„Честният крадец“, Ф. М. Достоевски, превод Росица Бърдарска, издателство „Фама 1“, 2026 г.
Често неглижираме ранните повести на Достоевски за сметка на неговото „петокнижие“. Литературоведската традиция още от времето на Вячеслав Иванов[1] обяснява защо „петте големи романа“ („Юноша“, „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“) трябва да бъдат изнесени пред скоби, а половин век по-късно, през 1968 г., „петокнижието на Достоевски“ за пръв път влиза в теоретичен оборот чрез статия на Фридлендер, посветена на „Идиот“. Любопитно е, че именно в нея големият изследовател пръв отбелязва, че едва ли ще проумеем образа на княз Мишкин, ако преди това сме пропуснали да забележим пьянчужката[2] Емелян Илич от „Честният крадец“. Което – настойчиво твърдял Фридлендер – е сериозно основание да се чете „целият“ Достоевски. Така се появява прословутото трийсеттомно издание, чийто главен редактор е самият той. Сега, шейсет години по-късно, този парадокс на целостта става още по-парадоксален. Защото към „целия“ Фьодор Михайлович ще се наложи да прибавим и всички бележки на Георгий Фридлендер. В една от тях той преброява, че думата „шинел“ се използва неслучайно 12 пъти в „Честният крадец“. В друга се прави връзка между глупака Емеля от руските приказки и безделника от повестта. В трета се открива особената типологическа близост на двамата пияници – Емелян Илич и Семьон Мармеладов (бащата на Соня от „Престъпление и наказание“). В четвърта – защо чрез общ повествовател „Честният крадец“ (заедно със „Запасният“, „Домовой[3]“ и „Елхата и сватбата“) трябва да се превърне в повествователен цикъл, диалогизиращ с Пушкиновите „Повести на Белкин“ и с Гоголевите „Вечери…“[4]. В пета – защо Достоевски се отказва от тази идея и защо въпросният общ повествовател се трансформира в образа на генерал Иволгин от „Идиот“… Бележките са много и не е лесно да изберем за кои да говорим и кои да пренебрегнем. Но нека ги завършим със шестата и да кажем, че тя сравнява езика на Пушкин и езика на Достоевски. „Пьянчужка такой, потаскун (безделник), тунеядец“ – щрихите, с които е нарисуван героят, днес звучат като стих. Но вероятно невинаги е било така и по тази причина фразата се шлифова повече от 17 години – от първото издание, през 1848 г., до четвъртото – през 1865 г. Причините са ясни. Ако Гогол е виждал в „Мъртви души“ поема, то самопонятно е, че традицията трябва да се надгражда. И по тази причина българският читател не бива да махва пренебрежително с ръка, промърморвайки, че в дванайсеттомното издание (от 1981 г. на „Народна култура“) тези три (другите две са „Крокодил“ и „Чуждата жена и мъжът под леглото“) повести на Достоевски вече ги има. Защото езикът е като Хераклитовата река. Уж е същият, но всеки миг се променя. И ако в единия от преводите Емелянушка пие, докато си пропие езика, в другия (на изд. „Фама“) е друго. Ще ги сравни човек, ще се върне към оригинала и четенето ще стане далеч по-живо и задушевно. Та нали както не бива да има къща с един-единствен прозорец, така не бива книгата да е с един-единствен превод. „А какво ще видим през тези прозорци?“ – усещам как нетърпеливият читател трудно скрива своята сприхавост.
Сякаш онова, което се натрапва на пръв поглед, е голямата немота. Ще я забележим и в Тургеневата повест „Муму“[5]. Но тук, при Достоевски, е друго. Тук светът (можем да го наречем „нашия свят“, а можем да използваме политкоректното „руския свят“) е така деградирал, че на неговия фон дори търбухът на крокодила е място уютно. Но то е защото – ще ни кажат Гогол и Достоевски – всички ние, подобно на Йона – бягайки от Бога – се срещаме именно там; срещаме се или в утробата на кита, или в търбуха на крокодила. За да разберем, че всичко започва, когато за нормалните хора то е свършило. Ето защо съвършено излишният човек миг преди смъртта си[6] ще спре да пие, ще изтрезнее и ще завещае съвършено излишния си шинел. „Племенникът“ на Акакий Акакиевич ще изпревари чичо си. Ще повярва, че с парите за шинела все нещо добро ще може да се направи. Въпреки че дрехата е далеч по-евтина от собственика си. За миг се разколебаваме. Как може да се опише нещо, което е по-евтино от съвършено непотребното? Отваряме българските преводи. А после и оригинала. „Горемыка ты такой, сякой, этакой! Отходи с миром, Емельянушка!“ Звучи като скоропоговорка, но и като орисия. Сякаш е сказ[7] за от века промислена юродивост! И Бог знае защо, подобно на разказвача Астафий, проливаме сълза. Защото, ако не бяха разказите на Достоевски, лесно щяхме да повярваме, че Животът е логичен и че онзи, който живее като скот, ще умре като скот. Та нали такива са правилата и никой, дори геният не може да ги промени. Ала Бог – казва ни Фьодор Михайлович – може. Щом Сам Той е смалил себе си до крайния предел на унижението, трябва да имаме друг поглед към оскърбените и унижените. Трябва към тунеядеца Емелян да се гледа с очите на ангел и тогава глупакът-Емилянец[8] (като нищо) ще се превърне в ангел небесен.
––––
[1] Вячеслав Иванов, „Достоевский: Трагедия-Миф-Мистика“, СПб. 1911 г.
[2] В българските думи „пиянде“ и „пиянка“ се долавя надменно пренебрежение, докато в руската отзвучава думата за бисер – жемчужина.
[3] Домовой е инфернален фолклорен персонаж, сравним с Вий от повестта на Гогол.
[4] Умишлено не превеждам заглавието. Защото онзи хутор/селце, близо до Диканка, е село с една-единствена къща, родната къща на писателя (където – ще си позволя да се похваля – съм живял през ноември 2019 г.). Днес това селце се нарича Гоголево. И при все че в българския език има дума „махаличка“, не се сещам за дума, която да опише село с една-единствена къща.
[5] Тургенев в много отношения е „идеологически антипод“ на Достоевски е затова не е случайно наличието на сходни мотиви при тях двамата.
[6] Рефлектирайки върху този сюжет, Йожени Йонеско (в „Кралят умира“) ще каже: „гювечът е вреден за здравето на умиращия“. А за абсурда в „Чуждата жена и мъжът под леглото“ е необходима отделна статия.
[7] Това понятие влиза в литературоведска употреба чрез статията на Борис Айхенбаум „Как е съшит Гоголевият „Шинел“ (1918 г.). Четири години по-късно Виктор Виноградов открива същите повествователни принципи в студията си за „Бедни хора“. При Бахтин сказът е „чуждият“ глас, чрез който се внася полифоничност в разказа.
[8] Името е контаминация от Иванушка-дурачок и Иля Муромец.
