Митко Новков

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Интегралният Александър Геров

В сборника, посветен на 100-годишнината от рождението на Ал. Геров, поетесата Лора Динкова отбелязва: „Лирическият Аз в поезията на Геров е почти постоянно привлечен от космичното, като представя различни, често и противоречиви концепции за съдържанието на Космоса. В стихотворението „Голямата тишина“ Космосът е представен като пространство на тишината, което ще покрие човека след неговия житейски финал и ще го утеши. Има нещо успокоително в приближаването ѝ, което синонимизира с настъпването на смъртта“. [...]

Магически реализъм

Появата на сборника „Магическият реализъм“, реализиран от Института за литература при БАН и Издателския център „Боян Пенев“, ме заинтригува: как и дали изследователите тълкуват пробивите, които магическото прави в тъканта на реализма; как снове магическото из плътта му и дали къса нервите му, или пък ги събужда/възбужда. Книгата е резултат от мащабна научна конференция, провела се през юни 2016 г. в рамките на проекта „Геопоетика: литература и география“. [...]

Чадърът и шевната машина, успоредици

Колкото повече напредвах с четенето на книгата на Пламен Антов за анималистиката на Емилиян Станев и биополитическите и философски проблеми у Станев и Хайдегер, толкова повече се сещах за знаменитата фраза на граф дьо Лотреамон, Изидор-Люсиен Дюкас, любима на дадаисти, сюрреалисти и постмодернисти, от „Песните на Малдорор“ (чиято 150-годишнина от цялостното им публикуване чествахме миналата година): „Красива като неочаквана среща на шевна машина с чадър върху маса за дисекции“. [...]

Далече оттук, завинаги тук

Дунав минава, Видин остава. Тази фраза винаги ме е стряскала със своята безнадеждност. Сетих се за тези стряскащи думи, докато четях книгата с разкази на Иван Станков „Имена под снега. А7“ („Фабер“, 2019). Това е третата му белетристична книга след „Спомени за вода. Dm“ (2014) и „Улици и кораби. Gm“ (2017) и както и предишните, е музикално дефинирана: Dm – акорд ре минор, Gm – акорд сол минор, А7 – мажорен септакорд. Това е подчертан момент в неговото писане, подчинено на музиката... [...]