През 2009 г. най-скъпоструващият (и най-доходоносният, както се оказа в последствие) филм на Джеймс Камерън не просто възхити публиката с визията и изобретателните си специални ефекти, но се превърна и в заслужаващ последователи пример как впечатляващото формално решение и великолепните екстериори могат да се съчетаят изкусно с увлекателна история и с важно хуманно-екологично послание. Тринайсет години по-късно случаят с продължението „Аватар: Пътят на водата“ (първоначално очаквано като втори филм от трилогия, после анонсирано като част от сага, която едва е започнала) не е съвсем същият.

За удовлетворението…

След тайнствените гори на Пандора (вдъхновени от амазонската джунгла), „Аватар 2“ ни отвежда край живописни брегове и ни потапя в океанската шир, където живеят не по-малко чудати обитатели. Преследвани от нова нашественическа вълна от Земята, Джейк Съли, Найтири и многодетното им семейство напускат земите на племето Оматикая и търсят убежище край кораловите рифове, при на’ви амфибиите от Меткайина… Разбира се, че е красиво, красиво до вълшебност. Все пак става дума за филм на Джеймс Камерън, страстен почитател на подводните светове (от „Бездната“, 1989 г., до „Живот в дълбините“, 2005 г.). Зрелищните въздушни акробатики са заменени от спиращи дъха водни преследвания. Антропологичните паралели са изместени в посоката на междукултурните различия с племето Меткайина. Акцентът във фабулата на „Пътят на водата“ до голяма степен е поставен върху отношенията в семейството на Джейк и Найтири и върху възпитанието на децата. Отново е отделено достатъчно време на разгръщането на характерите (нетипично за епос).

Формалната находчивост на Джеймс Камерън е ненадмината. Способността му да развълнува зрителя и да го очарова видимо е издържала проверката на времето. Той не е виновен, че първият „Аватар“ вдигна толкова високо летвата на въображението и преживяването, че вторият не е в състояние да я надскочи.

… и разочарованието

Ако „Аватар“ не съществуваше, всичко в новия филм на Камерън щеше да ми се стори почти съвсем чудесно (въпреки продължителността от 192 минути). Но, уви! Изненадата е възможна само веднъж. Зрителите вече знаят колко магична е Пандора във всичките ѝ географски и метафизични измерения, колко сини и грациозни са нейните обитатели и каква необикновена връзка имат с Великата майка Ейуа… Но въпреки някои популистки реверанси към американската митология (от Покахонтас до „Танцуващият с вълци“) и странната прилика на оригинала с космически уестърн, сценарият от 2009 г. разполагаше с изключително интересни идеи като симбиозата между на’ви ДНК и земно съзнание в т.нар. аватар; включването в програмата на човек с вътрешен конфликт, едновременно пехотинец и инвалид; противоречивите взаимоотношения на Джейк Съли с учените, военните и местните жители; еволюцията на неговото съзнание чрез приобщаването му към културата на Оматикая; окончателното прехвърляне на човешката му душа в тялото на аватара и разбира се, сложната „биография“, конструирана за луната Пандора от нейните създатели. И какво получаваме в продължението (след 13 години време за реализация на проекта): схематизирано повторение и/или мултиплициране на сюжетните ходове, сякаш изворът на вдъхновението е бил толкова ангажиран с изобретяването на крайбрежния и подводния ареал в „Пътят на водата“, че не му е останала енергия за обновяването на интригата. Дори на моменти действието сякаш спира, за да ни даде Джеймс Камерън възможност да се насладим на творенията му – похват, който не бе необходим в „Аватар“, където „опознаването“ съвсем естествено се преплиташе със „случването“…

Този път съзнанията на мъртвия полковник Куорич и неговата шайка са прехвърлени в на’ви тела и трябва на свой ред да се адаптират към живота на Пандора, докато Джейк и Найтири се приобщават към порядките на племето Меткайина, а децата им – към света на възрастните. Подрастващите амфибии се подиграват с „различността“ на търсещите убежище и ги третират като пришълци, също както Оматикая третираше Джейк Съли. Куорич обяздва икран, а семейство Съли трябва да заменят въздушните си „превозни средства“ с водните илу-та. Както някога Джейк опитоми торук, така синът му Ло’ак се сприятелява с тулкуна отшелник Паякан. Ценният минерал, който земляните искаха от недрата на Пандора, е заменен с концентрат, извличан от мозъка на протокита „тулкун“ – той удължава човешкия живот и предизвиква набезите на свирепи нашественици и т.н., и т.н.

С опростен сценарий и с диалози, избиващи на клишета (от типа „бащата трябва да защитава семейството“, „щастието е просто“, „великата майка дава и си взима обратно“), „Аватар: Пътят на водата“ вече не е епос, той е по-скоро екшън драма, в която социокултурният конфликт е сведен до междуличностна вендета. След драматургичната ефикасност на „Аватар“, която тушираше поетично всеки намек за демагогия, тук неволно изплува (ако имате настройка да я забележите) дразнещата склонност на американското кино да изгражда сюжета на фантастичните блокбастъри по архетипна схема, включваща апология на семейството, критикуване на антропоцентричната визия за света, „бичуване“ на империализма, ксенофобията и човешката незаинтересованост от унищожаването на фауната и флората…
Аз те виждам, „Аватар“ (в очакване на следващите продължения)!