„Моите. Есета за руската култура“, Михаил Шишкин, превод Деян Кюранов, издателство „Колибри“, 2025 г.
С Михаил Шишкин ме запозна – по имейла – неговият приятел Георги Тенев. Тогава тази книга още не е била донаписана, пък сега с Георги разговаряме за българското ѝ издание! Въпросите на Георги са в болд.
Не превеждате често, да не кажа – никак често. Какво ви привлече в тази книга, за да започнете да работите върху българския ѝ превод?
Случи се малко чудо: публикувах една статия с лозунговото заглавие Високата култура против варварството: Русия (Дневник, 9 юни 2024). Две седмици по-късно Шишкин ми написа за електронната публикация на книгата си Мои. Зачетох я и паднах: цялата книга беше построена върху същото допускане като в моята статия! Иди после, че не превеждай…
Има понякога риск, когато писател, когото харесваме, пише за писатели, които харесваме, а от това се получава нещо, с което не сме съгласни – мнение, гледна точка, позиция. Дали есетата на Шишкин крият такъв риск? Той „смущава ли паметта“ на някои автори? И ще смути ли някои адепти на класиката?
Ако предполагаемите адепти имат класиката за нещо единствено съзерцаемо от стойка „Мирно!“ – с Шишкин имат да берат ядове. За мен класиката във всичко е като всичко останало, само че по-добро: класическата литература е по идея по-доброкачествена от останалата. За Шишкин – също. В борбата на руската литература против варварството на руската държава и народ именно класиците са неговите най-силни съюзници.
Ако трябва да направите списък със същия брой руски писатели, които бихте определили като „ваши“, така, както Михаил Шишкин е определил своите „Мои“ – кои имена биха съвпаднали? Къде бяха за вас изненадите?
Като се замислих – съвпаднаха половината: Пушкин, Гогол, Достоевски, Толстой и Чехов. А вместо Тургенев, Гончаров, Пришвин, Шаров и Рагозин бих попълнил десетката с Булгаков, Платонов, Манделщам, Пастернак и самия Шишкин. И бих надхвърлил бройката с Илф и Петров, братята Стругацки и Солженицин. Но! – както пишела майката на Тургенев – моят подбор е според критерия „руски писатели, които са ми повлияли най-много“ – на светогледа и „политогледа“. А Шишкин ги събира като бойни другари за конкретна кауза. Тук донякъде ме изненада Достоевски – освен ако го е включил като пример „как не трябва да се прави“.
Чисто фактологически, литературно-исторически да очакваме ли някакви непознати детайли, които Шишкин изнася на бял свят? Литературни и окололитературни истории, които досега са били неизвестни или са били премълчавани?
Истории има, по-скоро полупознати, отколкото непознати: примерно, за Михаил Пришвин, който след революцията става втори Алексей Толстой по баснословни тиражи, барско животуване и блюдолизничество – и всеки ден, повече от 30 години, пише в Дневника си честно за чудовищната съветска власт и за себе си, нейния слуга. А това е можело да му струва главата! Новото и непознатото обаче е последователният политически поглед, с който писател се взира в писатели, при това повечето от тях – христоматийни. И този поглед не ни го пробутват манипулативно като „естествен“ или идеологически като „единствено правилен“: той е открито основан на ясен избор на позиция. На романиста Шишкин би могъл да завиди всеки политолог. Руснаците (някои) това го могат: навремето аз завидях на скулптора Ернст Неизвестний за политологическото му описание на живота в СССР!
Михаил Шишкин е изключително граждански ангажиран писател, с тревожна съвест е и гласно изразява вълненията си. В тази книга има ли подобен нерв – все пак той говори за родната си литература, за културата и езика на една страна и държава, с които се намира във все по-сложни и драматични отношения. В банален политически аспект тази година му беше „присъдено званието“ „чуждестранен агент“ от кремълската администрация…
Цялата му книга трепти от болка и любов. За това Шишкин не може да пише другояче.
А че са го титулували иноагент – това е похвала и признание: на онези – този им е чужд. Позор щеше да бъде да го бяха захрачили с някой златен орден! Както се случва на мнозина в нова Русия и в старото родно стихотворение.
Книга на руски език – нов превод, съвременен автор, по класически и съвременни руски теми – това не става ли вече някаква рядкост? Трагедията в Изтока на Европа, тази язва от нападението на Руската федерация срещу суверенна Украйна, тези неща не изкривиха ли в голяма степен възприятието на публиката? Има ли осъзната или неволна „тематична цензура“ на руската култура просто поради елементарните (и проклети) закони на войната?
Има, разбира се, и световна, и българска, и осъзната, и неосъзната. Относително най-невинни са добронамерените, които преживяват одобрението на какво да е руско нещо като предателство спрямо украинците в часа на тяхната Голгота. Ама украинците сграбиха кръста си – та по дебелите глави на окупаторите, дето „не знаели какво правели“. И с бой ги учат, че като убиваш, незнанието не е оправдание!
Кое от есетата за руските писатели в „Моите“ ви изненада най-силно? С какво? Със самия избор на автора или с неочаквания поглед към него? Или пък с някакво съвпадение между вашия поглед и това, което откривате през погледа на Михаил Шишкин?
Есето за Пушкин: идеята, че от Пушкин започва борбата за достойнството на индивида в Русия ми беше нова. Познавам добре написаното от Пушкин и имам лаишка представа от Пушкинианата. Мисля, че тази идея е принос на Шишкин; който е позабравил Евгений Онегин и си го припомни, ще се убеди, че е убедителна!
Как най-точно бихте определили жанра на тази книга – литературна история, критика, есеистика, проза с документален характер плюс елементи на фикция, културна история, народопсихология?
Приложна политология.
*
Из есето „Моят Пушкин“
Михаил Шишкин
Раждането на Пушкин е раждане на културния герой, който дава правилата за поведение на пробуждащата се нация. (…)
Московският улус на Златната орда проспа Възраждането и Реформацията. Руското съзнание се пробуди едва във века на Просвещението и се видя: образован барин в обкръжението на роби. „Огледах се околовръст – и уязвена бе душата моя от тез страдания човешки…“ (Радишчев).
Западът, Изтокът, Югът и Северът – всички те са изконни врагове! Москва засити душите боярски и холòпски, когато се самообяви за Ковчега на истинната вяра сред океана от неверници, и направи служенето на Царя и Отечеството залог за Спасението.
По времето, когато на Запад Шекспир е записвал монолога на Хамлет, писатели и поети в Русия изобщо не е имало. Имало е царе и юродиви. От Бога. Всички останали са били само изпълнители на каквото заповяда началството. Началството е заповядвало война.
За войната на началството му е трябвало нещо, което холопите не можели да му дадат: съвременни военни технологии. Петър викнал от Европа топчии – но пристигнали хора. Изящният образ „прозорец към Европа“ е бил измислен от писател – от Francesco Algarotti в книгата му Lettere sulla Russia, излязла през 1759 година. Не прозорец бил изсякъл Петър, а дупка бил пробил, под ватерлинията! Съвременните технологии искат образование, а образованието неминуемо довлича понятието „свобода на личността“.
Заедно с европейците от XVIII век в Русия нахлули чуждестранни думи и нетукашни понятия: liberté, égalité, fraternité. А новите руски думи ги измисляли литераторите: общественост, граждански права, конституция, литература, човешко достойнство.
Раждането на Пушкин се проточило цял век. Първите руски поети носели мундири и пишели на императриците оди. Но думите европейци гризели съзнанията и разяждали холопството. Няколко поколения – и думите извършили главната руска революция: превърнали нацията в сиамски близнак – едно тяло, две глави, които вече не се разбирали една друга! Оттогава в Русия съ-съществуват два рускоговорещи народа – но те говорят на различни езици! Едната глава е наблъскана с европейско образование, с либерални идеи и с представата, че Русия е част от общочовешката цивилизация. Тази глава не иска да пълзи по корем, иска да има свободи, права и конституция. Другата глава има свой си образ на света: Светата Рус е Ковчегът сред океана от врагове и само Бащицата от Кремъл може да отърве страната и народа.
Моята Русия се ражда ведно с Пушкин. И гледай сега: моята Русия я има – но име за нея няма. Тя – това са ония, но кои са те? „Руските европейци“? „Гнилата интелигенция“? Цайсовете? Демолайнократите? Нацпредателите? Онези, които „Дяволът ги е орисал да се родят в Русия с душа и талант“? (…)
Белински лепна на романа своя ярък етикет – „енциклопедия“ – с което даде началото на една бъркотия, траеща вече близо два века. Енциклопедията предполага цялостност, всеобхватност на изобразеното. „Енциклопедията на руския живот“ цяла е зейнала в лакуни. Къде са изконните гоголевски зурли? Къде са обявите за продажба на човеци и добитъци? Къде е неизкоренимата началническа грубиянщина плюс мижитурското чинопочитание? Къде са реалиите на истинския руски свят? Тая „енциклопедия“ е по-скоро ред от пасторални картинки, отколкото огледало на отечествения живот. В своята картина Пушкин не се стреми към всеобхватност. Разобличението на ужасите на крепостното право той оставя за писателите от идното поколение. „Евгений Онегин“ – това е първият руски текст за най-важното. „Евгений Онегин“ е роман за човешкото достойнство. В Русия то е малко и струва скъпо. (…)
В една страна, в която критерий за истината винаги е било началството (…) Пушкин става нравствена мяра на новата Русия. (…)
На властовата пирамида, от чийто връх царят се разпорежда със съдбата на народите и на всеки поданик, Пушкин противопоставя алтернативна пирамида, в която най-високо стои поетът. Парадигматичната двойка цар–юродив е заменена с двойката цар–поет. На всевластието на традиционната руска система, за която човекът е, по израза на Петър I, „войник на отечеството“, а по формулировката на Берия – „лагерна прах“, Пушкин противопоставя друга власт, непозната в допушкинова Русия: властта на свободния творчески дух. (…)
Уви, никой няма да пристигне в Москва на „Ейбрамс“.
В исторически смисъл Германия извади късмет, че полковник Щауфенберг не взриви Хитлер. Денацификацията бе проведена не от Гестапо, а от окупационната власт. (…)
Разбира се, подкрепяйки войната, те [началниците в културата] са спасявали своите музеи, библиотеки, театри. „Целуни злодейската ръчица, па се изплюй.“ Предавайки себе си, за да спаси театъра, режисьорът вече няма да може да прави в театъра онова, за което е призван. Предателството не спасява нито тебе, нито театъра.
Културата е форма на съществуване на човешкото достойнство. Можеш да отмиеш от себе си калта и потта, но как да отмиеш мълчанието? Периодът на палуразпадане на стронция е 28 години, на цезия е 30. Колко е периодът на полуразпадане на подлостта?
***
Само текстът може да върне достойнството на руската литература. Текстът-изкупление. И трябва да го напише не емигрант, а човек, който е седял в окопа в Украйна и се е питал: Кой съм аз? Какво правя тука? За какво е тази война? Защо ние, руснаците, сме фашисти?
Ще бъде ли написан този текст?
Бог знае.
:::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
А ние знаем, че някои ще имат щастието да го прочетат!
Деян Кюранов
