
По какво разбираме, че съществува време? По смяната на сезоните. По това, че бебето става старец. По това, че за случилото се запазваме спомен, но не можем да го върнем. Вчера никога няма да стане днес.
Вчера, днес и утре сме ги измислили, за да се ориентираме в безбрежието на вечността. Със същата цел сме измислили и понятията минало, настояще и бъдеще. Защото настоящето е само един миг и в следващия миг то вече е минало. А бъдещето дали ще бъде, или няма да бъде, не знаем.
Движим се от точка А към точка В, но с каква скорост се движим, не знаем. Къде е точка В също не знаем. В бъдеще, ако ни бъде – ще разберем. Колко удивителни прашинки сме в този океан. Ветровете ни развяват и ние се мъчим да се хванем за нещо, за да не ни отвеят. Търсим почва под краката си, за да се чувстваме по-стабилно. И да пуснем корен, през който да потекат нагоре жизнени сокове. Защото само те са по-силни от гравитацията.
Едва тогава можем да повдигнем поглед нагоре и да видим, че слънцето се движи. Ако стоим дълго така, ще забележим, че сянката ни се мести. Тогава си казваме, че сигурно това ще да е времето – нещо, което се движи, което се премества, което се променя.
Когато сме натрупали много и много наблюдения, сме съставили определението, че времето е четвъртото измерение в пространствено-времевия континуум. Измислили сме календара и часовника и чрез тях сме започнали изграждането на цивилизацията. По-късно към часовника сме добавили кукувичка, за да знаем кога настъпва нов час. А за да знаем кога настъпва Нова година, много по-късно сме измислили новогодишните фойерверки. Чрез тях цивилизацията вече доби по-завършен вид.
Годината има начало и край, но това е само в нашето съзнание. В природата има един безкраен и неспирен кръговрат. Времето е започнало да тече, когато е създадена вселената. То има начало, но не знаем дали ще има край. Ходим на училище, за да научим тези неща. Човечеството също е започнало да ги научава малко по малко. То също е започнало опознаването на безкрая от първи клас, от ченгелчетата и буквите. Днес знае повече от всякога, но океанът на непознатото е все още безкрайно голям.
В този космически безкрай все така е достатъчно да имаш до себе си няколко човека, които обичаш, с които на Нова година да седнеш на трапезата и да споделиш надеждата тя да бъде добра. Защото на Нова година надеждата е винаги повече от скърбите и по-силна от болките. Макар да знаем, че и тя като всички предишни, носи и хубаво, и лошо.
През годините се сближаваме с няколко човека, после един по един те започват да се отдалечават, после се изгубват от погледа ни и изчезват. Но и когато се изгубят от погледа ни, те остават в сърцето ни. В безкрая всеки край е ново начало. „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето… Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.“
По празниците Роман Кисьов публикува стихотворението си „Времето в мен“. Времето вътре в нас се различава от астрономическото време. То е хоризонтално и съединява раждането със смъртта. Протича и вертикално, като свързва предвечните ни корени с предвечните ни небеса.
Времето в мен
отброява друго
Летоброене…
В една прекрасна песен Джордж Харисън пее:
All things must pass
None of life’s strings can last.
Времето свързва раждането със смъртта, както свързва радостта със скръбта. Нашият живот е заключен между раждането и смъртта и това няма да се промени никога. Така завинаги ще бъдат свързани радостта и болката.
Казваме, че сме ковачи на съдбата си, но знаем колко много неща ни спохождат, без да питат дали са желани, или нежелани. Съдбата ни може да бъде омагьосан кръг, може да бъде и виенско колело. Затова когато нещо не е наред, се правим, че всичко е наред.
Казваме, че щом нещо е станало, значи е трябвало да стане. Казваме, че времето е най-справедливият съдник, защото не можем да отменим това, което то е отсъдило.
Изцяло в наша власт е единствено надеждата. Затова сме измислили Новата година – да си дадем нови надежди и да ги споделим, защото когато са споделени, те преминават през сърцето.
След празничната нощ идва обичайното ежедневие, изпълнено с труд. Празничните надежди се осъществяват в най-обикновените дни.