интересна тема, в която да следваме нечий живот.

Китодар Тодоров: Аз лично съм на другия полюс. Имам лек страх, тъй като в киното може да се допусне грешка спрямо религията. Не участвам в неща, в които има религиозен подтекст, какъвто и да е той. Пазя се от това. Не че в другото няма как да се нацапа човек, но поне да не е съвсем директно към Бога и към църквата – това ми се струва крайно. Смятам, че киното и най-вече телевизията са като лупа за проблемите и когато се обърне внимание на нещо религиозно, има възможност зрителят да намери нещо грозно в това. Това е проблем.

Когато кандидатствах в НАТФИЗ, бях млад християнин. Тогава имахме дискусии с мои приятели – християни, и там един силно вярващ човек ми каза, че театърът е проблем за един християнин. Оттогава пазя това в себе си. Не съм сигурен дали актьорската професия в крайна сметка може да върви успоредно с християнството.

По повод драматургията – смятам, че един драматург или режисьор по-скоро борави с теми, свързани с религиозното. Бих дал като пример един филм, който за мен е много религиозен, въпреки че е изключително ъндърграунд, там има много наркотици и пр. Става дума за „Лошият лейтенант“ на Абел Ферара, който според мен е изключително религиозен филм, той борави с прошката, а това е нещо християнско. Тук бих опитал себе си, защото персонажът на Харви Кайтел е един от любимите ми персонажи. Кой християнин обаче би изиграл човек, който хули Бога, въпреки че след това моли за прошка? Особено и много деликатно е това.

Така че има въпроси, които аз самият не съм разрешил за себе си, което е проблем, защото, когато човек навлезе в нещо, което му харесва, например киното или телевизията, все по-трудно може да се откаже от него, ако реши, че то пречи на християнския му начин на живот. Така човек в един момент започва да се примирява – може и така, и така. Аз самият се опитвам да съобразявам това в нещата, които правя и в които участвам лично, в които имам власт да променям текст или каквото да е. Въпреки че аз харесвам грозотата, харесвам през грозотата да се стига до някаква идея за добродетел. Аз така разбирам изкуството и харесвам такова изкуство. То винаги ми е въздействало да се замисля за някои истински неща. Давам пример с „Лошият лейтенант“, който може да се определи като грозен филм. Но всъщност за мен това е свръхрелигиозен филм.

Що се отнася до Тарковски, там наистина религията е много силно застъпена, там има дори директни цитати от Библията, има директни картини. Например финалът на „Соларис“ с блудния син. В това има смисъл, но режисьорът, а и всички участници в този процес, трябва да е много отговорен. В това отношение Тарковски е отговорен човек. Проблемът е, че винаги може да има объркване.

"Соларис", реж. Андрей Тарковски, 1972 г.
„Соларис“, реж. Андрей Тарковски, 1972 г.

Така че не знам дали изкуството трябва да се занимава с религията, не съм много сигурен. Проблем е, ако религията бъде порицана заради филм, разбирате ли, за мен това е рискът. По-добре да се борави с религиозни ценности, отколкото директно с религията. Това е моето усещане за изкуството и моето лутане е дали изобщо човек, който смята, че трябва да се отдаде на Бога, би могъл да се отдаде и на изкуството.

Прот. Добромир Димитров: Аз самият съм учил пет години рисуване, след това завърших богословие. Така че темата за образа и въобще за изкуството ме вълнува, тя е част от моя живот непрестанно. Без изкуство човек не може да живее, още повече, че църквата е кръстила изкуството, виждате, че тя е припознала всички форми на изкуство – рисуването, скулптурата, архитектурата, пеенето, театърът, вижте тези литии по времето на Византия, когато театърът е буквално част от църквата – това е едно кръстено изкуство. Изкуството е част от човека и трябва да бъде облагородявано. Разбира се, има и сатанинско изкуство, изкуството може да служи на злото. Така че границата е там, човекът трябва да я намира в себе си. За мен образът – а това важи и за киното, и за театъра – е може би най-бързата комуникация с другия. Днес живеем сред толкова много образи, те ни бомбардират през интернет, през фейсбук, през рекламите и неоновите надписи. Когато един средновековен човек е влизал в храма, той бил поразяван от цветовете, фреските, музиката, попадал е в друг свят. Днес и навън е шарено, и в църквата е шарено. Пази Боже, да е по-шарено в църквата. Така че иконографията днес не бива да е прекалено цветна, буквално цветовете трябва да са четири, да се върнем към тетрахромията, към едно успокояване. Изкуството постоянно се мени, защото се променяме и ние.

Що се отнася до театъра – античният театър е бил проблематичен за християните, защото там се носят маски. Актьорите са били възприемани като онези, които дават своето тяло, себе си на една чужда идентичност, заради това на тях не се е гледало с добро око. Заради това древните са имали негативно отношение към театъра. Да, но през XXI век нещата са абсолютно променени. Образите са изключително важни, те ни влияят много силно и остават в нас. Преди две седмици например изпитах огромно страдание, след като се запознах с изкуството на художника, който е правил сватбата на Мерилин Менсън. Става дума за един немски художник, в чиито произведения има наранени детски лица. Когато гледаме кино, образите буквално влизат в нас, ние започваме да живеем с тях, поставяме се на мястото на актьорите. И ако киното е кръстено изкуство, то би било християнско кино, би било добро за църквата. Съгласен съм с Китодар, Харви Кайтел крещи на Господа, но това се случва и с нас, в своя живот ние също се борим с Бога, както Яков се е борил с Бога. Когато една майка загуби сина си, тя не се ли бори с Бога? Мисля, че режисьорите и актьорите трябва да бъдат много отговорни. Аз пускам на моите студенти един полски филм – „Мост“, в който се разказва за един самотен баща, който работи като стрелочник. Той завежда своето дете на кантона, където работи, детето пада между стрелките и бащата трябва да вземе решение дали да жертва целия влак или сина си. Ето ви една християнска история. Накрая той жертва сина си. Виждаме лицата на хората във влака – един войник, една наркоманка, най-различни хора… И той прави този труден избор.

„Страстите Христови“ на Мел Гибсън е за мен един невероятен филм. Не виждам смисъл в това църквата да се приема като институция, която забранява или позволява. Тя не е това, нейната мисия е да спасява човека и всеки, който работи за това да събужда човека, защото хората на изкуството са като мембрани, те усещат обществото. Каква по-добра катехеза от един добър филм, филмът може да бъде проповед. Чрез грозотата наистина можем да стигнем до храма, грозотата е част от нашия живот. Живеем в епоха, в която само красиви хора ни се усмихват от рекламите, и ние се депресираме, защото не сме толкова красиви, не сме толкова слаби, не сме толкова успешни. Красотата може да е грозота, а грозотата може да е красота

Невелина Попова: Аз също смятам, че „Страстите Христови“ е един филм, който стигна до хората, и е хубаво, че го има. Очевидно е направен от човек, който дълбоко и съдбовно е преживял тези събития. Да отделим религията, религиозното от изкуството е много сложно, не бива. Важна е целостта на живота, нали в крайна сметка всичко, което правим, е един стремеж към пълнота, да имаме достатъчно вътрешна смелост и кураж да погледнем към света, да потърсим в него божественото присъствие или отсъствие. През отсъствието много неща могат да бъдат казани. Много фалшиво и бутафорно стоят повечето от тези чисто евангелски сюжети, които гледаме сега по всички големи празници. Това е на ниво илюстрация, докато друго е при „Страстите Христови“.

Има няколко филма в историята на киното, които са директно свързани с пътя на Христос, единият от тях е „Евангелие по Матея“ на Пазолини. Има и един интересен филм – „Исус от Монреал“, който буквално повтаря Христовата история в съдбата на един канадски актьор. Това е пример за цитат. Изобщо християнската тема присъства много често като цитат, като заглавие. Един „Левиатан“ на Звягинцев, който гледахме миналата година – това е един страшен филм, филм за страшния Левиатан, за духовната пустота на властта, която отнема от човека всичко. Всички филми на Звягинцев – от „Завръщане“, през „Изгнание“, „Елена“ и „Левиатан“, са такова изследване на човешките взаимоотношения и на човешката природа в дълбочина, на несъвършенството на човека, но и на потребността от прошка, от покаяние, на невъзможността за тази прошка… Това не е ли християнски сюжет? Друг е въпросът за катарзисното изкуство. По идея християнското изкуство би трябвало според мен да е най-катарзисно, защото светлината, тази топла светлина, която струи именно в православието, нея я няма никъде. Но доколко ще се получи това в един филм, доколко ще се постигне в един сюжет този катарзис, разбира се, това е голямото майсторство – през страданието към някакво пречистване и преображение.

Има добро и лошо изкуство, а това, което е добро, в дълбочина се опитва да стигне до човека, до света, независимо как се определя неговият автор – той може да се афишира като атеист, а всъщност ние да открием в това, което прави, най-дълбоки християнски мотиви. Миналата година имахме среща по време на София Филм Фест с Бела Тар, един много голям унгарски режисьор, който няколко пъти заяви, че е атеист, че се е разочаровал, но за мен неговите филми, както филмите на Тарковски, са някакъв скок в отвъдното, те са филми на мълчанието. „Торинският кон“ е някакъв първозданен сюжет за света и за човешкия род. Поводът е една документална случка в живота на Ницше. Малко преди да замълчи, той вижда как един коняр в Торино бие един кон и от това нещо Ницше млъква. За Ницше не става дума изобщо по-нататък във филма. Целият филм е посветен на човека, който удря този кон, и неговата дъщеря. Те живеят наистина сякаш в някакви начални времена, сякаш току-що са изгонени от рая и изкарват с пот хляба си всекидневно. Човекът е разгледан като едно трагично, обречено същество, но въпреки всичко, начинът, по който това момиче помага на баща си да си обуе краката и панталона, начинът, по който вари двата картофа и запалва светлинката на лампата, създава невероятно усещане за същинска красота, в ужаса, който създава този филм, има и усещане за същинска красота, която иначе може да липсва, но всъщност е вътре в човека, в човешкото достойнство.

Моята гледна точка е, че доброто изкуство, истински доброто изкуство е християнско. Бергман има една трилогия от началото на 60-те години – „Като в огледало“ (1960) или през мътното стъкло, което е директен цитат от Първото послание до коринтяни, „Причастието“ (1962) и „Мълчанието“ (1963). Между другото, много интересно е, че в киното Мълчание е много често срещано заглавие, включително нашият непрежалим Красимир Крумов, който наистина имаше усещане за отвъдното, при когото темата за Бога и за човешкото търсене на Бога беше постоянна, той също има филм „Мълчанието“.  В „Мълчанието“ Бергман разглежда отношенията между две сестри, едната от които е болна от рак, а другата има едно дете. Между тях има дълбоко мълчание, мълчанието на душите. Да, това е християнски проблем, това, че не се чуваме, че сме отчуждени – това е тема, която киното извежда на преден план още през 60-те години по един много дълбок начин. Никой от тези режисьори не се определя като вярващ, повечето се определят може би дори като атеисти, но те са хора, които носят тази християнска тема. И аз мисля, че някак християнинът е призван да има куража и дълбочината да може да посреща, да вижда света, да не отделя религиозното, а напротив, да го търси във всичко, дори в това, че го няма. И, разбира се, да проблематизира, това е много сложен драматургичен поглед – през отсъствието да стигнем до липсващата светлина, в противовес на това, което тече и което ни залива, което минава и заминава.

В този смисъл „Безбог“ не е филм, който може да хареса на някого, защото е безумно тежък, той показва цялата мизерия на нашия живот, но той е един изключително интересен филм. Сигурно е пресолено като картина, ако човек се опитва да разглежда нещата реалистично. Героинята Ирена носи този ужас, там е показана, може би не достатъчно убедително, потребността на душата на това момиче да възкръсне. Тя започва дори да пее в църковен хор. Вероятно това не са най-убедителните неща, но зад тях я има пак светлината, до която героинята така и не стига, но, да, това е темата. И така само може да се прочете този филм, това е филм за падналия безбожен свят, в който човекът с човека си играе.

Георги Тенев: Чух това, което Китодар каза – че се бои от директно занимание с религиозна, с християнска тема. Това, което е смисленото и важното във филма, е каква тема свири и каква притча разказва с някакъв друг език. Но тук – защото обичам да споря с Китодар – ще кажа, че и обратното е много ценно и веднага ще дам  пример с последния филм на Сорентино „Младият папа“. Сюжетът се развива във Ватикана с огромна доза реалистичност на събитията. Филмът е завършен преди една година и отразява неща от актуалните събития, кризи и т.н. Това за мен е най-високо драматургично усилие в киното през последните години. С голям скептицизъм започнах да го гледам и стигнах дотам да бъда абсолютно погълнат от него. Този филм се занимава включително с догматически въпроси и има огромно образователно значение за всеки, който би искал долу-горе да се ориентира, включително по важни неща, касаещи догматите на вярата, взаимоотношенията в католицизма и пр. Той показва по изключително убедителен и реалистичен начин как функционират институциите и същевременно е потресаваща драма. Значи може. Само че не винаги, когато тръгнеш да пишеш реквием или сложиш отгоре заглавието Възвишено, ще постигнеш тази възвишеност, както и обратното.

"Младият папа", реж. Паоло Сорентино, 2016 г.
„Младият папа“, реж. Паоло Сорентино, 2016 г.

В голяма степен литературата, която е едно от големите изкуства на XIX век, се случва в киното през ХХ век. Не можем да търсим такъв голям брой фигури като Толстой или Достоевски в литературата на ХХ век, защото голяма част от тях правят филми, те не пишат романи. Някои романи не са били приемани десетилетия наред, те са били в някакви забранителни списъци. Същото, логично, важи и за филмите и вероятно показва, че става дума за някаква еволюция.

Искам да ви разкажа за един филм, който бих дал като пример. Много трудно и бавно стават според мен добрите, големите сценарии с тема, близка до християнските теми. Братя Стругацки написват през 1967 г. една книга, която се казва „Трудно е да бъдеш Бог“. Веднага – по това време в силата си – режисьорът Алексей Герман говори с Борис Стругацки и започват да пишат сценарий, който, добър или лош, е готов през 1968 г. Същата година обаче съветските войски навлизат в Чехия и когато Герман се обажда в киноцентъра, там му казват: Забравете, сега не е време за такива книги и филми. Минава много време и едва в края на 90-те години Герман започва да прави филма, който излезе след смъртта на режисьора през 2013 г., довършен всъщност от неговия син. Герман е екстремен режисьор, той работи по този филм около 14 години. Филмът е авторски прочит на един научно-фантастична роман. Той започва с един безумен кратък текст, става въпрос, че нашите учени са намерили друга планета, която много прилича на земята, но се намира в някакво мрачно средновековие. Веднага там са изпратени историци и антрополози, за да видят как ще се случи ренесанса, те могат да го видят лабораторно. Е, ренесансът обаче не се случва. Земните хора, които са там, знаят, че трябва да има ренесанс, те седят в един свят, който потъва все по-надолу и никакъв ренесанс не се случва. Тези хора, разбира се, имат своите свръхспособности, заради някакви технически неща, които носи със себе си, главният герой е почти обожествен, на тази чужда планета той застава в позицията на син божий. Това е един филм, който и в духа си, и в темата си, и във всичко е страшно двойнствен. Да не забравяме, че филмът „Сталкер“ на Андрей Тарковски, който се смята за голяма духовна и религиозна метафора, отново е по научно-фантастичен роман на братя Стругацки, но и тук в техния материал е даден такъв ключ. И ми си струва, че за истинския филм, който не е бил заснет през 1968 г., който не се е случил във филма на немския режисьор през 1990 г., а се случва сега във филма на Герман, е било необходимо това огромно време, за да се получи едно пътешествие през някаква пустиня на възможностите, които не са щракнали.

По същия начин филмът на Тарковски „Сталкер“ е умирал няколко пъти. Той търси пустиня, търси място, в което да заснеме тази зона на постапокалипсиса и го намира в някакви южни републики. После се оказва, че не може да снима там и намира друго място, вече не пустиня, а някакъв зеленясал свят. Лентата изгаря по време на проявяването на този потресаващ филм, Тарковски не се предава. Как да намери обаче начин? Решава да го направи двусериен и да увеличи бюджета, така с допълнителната субсидия заснема нещата, които му липсват. Има някакъв подвиг в правенето на такива неща. Извън всички останали наши критерии, които могат да бъдат вкус, харесване, нехаресване, някои критици са прави, други не, но в крайна сметка има нещо друго, което не касае този тип преценка, а е въпрос на… Едно е да си минал през великия пост и да разсъждаваш за някои неща, друго е да не си минал… Такова нещо има струва ми се в определен тип занимания с тази тема.

На главната страница: кадър от филма на Вим Вендерс „Криле на желанието“, 1987 г.