Сигурен съм, че западният академичен свят използва аргумента за „невинната руска култура“ не поради липса на знания или разбиране на съответния контекст, а като средство за психологическа защита. Подходът е подобен на онова, което виждаме в „добрите руснаци“, които са поддръжници на мира, но в същото време „не са сигурни, защото по телевизията казват различни неща“. Дискусията относно руската култура и нейното място изисква едно сложно преразглеждане на всичко, което тя е значела за нас преди.
Казват, че руската култура е невъзможна след Мариупол. Но тя вече беше невъзможна след Гладомора, след т.нар. Зачистка[1], след дисидентското движение и т.н. Историята познава множество случаи, когато хуманизмът е изисквал признаването на руската култура за невъзможна или поне острата нужда от преразглеждането ѝ. Човешката култура е оцеляла при подобни преразглеждания повече от веднъж, дори преди Холокоста. Но сега някои се осмеляват да кажат, че нашият опит не е достатъчно значим, за да бъде обмислено подобно преразглеждане.
Логиката на това преразглеждане е проста. Повече не можем да не забелязваме лъжите на руската пропаганда. Но въпреки липсата на последователност руската пропаганда си има „музикална тема“. Тази тема може да бъде открита както във финансираното от държавата патриотично кино, така и в „безсмъртните класики“. И тази тема е онова, което оправдава войната.
Списъкът изглежда по следния начин: специални права за хилядолетна история, базирана в Киев, историческата мисия на Русия, нейния „неповторим път“, управление на власт, стъпила върху старозаветната духовност, некохерентна система от ценности, която едновременно презира западните моди и се опитва да си ги присвои. Тези виждания и образи са толкова разпространени в руската масова култура, че е трудно да бъдат отхвърлени като чисто съвпадение.
Разбира се, не мисля, че цялата съвременна руска масова култура, от сериала „Кадетство“ до филма „Викинг“, е създадена като част от грандиозен таен план. Това би било теория на конспирацията. Но съвпадението на теми, идеи и образи, присъстващи в иначе различни произведения, сочат към специфичен дух на времето. Духът на времето е далеч по-мощен, отколкото която и да е идеологическа програма. Последната може да променя своята история всеки ден, адаптирайки се към моментни нужди. Духът на времето обаче определя рамката, в чиито граници да бъдат обсъждани конкретни теми.
Така че руските филмови дейци и продуценти създават каквото създават (покрай директните си договори с тяхното Министерство на отбраната), защото то се подчинява. То се нагажда спрямо средата, за която е създадено. Добавете и огромните суми, които често са отпускани на такива конформистки филми. Отпусканите средства по време на тоталитаризъм имат склонност да предизвикват един страничен ефект: държавата, която осигурява финансирането, е склонна да харчи парите за нещо, което е съгласно с „официалната гледна точка“. Следователно създателите биват насърчавани да се ангажират с държавна пропаганда, тъй като тя се превръща в най-добрия начин за постигане на успех.
„Американската нова вълна“ се отнасяше до антивоенното настроение, параноята и абсурда на обществото след „американската мечта“. Това беше духът на времето, отразен в огромно количество продукти. И ако се взрем в съвременната руска култура, ще забележим множество предупредителни сигнали, касаещи духа на нейното време почти във всяка посока, в която погледнем.
На първо място, тя е свързана с военен култ. Този военен култ е постсъветски, включително носталгичното преклонение пред провисналата униформа само заради руския войник и традициите на съветската армия. Сериалите „Войници“, „Кадетство“ и „Стажанти“ (3 водещи класациите ситкома, отразяващи всички сфери на руската военна служба), както и безброй много военни филми, са спомогнали за оформянето на естетиката и тона на този подход. Гледаме на идеята за военна служба като на крайна цел в живота, като на нещо задължително за всеки мъж в страна, която никога не е водила отбранителна война, но пък редовно напада съседите си. Това е фашизъм.
На второ място, иде реч за начина, по който Русия се представя пред другите. От една страна, съществуват руските класически произведения, а от друга – руските филми и телевизионни сериали. Последните, експлоатирайки западните тенденции, са създали една архаична и носталгична картина, допадаща конкретно на онези, които живеят в един постсъветски свят.
Всеки опит за освобождаване от този културен свят среща яростна съпротива. Сблъсквали сме се с това повече от веднъж, докато Русия постоянно се опитваше да наложи своя език и култура, отбягвайки нашите собствени медии като нацистки жест[2], защото те бяха на украински. Работата е там, че руснаците често не разбират украинската литература, кино и други медии. Ние бяхме принуждавани да разбираме техните. Това е динамика от типа колонизатор–колонизиран, която всеки съвременен учен хуманитарист разбира. Фактът, че тази динамика изобщо съществува, би следвало да е достатъчен, за да бъдат преразгледани познатите руски наративи.
Русия си е изградила образ на украинците – мъжете са наивни мекотели, а жените са глупави, но пък коварни. Някой може да си помисли, че има квота за тези персонажи във военните сериали. По един несръчен, но приятелски настроен „украински“ руски войник или стажант на сериал, но се позволява само един (понякога със семейство). Ето как работи колониалната екзотика. Не би било преувеличено да кажем, че подобен образ е онова, което повечето руснаци изобщо знаят за Украйна. В сериала „Моята прекрасна бавачка“, руска версия на „Бавачката“, участва една малка украинска звезда от Мариупол в Москва. Според сюжета тя (а оттам и „украинката“ за руснаците) напълно се чувства едно цяло с „руския свят“. В реалния свят руската армия бомбардира и измъчва с глад града, който отказва да се предаде.
Това е един обикновен пример за придаване на екзотика и присвояване на чуждо пространство. В същото време действията против очакванията на колонизатора водят до агресивно отчуждение. В този случай колонизираният бива обявен не за „другия“, а за „врага“, който пречи на справедливия братски съюз. Ето как се ползва т.нар. гаслайтинг[3] като инструмент във външните работи.
Може би някои отказват да ревизират руската култура, мислейки си: „Ако я игнорирам, може би тя ще си отиде“. Но поне толкова вероятно е и обяснението, предложено от белоруския поет и преводач Антон Брил: „начинът, по който част от Запада се вманиачава по отношение на „Великата руска литература“, трябва най-накрая да бъде признат за един от последните примери за викториански ориентализъм“. Смятам, че това е точно разбиране на този проблем. Западът разбира само откъслечно руските контексти и дори тези откъслечни фрагменти често са резултат от поствоенното съветско влияние върху европейските славянски науки.
Руските медии почти имат квота за глупави украинци, но ние извадихме късмет тук. Това си беше чиста подигравка, която ни беше позволена въпреки всичко. Повече от 100 нямащи си държава етнически групи, влизащи в състава на Руската федерация, не се радват на подобен лукс. Руската масова култура, която разпространява военен култ, е дълбоко расистка. Въпреки че много окупатори, които са нападали Украйна, принадлежат към неславянски етнически групи, в руските военни среди липсват тюрки, китайци, тибетци или представители на коренните народи от Северен Сибир.
Това е скритият расизъм, споменат от Славой Жижек, и той по някакъв начин е отговорен за това как западните страни са гледали на Русия през тези години. Европа помага на Украйна отчасти заради това, че тя е „нейна“, но има още нещо. Русия нарочно се пазеше на разстояние от западната култура. Тя не се опитваше да избегне превръщането си в екзотика – тя го прие радушно като димна завеса, скриваща задълбочаващи се вътрешни неуредици. Проблемът е, че стотици различни народи са хванати в рамките на тези ограничения на екзотичното. Пък и ние сме склонни да не обръщаме внимание на лишеността им от глас, тъй като това пасва на стандартния „руски“ наратив.
Разбира се, сама по себе си руската култура няма вина за сегашната война и би било странно да обвиняваме Толстой или Салтиков-Шчедрин за бомбардировките на Харков. Но ние трябва да разберем, че тази култура има важно място в руската идеологическа матрица. Без значение „какво е искал да каже авторът“, тази класическа руска култура в днешно време е дълбоко вкоренена в един фашистки начин на мислене. Така че преди изобщо да започнем да говорим за културата, съществуваща „отвъд политиката“, преди да обявим, че нашият враг е „Путин, а не Пушкин“, трябва да осъзнаем по какъв начин Пушкин функционира в рамките на идеологията, която одобрява убиването на цивилно население. Някой би си помислил, че такава е интелектуалната отговорност на всеки човек с добро образование, който се придържа към демократичните идеали и хуманизма.
Ще се огранича само с два медийни продукта. Според моето виждане, те представят в пълнота онзи „руски начин“, който иронично (надявам се) бива наричан „загадъчната руска душа“: „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Викинг“, финансиран от Кинофондацията на Русия.
Достоевски е едно от „лицата“ на руската литература в чужбина. Знаем общата интерпретация от часовете в училище. Този широк възглед е бил копиран и пренасян във всяка катедра по руска литература, а западните прочити в повечето случаи се основават на руските изследвания.
Опростената интерпретация на „Престъпление и наказание“ звучи така: описвайки огромната дълбина на човешкото падение, авторът все пак намира място за някакъв дълбок психологизъм, изследвайки човечността там, където сме свикнали да не забелязваме такава. Този прочит представлява стандартен училищен поглед и същото разбиране, ако не и малко по-сложно, преобладава в университетите. Нищо чудно, при положение че всеки учебен план в СССР е трябвало да следва общия наратив. Да, има психологизъм. Да, има протоекзистенциализъм. Но те функционират в границите на строга морална рамка: хората все пак проявяват човечност дори в най-лошия си период. Такава е една установена йерархия от ценности.
Това обяснение винаги е изглеждало неискрено, въпреки че е интуитивно. Поуката е там, но заобикалящото „най-ниско ниво“ изглеждаше по-гротесково. Но нещата звучат много по-смислено, ако се опитате да четете Достоевски като буквална гротеска, хиперболично осмиване на всички социални недъзи. „Идиот“ се превърна в ключ към разбирането на „Престъпление и наказание“. Това е историята на един човек, който вярва в нещо и си е създал набор от свои собствени ценности. Този човек влиза в „обикновеното“ руско общество и то го смазва, защото обществото не може да не го направи. Личните стремежи нямат значение, защото Русия като цяло е разрушителна по природа. Дневниците на Достоевски потвърждават тази перспектива: „Основният, същинският проблем на руския народ е нуждата му да страда, вечно и непоколебимо, винаги и навсякъде“. Ако приемем този възглед, йерархията се променя: да, това се обикновени хора и за нас е лесно да ги разпознаем като такива. Но пъклените обстоятелства, в които се намират, са създадени и продължени във времето от техните действия и избори. Нещо повече, няма избор, който да ни предложи изход. Достоевски ни предлага удивление от нормалността. Това не е хегелианска философия на правото, при която разпознаването на човешкото зад престъплението е решаващо. Напротив, всяко престъпление е формално оправдано, доколкото помним, че всеки престъпник е също така човешко същество. Някак руският дискурс около тяхната военна кампания в Украйна предоставя повече от достатъчна поддръжка на това тълкувание.
Нека сега погледнем към филма „Викинг“. Владимир Велики като историческа фигура е „праотец“ както на Русия, така и на Украйна. Историята и на двете страни се върти около Киев. Разбира се, тук не става дума за някакви конкретни преки потомци през последното хилядолетие. Средновековната държава е била мултиетническа, с различни влияния в различни райони. Но подобен нюансиран възглед няма значение за основополагащия митос[4].
Митът за Владимир има значение, защото той е мит за прераждането. Един жесток езичник, който се сдобива с власт посредством престъпление, по-късно е благословен от Божията милост и решава да покръсти всички останали с огън и меч. Това е типичният образ на средновековния „варварин кръстител“, не чак толкова различаващ се от образа на Хлодвиг I. Германия и Франция обаче не отричат взаимно съществуването си, позовавайки се на Меровингската история. Така че въпросът за Владимир поне е по-проблематичен.
Историята на Владимир в средновековните източници представлява агиография (на лат. vita) – типичен жанр в източното православие. Агиографията на даден мъж следва или живота на Иисус (божествено призвание още от детството), или живота на Павел (призвание, осъзнато на по-късен етап в живота, като възрастен, или призвание на грешник, започнал живота си отначало, „прероден“). Владимир, като повечето германски крале, принадлежи към втория тип. Тук е от решаващо значение да се помни, че си имаме работа с религиозна литература. В Русия, където православието и религиозното обучение са наложени от държавата, е прието агиографиите (vitae) да бъдат възприемани като уроци по морал.
По какъв начин този морал бива превръщан в масова култура? Владимир е изобразяван като див варварин. Той убива невинни, изнасилва жени и извършва други зверства. Едва ли може да се нарече образец за обичан управник. Но той (във филма) се превръща в такъв, веднага щом Бог го докосва. Този избор на православието е централен момент за руската идеология, илюстрация на вечния разкол между Запада и „руския свят“. Трябва да отбележим обаче, че тази Милост не е лично постижение на героя. Той не страда от променяща живота му трансформация, ако не броим тази Милост ex machina. Всичко това се случва само защото Владимир избира правилния Бог. Тази милост не носи изкупление; напротив, тя легитимира всички предишни престъпления като постижения.
Тази история не бива четена като духовна трансформация от грозното към доброто. Доброто и грозното се превръщат в две морално равнопоставени части от живота на Владимир. Това екранизирано православно откровение е нещо, което вече сме чували от Путин: „Ние, бидейки мъченици, ще отидем в Рая, докато другите просто ще загинат“. От гледна точка на руското православие главното постижение е самата Милост, която гарантира опрощение на греховете въпреки всякакви действия. Не съм сигурен дали Европа е била свидетелка на подобни политики от Албигойския кръстоносен поход[5] насам.
И сега да се върнем на проблемите, свързани с Достоевски. Той е бил запознат с агиографията като жанр и е съчинил своето произведение „Престъпление и наказание“ според нейната типична сюжетна линия. Докато „Викинг“ ни показва специфична нравственост, пригодена за управник, с който Путин открито желае да бъде асоцииран, Достоевски предлага същата адаптация за един класически „малък човек“ от руската литература.
Този малък човек се изявява единствено чрез насилие, тъй като не знае по-добър способ. По подобен начин той може да получи изкупление само чрез Божията намеса, сякаш този свят е бил изначално твърде зъл, за да може личната добра воля дори да съществува. Тази намеса не променя нещата в по-добра посока, не предизвиква никакво морално прераждане и не кара човека да постави самия себе си под въпрос и да оцени личната си отговорност. В нито един момент от това външно наказание не можем да говорим за вътрешно изкупление. Светът около героя все още е прокълнат; това е състоянието му по подразбиране. Блаженството обаче осигурява приемането на това положение на нещата.
Състоянието на блаженство играе важна роля както в руската култура, така и в руската идеология. Ако ползваме религиозни термини, става дума за способността да виждаш Божията милост дори в най-дълбоката пропаст на нехуманното и неморалното. В този смисъл лудият е светец, комуто Бог е дал дарбата да съзира доброта дори там, където тя не съществува. Това е „загадъчната руска душа“ на хуманизма на Достоевски. Мракът, отчаянието, мракобесието и насилието дори нямат значение, ако ги боядисаме в окраските на Милостта. Тази Милост никога не променя света към по-добро и никога не решава кардиналните проблеми; тя ни кара да приемаме всичко като част от някакъв план.
Още веднъж, това не означава, че трябва да заличим Достоевски или самата руска култура и да ги пратим в забвение. Но е ясно накъде вървят нещата: точно сега руската култура функционира като още един източник на „нежна сила“ и пропаганда. В много от случаите тя оправдава фашистките политики и агресивното водене на война. Културният канон може да съществува в рамките на тоталитаризма единствено като слуга на режима. Вече ревизирахме Вагнер, Хамсун и други имена, свързани с нацизма не чак толкова отдавна. Да не споменаваме хилядите автори, интерпретирани отново от постколониална гледна точка.
Руското участие във Втората световна война предотврати това преразглеждане през XX век, придавайки облик на славистиката в Европа. Но без подходящо постколониално преразглеждане на руската култура ние дори не можем да започнем да чуваме стотиците колонизирани и полуасимилирани гласове, избликващи през това „братство“, наложено чрез война. Без тази ревизия не можем сериозно да твърдим, че разбираме руската култура в каквато и да е степен. Никой автор не е лично отговорен за това. Но това е интелектуална отговорност на всеки учен или критик.
Превод от английски Марина Карчинова
Остап Украинец е роден през 1994 г. в Калуш, Западна Украйна. Получава бакалавърска и магистърска степен по сравнителна литература в Академията на Националния университет Киев-Мохиля. През 2014 г. дебютира като преводач, а три години по-късно и като писател. Първият му роман „Малхут“ е обявен за „дебют на годината“ от списание Village. Неговите следващи романи „Транс” и „Кръстоносна канцелария” са добре приети от читателите и критиката. Творчеството на Украинец е посветено главно на исторически събития и разглежда украинската идентичност през призмата на постколониалните и травматични изследвания. Година преди инвазията той открива издателство, специализирано в хуманитарните науки. Живее в Лвов. Предложеният тук текст е публикуван в medium.com.
––––––––––––––––––––––––––––––
[1] По време на Втората чеченска война. Б.пр.
[2] Авторът е използвал думата „jest“ (шега, смешка, закачка, подигравка), но вероятно в случая е имал предвид по-скоро „gesture“ (жест). Б.пр.
[3] Англ. gaslighting – особена форма на емоционално насилие, при която някой бива манипулиран до степен, в която се чувства объркан и започва да подлага на съмнение своя свят, своята собствена реалност. Б.пр.
[4] В смисъл на матрица или набор от вярвания, изразяващи често по символичен начин характерните или преобладаващите нагласи у дадена група от хора или култура. Б.пр.
[5] 1209–1229 г. Б.пр.
