Начало Идеи Гледна точка Друг свят
Гледна точка

Друг свят

1625

Изгледах на запис предпоследното предаване „История БГ“, тъй като отсъствах и не можах да го гледам на живо, а разбрах, че било интересно. Темата му наистина е важна и актуална: „Обединена Европа – пътят и смисълът“. С много добре подбрани архивни кадри от предисторията на Европейското обединение. Историческите кадри са още по-интересни поради факта, че през онези години ние сме били зад „желязната завеса“ и не сме имали никаква информация за събитията и процесите, които са се случвали в Европа и света. Спомените ми от най-ранните детски години са клишетата, които се набиваха в главите ни отвред – от радио, телевизия, вестници, книги, огромни плакати по сградите. Спомням си, че на площад „Ленин“ имаше огромен плакат с образите на Маркс, Енгелс и Ленин, от който се плашех. Когато духаше вятър, платнището се гърчеше вълнообразно, издаваше свистящ шум, нарисуваните лица хем се движеха, хем оставаха на едно място, а аз възприемах тази пропаганда като нещо заплашително.

Участници, които водещият Георги Ангелов беше поканил, говориха компетентно и пламенно. В един момент по средата на предаването професор Веселин Методиев ме накара да наостря слух. В отговор на въпрос на един ученик от публиката той каза нещо за Португалия: „Към момента на присъединяването си страната е имала една асфалтова магистрала, всичко останало са кални пътища. Сега идете да се разходите в Португалия – друг свят!“

Тези думи приковаха вниманието ми, защото точно предишния ден се бях върнала от Португалия, където прекарах една седмица. И какво да кажа – наистина друг свят!

Но именно думите на Веско Методиев ме вдъхновиха да разкажа малко по-подробно за впечатленията си от тази очарователна страна.

Португалия и Испания не са сред основателките на Европейския съюз, тъй като по онова време двете страни се управляват от диктатури. Това е причината те до голяма степен да са изолирани от останалия свят, а изолацията е предпоставка за икономическо и социално изоставане. Присъединяването на иберийските страни става едновременно през 1986 г. И двете са някогашни големи морски сили и колониални империи, но това е избледняващ спомен от миналото, а към момента на присъединяването Португалия е сред най-бедните и изостанали страни на континента. В периферията на Европа, изолирана, граничеща единствено с Испания и без пътища. Направих справка – все пак към началото на 60-те години пътищата в Португалия са повече отколкото в България, въпреки че е по-малка по територия, а търговският ѝ флот е десет пъти по-голям от нашия. Затова е по-точно ако кажем, че Португалия е изостанала не в сравнение с нас, а спрямо развитите западноевропейски страни.

Днес Португалия е развита, модерна и благоустроена страна и това се забелязва на всяка крачка. Градовете са с европейски облик, отлично поддържани, с изряден транспорт и това, което е най-важно за туристите – уникалният им исторически облик е съхранен, опазва се с много грижа и именно той те въвежда в неповторимата атмосфера на тази страна. Доколкото можех да усетя топлия характер на португалците, струва ми се, че той е причината за тази грижовност, допълвана от сърдечност, която се усещаше навсякъде. Всяко нещо е повод, за да започнат да общуват. А общуването при тях е винаги с радост, винаги преплетено със смях, шеги, с нещо, което да развесели другия, независимо дали чакаш на опашка за музей, или си купуваш сладолед. Движението по улиците понякога е затруднено заради теснотата им, заради малките тротоари, заради прословутите стръмнини и хълмове, на които са построени и Лисабон, и Порто. Но никой не свири с клаксон, никой не надига глас на недоволство, никой не крещи на другите, никой не изскача от колата, за да застане по средата на улицата и да се провикне: „Ей, ти, защо не гледаш къде караш!“ И както в повечето европейски градове, джипове почти няма. Няма също хора по анцузи в колите, което у нас стана дрескод към джиповете. От никоя кола не чух да думти натрапчива музика с еднообразен ритъм. Шофьорите търпеливо изчакват захласнатите туристи да забележат най-сетне, че има светофари, които не светят само зелено. Ако видят, че някой трудно изкачва стълбите на метрото, се спускат да му помогнат или като му подадат ръка, или като поемат багажа му. Ако забележат, че се колебаеш на коя спирка да слезеш, дружелюбно застават до теб и се превръщат в непринудени гидове. Радват се на туристите и ги уважават. Но и на сънародниците си също толкова се радват и ги уважават. Контрольорите по влаковете са с костюм и вратовръзка, внимателни и добронамерени и никога кисели и изнервени. Когато влакът спре, всички изчакват търпеливо човекът пред тях да вземе багажа си, помагат му дори, а не започват да го бутат и препират, за да минат пред него и по този начин да покажат превъзходство. Навсякъде, във всеки момент, на всяко място възпитание се проявява чрез сдържаност, уважение, сърдечност готовност за помощ. Казах си – Боже мой, толкова ли сме повредени, та тези естествени неща да ми правят впечатление! Онова, което е човешко и нормално – да ми изглежда като изключение! Значи повредата е вътре в нас. Не мога да спра да си задавам въпроса – какво се случи, кога се случи тази масова липса на елементарно възпитание, на естествена човечност, на най-базов естетически вкус – вкус към музика, към книги, към история, към минало, към храна, към взаимоотношения, към архитектура, към чистота, към ненатрапчива близост, към всичко!

По стените на сградите по централните улици там няма графити. Как си изразяват обществените послания? Тротоарите им са покрити с малки бели плочки, които не се разместват и не са счупени. От какви материали са ги изработили? Понякога са разноцветни и така се образуват огромни фигури, които превръщат и тротоара в художествено произведение. Това сваля умората от дългите туристически маршрути. По всички площади – фонтани, всички работят и всички им се радват. В катедралите и църквите се влиза с билет – по две или по пет евро. Но когато видиш каква огромна реставрационна работа се извършва във вътрешността, си щастлив, че това е от твоята такса. Келнерите връщат рестото до стотинка. От какво живеят тези хора? Когато влезеш в магазин, продавачката не се устремява към теб с изнудваща любезност. Португалската любезност е топла и сърдечна, с достойнство и чест.

Преди няколко години, когато още не бях ходила в Португалия, бях написала следното: „Португалия, която по население е малко по-голяма от България, успява да стане велика морска сила, първата глобална и най-дълго просъществувалата колониална империя в световната история. Успява да изгради цивилизация, която съществува и до днес“.

Сега видях това с очите си. Друг свят!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора